Има ли бъдеще световното културно наследство?

0

В това интервю ще прочетете думите на Титю Дюпре, създател на асоциацията World Heritage Tour, с които споделя за своите пътувания по света. От 5 години той посещава различни точки на нашата планета, за да заснеме всички паметници на културата включени в списъка на ЮНЕСКО. До момента е заснел 1/4 от тях, при това онези, които са най-застрашени или най-недостъпни. Тъжната констатация на Титю Дюпре е, че снима свят, който вече си отива, но все пак вижда и начин как да бъде съхранено ценното от нашето общо минало. Ако човечеството като цяло върви по пътя на саморазрушението, то бъдещето е в отделния човек, в свободната му воля и в неговите собствени ръце. Според Титю Дюпре, всичко идва от индивида и неговата готовност да дава на другите.

(Интервю на Светлана Дичева)

Светлана Дичева: Вие сте обиколили света, стъпвали сте в най-затънтените кътчета на всички континенти. Смятате ли, че светът е в опасност?

Титю Дюпре: Според мен светът не само е в опасност. За мен вече е твърде късно. Ние разрушаваме твърде много. Разрушаваме повече, отколкото изграждаме. Истинската опасност е форматирането на света. Например, вземете който и да е хотел в Джакарта, Индонезия и който и да е хотел в Брюксел. Възможно е в момента, в който се събудите, да не знаете къде сте, защото всичко е форматирано, подобно, еднакво. Същите стени, същите мебели, същата телевизия, същите марки на стоките, същото обслужване. Влизате в хотел 4 или 5 звезди и не знаете в кой край на света се събуждате. Нямате повече достъп до местната култура, до разнообразието. Това явление постоянно се разраства. Всички имаме еднакви компютри и същите програми в компютрите, същите желания, същите потребности, същата необходимост да запълним празнотата във времето с моменти на удоволствие. Всичко това създава проблем, защото човек трябва да живее тук и сега. И какво създаваме? Нищо. Обратното. За да имаме достъп до тези моментни удоволствия, трябва да консумираме нещо, да го разрушим. След като съм заснел 25% от световното културно наследство, не съм оптимист. Мисля, че разрушаваме нашата планета. Аз съм само наблюдател. Не критикувам. Само установявам, че сме на фаза на саморазрушение. От нас трябва да се роди нов тип човек, който да подхване фаза на строителство.

Светлана Дичева: Питам се, ако местните хора нямат желание и не полагат усилия да запазят културното си наследство, кой може да ги задължи да направят това?

Титю Дюпре: Давате ми възможност да кажа обратното на това, което Ви казах и което е много песимистично. По този проблем обаче съм оптимист. Вярвам в индивида. Според мен свободата не е право. Тя е дълг. Човекът е длъжен да бъде свободен. Местните хора са отговорни за запазването на културното си наслество, на свободата си. Много е лесно да се моли ЮНЕСКО да играе ролята на майка или баща и по този начин да се освободиш от всякакви отговорности. Всички паметници на културата – и културните и природните – са дело и дълг на местните хора. Тъкмо защото местните хора се оставят да бъдат впечатлени от международната общност, те губят облика и самочувствието си казвайки си: „По-добре е другаде”. Аз мисля иначе. Всичко идва от индивида и неговата готовност да дава на другите. Ако една църква трябва да бъде спасена, това става с помощта на хората, които живеят около нея. ЮНЕСКО не може да направи нищо, ако тези хора не се интересуват от църквата. ЮНЕСКО като организация няма да знае нищо, ако местните хора не сигнализират за проблеми и опасности за културното наследство. Питате какво става в Дарфур. Медиите не могат да знаят, защото не ходат там. Въпросите се решават на място от местните хора.

Светлана Дичева: Има ли моменти по време на снимки, когато се чувствате напълно сломен и безсилен пред враждебни хора и враждебна природа?

Титю Дюпре: През цялото време се чувствам безсилен. Колкото повече уча, толкова повече разбирам, че не зная нищо. Наскоро например бях в Уганда, в непроходимата гора Анабунди, и изведнъж се намерих обграден от семейство горили. Бяха 12. Не бях очаквал такова нещо. Те бяха на пътя. Шефът на фамилията, който беше с посивяла козина, начупи клони, за да ми покаже пътя. Представете си как съм се чувствал в джунглата, където е трудно да се открие път, обграден от горили. Те са много силни животни и аз много се уплаших. Аз съм само наблюдател. Не мога да направя нищо. Освен това съм посетител, пътник дошъл за малко. Завися напълно от хората, които срещам. Научих се да гледам хората право в очито, хоризонтално. Нито високомерно от високо, нито сервилно. Когато човек гледа другия като равен и с уважение, опасността намалява, а най-добрия паспорт е усмивката.

Светлана Дичева: Много често се сблъскваме с предразсъдъците на другите. А Вие имате ли предразсъдъци?

Титю Дюпре: Постоянно се сблъсквам със ситуации, които ме карат да прекрачвам собствените си граници и да наблюдавам реакциите си. Постоянно съм принуден да наблюдавам себе си, защото постоянно пътувам из страни, които не познавам. Не зная нито езика, нито културата, нити храната. От сутринта не зная къде ще замръкна вечерта и къде ще спя. Това са базисни неща сигурни за хората, които постоянно живеят на едно място. При мен не е така. Всеки ден трябва да се боря, за да си ги осигуря. Аз съм женен за китайка. Когато се срещнахме, тя не говореше нито дума френски или английски, а аз не говорех нито дума китайски. Вече живеем 5 години заедно. Заедно пътуваме и работим много добре, защото местните племена обикновено посрещат с враждебност сам мъж, докато едно семейство винаги е добре дошло.

Светлана Дичева: Когато чуете думата „България” какво си представяте?

Титю Дюпре: Нищо не си представям, защото не познавам България. Това е в Централна Европа. Когато чуя България, извинете ме, но си представям Украйна. Обожавам Централна Европа, защото обичам тази простота и истина в отношенията между хората, които са страдали много. Благодарение на тези страдания, които и аз срещам в живота си, знам, че стигаме до много по-големи дълбочини, до по-истински и откровени неща. Затова обичам много Източна и Централна Европа, защото тези хора са минали през такива трудности, които не могат да забравят.

Интервюто е излъчено по програма „Хоризонт“ на БНР на 28 ноември 2007 г.

Поръчай книгата Труден Бог
Truden Web Site
Truden Web Site е създаден на 1.08.2003 година. Повечето материали публикувани до 2011 година носят подписа Truden Web Site. Този подпис носят и всички материали, чиито автори желаят анонимност.
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари