ЖЕНАТА МАРИЯ
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…"
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
КЪПАНЕ НА САМОДИВА
Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.
Като върба изви горещото си тяло
и подир миг изчезнаха в реката
косите й от троскот и омара,
нозете й от злато.
На пръсти в пясъка нагазих
и разтреперан спрях в къпините.
Почаках… Ала тя не се показа.
Дали не се укри завинаги!
"Несправедливо е, животе мой – извиках –
да ми отнемаш хубавите мигове.
Ще я погледам само – без да види никой.
Върни ми я. Несправедливо е…"
Поисках още да извикам
и към реката, дето всичко меле.
Но моят вик едва достигна
до края на слънчасалото село.
Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена й – кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха
въздишаше едно листо червено.
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината – само викът да остане.
Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът – прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.
ГРАФИКА
В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.
Трептеше въздухът и раменете й трептеха
под слънцето запалено, под твърдата й дреха.
Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.
И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха…
Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла… Нататък беше сянка.
КОНЧЕ МОЕ
Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.
Летеше твоят шал – препускаше душата
и подир тебе аз – едно сърце двуного…
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.
Но вятърът отново рог надува –
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег… и белия целувам –
нима ще ме оставиш, конче мое.
Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам – да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето – сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.
Но тръгваш ти – звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.
ПЕПЕРУДА
Една пеперуда ме тегли напред и духа ми тревожи –
от дългото тичане някой ден ще се запаля.
Протягам ръце да я хвана и юзда да й сложа.
И така отминавам в полето моя брат Лазар.
Но ето го селото. Старци от черни шишета отпиват.
Хукват и те да я гонят – хвърлят се лудо и падат.
А тревата жестоко с камшици ги шиба
и кръв зелена от гърбовете им капе.
Защо не почакаш, красавице? Човек полудява
от такава гонитба, а всичко е толкова кратко.
Няма от твоята кожа тъпан аз да направя,
нито за палки ще взема на някой охлюв рогата…
Още малко, нозе – напрегни се човешко бутало.
Дух мастилен, и ти – нека всичко се труди.
Още имаме сили, щом сърцето е цяло –
трябва да хванем нашата пеперуда.
Но тя възлиза по хълма и ще спре върху тая
волска жила, изкочила от врата на земята.
И може би аз ще падна до нея, без да узная
бяла ли е или червена – с точици по крилата.
СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
Далечно село – животът малък…
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най-накрая моят баща.
После в покоя звънна лопата –
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже… Боже, прости…
Прости, защото трабва да знае
как съм живяла дотук –
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над теб върти –
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг…
Едно сандъче – това ли струва
всичко, което ми обеща –
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем –
в града сами ще пукнем от жал.
Но кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи –
синовете са вече добре…
Имаш ли всичко – сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник – диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща…"
И сякаш сламка грабна реката –
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах –
хайде трохите да съберем.
Който е плакал над гроб опразнен,
той моя поплак ще разбере.
Свещта угасва – дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка… и тишина.
