Тихо е като молитва.
Изгубени са всички думи
и всички пътища,
които някъде отвеждат.
Ръката ми обгръща твоята
тъй както невъзможност.
И меко идва вечер
* * *
“Добрият няма равен жребий с лошия!…”
Историята на Света започва с неговото Сътворение. Библията разказва как за седем дни Господ Бог създал Земята и вложил в нея красотата на израстването и величието на действието. Той концентрирал тези качества в най-съвършеното сътворение-Човека. По този начин потомството на Адам и Ева трябвало да живее праведно и честито. Но ето, че се случило нещо непредвидено – най -красивият от ангелите Небесни заламтял за власт над света и напускайки Господния престол, слязъл на Земята, като”завлякъл”със себе си една трета от другите ангели. Това бил Сатана.
Оттогава се води и вечната борба между Доброто и Злото, в която едни хора се стремят, подобно на Падналия ангел, да взимат това, що не им се полага, а други пък да бранят своето. През тази хилядолетна война родът човешки е давал, дава и ще продължи да дава своите жертви. Това е мъчително и никому нужно. Естествено, Висшата Сила, бдяща над нас лесно би могла да спре този процес, премахвайки всички дразнители на световния ред. Но не го прави.
Защо?
Защо наистина, след като по този начин сътвореното от Твореца би просъществувало по-дълго и по-щастливо?Този въпрос не е давал спокойствие на много хора, живяли от Древността до днес. За съжаление обаче, той няма отговор, поне засега.
И тук поставяме въпроса: Доброто или Злото е по-силно? Трудно е да се определи. Досега нито е наставал пълен Мрак, нито се е възцарявал световен мир. Но докато едното от тях вземе надмощие над другото ние, хората, ще правим още много жертви. Помисляйки си за това човек може да се отчая, да си каже” защо да живея праведно, като ако крада и мамя ще живея по-лесно? ”Затова Библията и повечето други книги учат, че Доброто винаги ще побеждава, че богоугодният човек винаги “ще излиза” предгрешника.
Но дали наистина е така? Колко хора, избрали лесния път на съществуване, са живели и живеят по-добре от останалите? Колко пъти злото, сторено от тях е оставало и остава безнаказано? Естествено, Светото писание учи, че страданията на Земята се възнаграждават прещедро на Небето, а греховните люде отиват в Огненото езеро на Дявола. Но каква всъщност е ползата от това? Животът се живее с всеки дъх и трябва да се извлича най-доброто от него, вместо да се готвим за някакво недоказано, че съществува място.
Да, да го живеем по най-добрия начин…Но, ако наистина се замислим, дали този, вдъхновен от Сатана, е най-радостният, изпълнен с най-много спиращи дъха и освобождаващи духа моменти? Не, аз не смятям така. Защото съществува нещо, което е благословия и проклятие на нашия род-съвестта. Откраднеш ли, убиеш ли, или изобщо нарушиш ли някоя от Божиите заповеди т. е. Моралните и законови норми, ти се чувстваш нещастен. Вината, която усещаш, прави денят ти мрачен, нощта ти неспокойна. Кара те отново и отново да се замисляш над стореното, докато не стигнеш до пълен душевен срив. Има обаче, и хора без съвест. При тях тя е окована с вериги и запратена в безбрежните дълбини на съзнанието. Тези неморални грешници не се трогват от страданията на околните, дори да е породено от тях. Единствената им “ценност” е те самите да са щастливи. Егоистично. Пък и какво щастие е да причиняваш нещастие на други и никой да не те обича истински?! Тези деградирали хора са лишени от радостта да получиш искрена благодарност, да имаш верен приятел до теб, да знаеш, че не живееш напразно, че правиш Света по-добър!
В този смисъл добрият и лошият никога не са “на една везна”. Със своите по-святи и светли ценности, хуманистът винаги се чувства комфортно, винаги се чувства вътрешно щастлив и спокоен, винаги се чувства Човек. И по тази причина аз никога не бих избрал са бъда подлъганият Ян Бибиян, а така да се превърна и в коварния Фют. Хиляда пъти бих предпочел да бъда добър, вместо лош; бих предпочел душевния вместо материалния комфорт, бих предпочел да бъда Авел, а не Каин.
Поетесата Калина Ковачева за живота и хората
Калина Ковачева: Главното е човек да не се взема за нещо голямо, да не мисли сам себе си за центъра на света. Да знае, че е като всички останали.
Едно интервю на Деян Енев.
———
– Калина, наскоро получи първа награда в конкурса за стихотворение за Славейковата награда. Какво е наградата за поета? Как гледаш на нея?
– Мисля, че най-голямата награда за един поет е да пише колкото може по-дълго. Тоест, стиховете да не го изоставят. И това, че продължавам да пиша, за мен е най-голямата радост. Но една награда от хора, които уважаваш, е, разбира се, признание. Журито, което ми даде тази награда, е от поети, които уважавам – Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Бойко Ламбовски, Петър Чухов. В тоя смисъл голямата ми радост е, че колегите ми по някакъв начин са уважили това, което съм написала. – Има ли днес изобщо място за стихове?
– Не е тайна, че днес на мода са т.нар. чалга-поети. Но атмосферата в Трявна при връчването на наградите ме окуражи. Публиката беше великолепна. Тук обаче има една подробност – доколкото разбрах, кметът на Трявна не разрешава по местната радиоуредба да се пуска чалга. Ето как един дребен, почти символичен жест изведнъж разширява пространството за поезията. Защото нашето време е изключително цинично време. Днес моженето се определя от богатството. А беднотията навсякъде в България е тотална.Това е голяма трагедия, особено за младите хора, които при еднакви възможности нямат равен старт, защото тяхното бъдеще зависи от паричните възможности на родителите им. Но мисля, че именно поезията може да даде душевен уют на четящите хора в това озъбено време.
– Имаш ли определение за таланта?
– Според мен талантливият човек е този, при когото поезията избликва. Не е въпрос на нагаждане към дадена стъпка, не е въпрос в търсене на рими в римен речник, не е въпрос на поставяне на цел. А просто въпрос на избликване. И то винаги личи.
– Искаш да кажеш, че съвремието и талантът са противопоказни?
– Чалга вълната един ден ще отмине. И ще останат стиховете на големите поети. Днес много малко хора четат Александър Геров, много малко хора четат Атанас Далчев, ето един великолепен поет като Веселин Ханчев е забравен… Но както след Десети ноември имаше една вълна на розови романи – купуваха се на килограми -защото българският читател не знаеше какво е това розов роман… Тази вълна отмина, както имаше една вълна на криминални романи, както имаше една вълна на еротика, но всичко това отмина, така и сегашното ще отмине. Не знам по какви причини, може би поради беднотията, чалгата е най-лесно достъпна.
– В романа на руския писател Михаил Анчаров “Чимширена гора” срещнах много точна формулировка на таланта – талантлив е този, който улавя главната посока на живота. И която много често не съвпада с видимостта, с видимия развой на събитията. Според теб каква е главната посока в нашия живот сега?
– За съжаление главната посока се определя от т.нар. американски начин на живот. Тоест, главната посока е да имаш, да имаш колкото се може повече, независимо на каква цена, независимо за сметка на колко други хора, независимо че ти още нямаш тази култура, която да те накара да имаш, но това да имаш да не е само да седнеш да ядеш, да ядеш, да ядеш… И да направиш дебел врат. Или да си построиш къща с 20 стаи, а да сте двама души. Мисля, че когато хората знаят за какво им е това имане, те правят друго – те се образоват, те пътуват, купуват картини, стават меценати на изкуство или се занимават с благотворителност. У нас за съжаление това го няма. Това го няма и на много други места в света, но при нас е катастрофално.
– Ти си единствената българска поетеса, която е ходила четири пъти в Хималаите. Да припомним на читателите на “Сега” кое те накара да тръгнеш натам?
– Аз се занимавам с алпинизъм от студентските си години. Много обичам планините. Беше ми много любопитно какво може да бъдат Хималаите. Отидох и разбрах – единствено там можеш да се пречистиш от всичко, което животът ти е натрупал, и то ти е излишно; да се видиш оголен душевно и да си дадеш сметка кой си. Там това може да се случи, защото зависиш само от вятъра и от дъжда, от нищо друго. В Хималаите можеш да разполагаш със себе си. Това е много пречистващо и за мен беше много полезно преживяване. И друго – там можеш да правиш добро естествено, ненатрапливо, без да се афишираш. Едно е онази благотворителност, така популярна и в България – дадеш пет лева и вече целият свят трябва да те види на снимка. А там непрекъснато, всеки ден, някой те моли за нещо. Например на мен половината ми раница беше пълна с анкерпласти, с йод, с риваноли, с антибиотици – там лекарите са малко, по селата няма лекари. И непрекъснато трябваше да превързвам рани, трябваше да лекувам, доколкото ми стигаха силите и познанията. Отиваш в едно село, нареждат се пред теб на опашка, всеки със своите рани и със своите проблеми. Никой не те пита кой си, какъв си. Паднал си от небето. Дошъл си с лекарства, помогни. На мен лично това много ми харесва.
– Какво разбра – кое остава след такова пречистване?
– Главното е човек да не се взема за нещо голямо, да не мисли сам себе си за центъра на света. Да знае, че е като всички останали. Там виждаш, че всеки има твоята болка. Няма защо да я афишираш, защото понякога даже неговата е по-голяма и по-ужасна. Да бъдеш анонимен в света според мен ти дава по-голяма възможност да проумееш, да разбереш какъв е този свят. Защото, когато ти се изправиш и кажеш – това съм аз и се тупаш по гърдите, светът някакси се наглася към теб, иска да ти се хареса или да не ти се хареса, а това са изкуствени взаимоотношения. А там, в Хималаите, си просто никой, разтворен сред другите. И ако имаш сърце да виждаш, виждаш много повече неща.
– Как промениха Хималаите мирогледа ти?
– Научих се да съм си аз. Да не се преструвам на друга, да не играя. Откакто се върнах последния път оттам през 1998 г., съм си забранила да играя, забранила съм си да казвам неистини, за да се харесам на някого, или да направя впечатление, или да изглеждам по-умна и по-талантлива. Това при мен е строго забранено.
В отдалечените селца в Непал, когато преспиш в някоя къща, домакините ти приготвят нещо за ядене, обикновено ориз каквото ядат те, плащаш си ориза, но аз нямам случай да са ми искали пари и за нощувката. Колкото и да са бедни, категорично отказват. Приемат те като гост, а според тях от гост не могат да се искат пари за нощувка.
Калина Ковачева е родена в с. Божурлук, Плевенско. Завършва ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работила е във в. “Народна младеж”, в сп. “Лада”. Участник в разширения състав на националния отбор по алпинизъм. Автор на поетични и прозаични книги , сред които “Трябва да те има”, “Лични стихотворения”, “Имах приятел просяк. По хималайските пътеки”, “Малките жестове на внимание”, “Докато ме няма”. До края на годината ще излезе документалното й четиво за Хималаите “В планината на голямата маймуна”.
Източник: Вестник “Сега”
Сперанца– Диос
Сперанца– Диос
виси окачена
на
бодливата тел
страх
сион във кръвта
писък
( търсят те
в два)
сънуваш детето ми
( тя не е тя)
пееш ли
пей
Сперанца– Диос *
щастливите мъртви
те гледат
и аз
*Агасфер – едно от имената е “ Надявай се на Бог”
Превод на Евангелие на Юда
Поради големия интерес към “Евангелие на Юда” и многото молби лично към мене, реших да преведа този старинен текст, който неправилно се нарича от някои “Евангелие от Юда”.
Текстът не е написан от Юда (поне няма доказателства за това), но носи името му, единствено поради факта, че най-често споменаваното име е това на Юда, както и поради обяснението в началото на текста, че това е (цитирам): “Тайният разказ на Откровението, което Исус даде в разговор с Юда Искариотски”
Преводът е от аглийския превод на Rodolphe Kasser, Marvin Meyer и Gregor Wurst. Всъщност той още не е завършен, но си позволявам да пусна част от него, като дразнещ апетита аперитив, който повечето Българи с радост биха “обърнали” на един дъх 
Това, което ви предлагам по-долу е половината от текста, който все още не съм обработил, и за сега е в “суров” вид.
—
Тайният разказ на Откровението, което Исус даде в разговор с Юда Искариотски, по време на седмицата и трите дни преди празнуването на Пасха.
Когато Исус се появи на земята, Той извърши много велики чудеса, за спасението на човечеството. И докато някои [ходеха] в пътя на праведността, а други ходеха в пътя на своите грехове, дванадесетте ученика бяха призовани.
Той започна да говори с тях за мистериите отвъд света, и какво ще се случи в края.
Често той не се появяваше между учениците като себе си, а се намираше между тях като дете.
Един ден Той бе със своите ученици в Юдея, и ги намери събрани заедно, седнали в религиозно уединение. Когато той [се приближи до] своите ученици, [34] събрани заедно и насядали в благодарствена молитва над хляба, [той] се изсмя.
Учениците [му] казаха: „Господарю, защо се смееш на [нашата] благодарствена молитва? Ние направихме което е право.”
Той им отговори, казвайки: „Аз не се смея на вас. <Вие> не правите това
от собствената си воля, но защото така вашия бог [ще бъде] възхвален.”
Те казаха, “Господарю, ти си […] синът на нашия бог.”
Исус им каза, “От къде ме познавате? Истина ви казавам, никое поколение от хората, които са измежду ви, няма да ме познава.”
Когато учениците му чуха това, те се ядосаха и разгневиха и започнаха да богохулстват срещу него в сърцата си.
Когато Исус забеляза тяхната липса на [разбиране, той] им каза, “Защо този разговор ви вкара в ярост? Вашият бог, който е във вас и […] [35] ви провокира
към ярост [във] вашите души. [Нека] всеки един от вас, който е [достатъчно силен] измежду човешките същества, да изкара перфектния човек (от себе си) и застане пред лицето ми.”
Те всички казаха, „Ние имаме силата.”
Но техните духове не посмяха да застанат пред [него], освен Юда Искариотски. Той можа да застане пред него, но не можа да го погледне в очите и обърна лицето си на страни.
Юда му [каза], „Аз знам кой си ти и от къде си дошъл. Ти си от безсмъртното царство на Barbelo. И аз не съм достоен да произнеса името на онзи, който те е изпратил”
Знаейки, че Юда говори за нещо възвишено, Исус му каза:
„Ела на страни и аз ще ти разкажа за мистерията на царството. За тебе е възможно да го достигнеш, но ти ще се мъчиш много. [36] И един друг ще те замести, за да могат дванандесетте [ученици] отново да бъдат в пълнота със своя бог.”
Юда му каза: „Кога ще ми кажеш тия неща и [кога] великият ден на светлината ще зазори за това поколение?”
Но когато той каза това, Исус го остави.
На следващата утрин, след като това се случи, Исус [се яви] на учениците си отново.
Те му казаха: “Господарю, къде беше и какво прави, когато ни остави?”
Исус им каза: “Отидох при друго велико и свято поколение.”
Неговите ученици му казаха: “Господи, кое е това велико поколение, което е по-висше от нас и по-свято от нас, и което не е сега в този свят?”
Когато Исус чу това, той се изсмя и им каза: “Защо мислите в сърцата си за това силно и свято поколение? [37] Истина ви казвам, нито един роден [от]
този аеон няма да види това [поколение], и няма ангелска звездна дружина, която да властва над това поколение, и никоя смъртна личност не може да бъде свързана с него, защото това поколение не идва от […] което е станало […]. Поколението на хората измежду [вас] е от поколението на човеците […] сила, която […] други сили […] чрез [които] вие управлявате.”
Когато [неговите] ученици чуха това, те всички се обезпокоиха в душите си. И не можеха да кажат дума.
Друг ден Исус дохожда при [тях]. Те [му] казаха: “Господарю, ние те видяхме във [видение], защото имахме велик [сън …] нощ […].”
[Той каза], “Защо сте [… когато] се криете?” [38]
Те [казаха: „Ние видяхме] величествен(а) [сграда с голям] олтар [в нея и] дванадесет мъже – те са свещениците, бихме казали – и име; и тълпа от хора чака пред този олтар, [докато] свещениците [… и получи] приносът. [Но] ние продължавахме да чакаме.”
[Исус каза:] “Как изглеждат [свещениците]?”
Te [казаха: „Някои] две седмици; [някои] принасяха в жертва своите собствени деца, други – своите съпруги, и възхваляваха [и] смиреност един към друг; някои бяха спали с мъже; някои са намесени в [кланета]; някои са извършили множество грехове и дела на беззаконие. И мъжете, които стояха [пред] олтара, призоваваха твоето [име], [39] и във всичките дела на техния недоимък, жертвоприношенията са доведени до пълнота […].”
След като казаха това, те останаха мълчаливи, защото бяха разтревожени.
Исус им каза: „Защо сте разтревожени? Истина ви казвам, всички свещеници, които стоят пред онзи олтар, призовават моето име. Пак ви казвам, моето име е било написано на този […] на поколенията на звездите, чрез човешките поколения. [И те] засаждаха неплодородни дървета, в мое име, по срамен начин.”
Исус им каза: „Тези, които сте видели да приемат приносите при олтара – това е, което сте вие. Това е богът на който служите, и вие сте тези дванадест мъже, които сте видели. Телетата, които сте видели, доведени за жертвоприношение са многото хора, които вие сте водили в заблуда [40] пред онзи олтар. […] ще застане и ще ползва името ми по този начин, и поколенията на набожните ще му останат верни. След него, друг мъж ще застане там от [развратниците], и друг [ще] застане там от погубителите на деца, и друг, от тези, които са спали с мъже, и онези които
—
Ако сте търпеливи, и обещаете да слушкате и да не ме дразните с глупави въпроси, съвсем скоро ще имате и другата половина 
Добавка: целия текст на евангелието и коментари към него може да прочетете във форумите
Българскa писателка печели награда за литература
На 29 юни във Виена международно жури присъди за първи път голямата награда за източноевропейска литература. Носител на престижното отличие стана българската писателка Теодора Димова за романа си “Майките”. Виенското жури класира на второ и трето място писатели от Румъния и Чехия.
Тримата автори ще бъда представени на панаира на книгата във Франкфурт в началото на следващата година. Наградата за източноевропейска литература ще се присъжда на всеки 2 години.
Това не е първата награда за Теодора Димова и нейния роман. През 2004 г, “Майките” печели Националния конкурс „Развитие” за нов български роман и първото му издание се реализира от Фондация „Развитие ХХІ”.
В началото на 2007 г. романът на Теодора Димова предстои да бъде преведен на немски език от Александър Вицман.
Източниk: www.news.bg
