Войната между езичеството и християнството е война на идеи. Именно затова в своята война против християнството езическото Просвещение променя значението на думите. Думата „свобода“ е изгубила своето християнско значение и е придобила ново, хуманистично значение. Но с това ново значение автономният човек, вместо да спечели нова свобода, всъщност губи своята свобода в полза на всемогъщата държава. Думите променят своето значение, и хората, които приемат, че старото значение все още важи, са подвластни на самозаблуда. Част от съвременната марксистка идеология е да дава ново съдържание и несвойствен смисъл на такива познати думи като мир, свобода, република, закон и така нататък.
Новите значения на думите предхождат революциите, защото съдържанието на надеждите на хората се променя рязко, и съществуващият ред открива, че не е способен да задоволи новия смисъл. Преди Френската революция идеята за свободата възприема ново значение, много различно от това, което преди е преобладавало. Както Франк Мануел посочва в Парижките пророци (Frank E. Manuel, The Prophets of Paris, 1962), „Самата дума свобода губи своето подразбиране за привилегия и става право на човека да довежда в съществуване това, което преди не е съществувало” (с. 24). Свободата като привилегия се отнася за религиозния факт на неприкосновеност от държавен контрол и регулации. Затова древната привилегия на Църквата е нейната свобода от държавата, защото тя е лична собственост и тяло на Христос, и следователно не подлежи на никакъв контрол освен на контрола на Неговото законово Слово. Подобно, привилегиите на семейството освобождават семейството от различни видове контрол. Всяка област от живота има своите привилегии. Все още използваме думата привилегия в нейния стар смисъл, когато говорим за „поверителни сведения” между адвокат и клиент, между лекар и пациент (на английски, privileged communication, бел. прев.). Поверителните сведения, като например между свещеник или пастор и член на църквата, който се изповядва или търси съвет, или между лекар и пациент, или между адвокат или клиент, са свободни от контрола или знанието на държавата или други хора или агенции. Нещо повече, свободата е религиозен факт. Така, старото определение за свободата като привилегия и религиозна неприкосновеност е било основано твърдо и очевидно върху християнска основа. Докато образованието и културата на Западния свят са били изрично християнски, свободата е оставала християнска привилегия.
Този стар смисъл оцелява в Съединените Щати до 1868, когато Четиринадесетата поправка към Конституцията заявява, „Никой щат не може да създава или налага закон, който нарушава привилегиите или неприкосновеността на гражданите на Съединените Щати.” За нещастие, федералното правителство не се възпира от такива посегателства върху „привилегиите или неприкосновеността” на хората. Анотираното издание на Конституцията, публикувано от федералното правителство, казва за това, „Единствена сред всички конституционни поправки, клаузата за привилегиите и неприкосновеността на Четиринадесетата поправка има привилегията да бъде сведена до недействителна с едно единствено решение на Върховния Съд, произнесено пет години след нейното ратифициране” в „делата за кланиците” (Slaughter-House Cases, 83 U.S. 36, 1872). По това време Съдът също започва да редефинира понятието „привилегии и неприкосновеност” като ги обявява не за религиозно основани, а дължащи своето съществуване на благоволението на федералното правителство. Държавата започва да узурпира мястото на Бога!
Мислителите на Просвещението и френските „философи” са тези, които започват редефинирането на свободата и нейното отделяне от религиозната основа, която свободата като привилегия е имала. Френската революция дава силен тласък на новото значение. Нейният лозунг е „Свобода, Равенство, Братство,” и скоро става очевидно, че и трите имат ново, грозно, смъртоносно значение. Не без основание, когато през 1793 мадам Ролан отива на гилотината, този нов символ на свободата, тя извиква, „О, Свобода, какви престъпления се извършват в твоето име!” Всички собственици на сгради във Франция е трябвало да напишат на стените на своите сгради, “Unit?, indivisibilit? de la Republica, Libert?, ?galit?, Fraternit? ou la Mort!” („Единство, неделимост на републиката, свобода, равенство, братство или смърт!”). Смъртта бързо идва за много хора, и то за по-незначителни причини от пропуска да напишат този лозунг.
Декларацията за правата на Френската революция излага новото значение на свободата: „Свободата се състои в позволението да правиш всичко, което не наранява другите хора.” Ако това определение звучи познато, то е защото то е основанието зад сексуалната революция, хомосексуалните аргументи, абортите и многообразието от така наречените „престъпления без жертви.”
Свободата се е отдалечила много от своето по-ранно значение на религиозна привилегия или неприкосновеност. Значението на свободата се е променило, защото обществото се е променило, така че самата дума вече е част от огромна панорама от нови значения. Свободата, както един човек миналата година ми каза със сериозността на пророк разкриващ нова истина, означава, че мога да правя това, което искам, докато не наранявам друг човек. Скоро стана очевидно, че имаме различни дефиниции за значението на думата „наранявам.” Също се различавахме относно какво представлява „човек.” За него това включваше и офицер от съветското КГБ (както и за мен, тъй като мен той е създание направено по Божия образ), но не и нацист, вероятно не и бял човек в Южна Африка, не и бял расист или антисемит, не и неродено дете, и вероятно не и смъртоносно болни възрастни хора. Тъй като той е хуманист, а аз съм християнин, нашите значения се различаваха във всяка точка. Двамата имахме различен принцип за дефиниране, защото имахме различни религии.
През 1848, в Комунистическия манифест, Карл Маркс дава различно хуманистично тълкуване на свободата. За него икономическото равенство е първостепенна цел и ценност. Неговото учение за „от всекиго според способностите, на всекиго според потребностите” призовава за задоволяване на всички икономически нужди преди задоволяване на стремежа към свобода. Но неговият план също означава, че някаква диктатура ще определя нуждите на всеки човек както и способностите и отговорността за производство на всеки човек! В такава система необходимата за човека храна, както и нужната свобода стават държавно решение на елитни плановици.
Когато свободата губи своето християнско определение, човекът става този, който дава определението. Преди това Божият закон и Божието върховенство са определяли границите на човешката власт. Човекът не е бил свободен от явни грехове и посегателства над свободата преди Просвещението, но е знаел, че във всички тези неща той е грешник. Сега, при хуманизма, той става нов бог, намиращ и изразяващ себе си в своята автономна власт. Съвременната държава, като колективен израз на тази власт, бива „освободена,” за да стане новия бог на човечеството, ходещ по земята.
Хората на изкуството започват да дават израз на този нов мироглед. Във Франция Гийом Аполинер (1880-1918), влиятелен авангарден писател, работи за пълното освобождаване от християнството. Както декадентите и Андре Жид, той търси това освобождение в безпричинното действие, “l’acte gratuit,” като пример за завършена човешка свобода. Тъй като свободното действие, свободата, означават освобождение от християнството, само преобръщането на морала може да направи хората свободни. Това означава злодеяние, немотивирано зло, зло заради самото себе си. Това означава „освобождаващата сила на нечестието.” (Roger Shattuck: The Banquet Years, p. 304, 1955). Чистотата не действията на освобождение се състои в безпричинността на тяхното зло.
Около едно поколение след Аполинер американецът Линднър пише за Бунтовници без кауза, проучване на малолетни престъпници и техните безпричинни престъпления. Покушенията, убийствата и осакатяванията на невинни хора, напълно несвързани с престъпниците, стават все по-чести след 1960. Новата доктрина за свободата започва да се прилага на практика по улиците.
Френската революция обявява за законно всяко действие, ако то не наранява или ощетява друга личност. Френските революционни водачи бързо започват да гледат на своите врагове като на не-личности, и започнат да ги избиват. Когато Божието определение за човека бъде презирано, самият човек скоро бива презрян и с готовност убиван и нараняван. В един роман Аполинер поставя пророчество в устата на един герой: „При моето идване на земята открих човечеството едва оцеляващо, отдадено на фетиши, тесногръдо, едва способно да различава добро от зло – и ще го оставя интелигентно, просветено, новородено, знаещо, че няма точно отделени едно от друго добро, или зло, или Бог, или дявол, или дух, или материя” (Shattuck, p. 253).
Когато всички ценности освен самия човек бъдат отречени, всеки човек е свободен да определя своите собствени ценности и да действува според тях. Държавата, тъй като има по-голяма власт, има по-голяма свобода да налага своите ценности, и като следствие новата свобода на хуманизма се оказва най-злонамерената тирания и робство в историята. Новата свобода е старото робство в най-открития си вид.
Съвременният свят е доста отдалечен от стария свят на свободата като религиозна привилегия, която изисква отговорност и отчетност пред Бога. Сега грехът се приема като нова свобода, и колкото по-извратен е грехът, толкова видимо по-висша е изявата на свободата.
Най-тъжната страна на всичко това е неспособността на толкова много членове на църкви и консерватори да видят, че когато политиците отправят обещания използвайки стария език на привилегиите и неприкосновеността, те всъщност имат предвид новите революционни значения. Уилиам Блейк, самият той революционер, насочва вниманието към факта, че той и неговите противници, като четат едно и също нещо, всъщност го четат по различен начин; единият чете черно там, където другият чете бяло. Техните презумпции са различни и от там тяхното четене е различно.
Презумпциите на хуманистичното учение за свободата за анти-Божии и античовешки. За хуманизма голямото зло е лишението. За човека се смята, че има правото на пълна свобода да изразява себе си, да удовлетворява себе си и да достигне истинска личностност в себеизявата.
Един стар химн, популярен преди време, издига Христос като Цар на цялото създание и на всички неща в него. Последните два куплета казват:
The government of earth and seas
Upon His shoulders shall be laid:
His wide dominions shall increase,
And honours to His name be paid.
Jesus, the holy Child, shall sit,
High on His father David’s throne;–
Shall crush His foes beneath His feet,
And reign to ages yet unknown.
Управлението на земята и морето
ще бъде положено на Неговите рамене;
Неговото господство ще нараства,
И ще се отдава почит на Неговото име.
Исус, святото Дете, ще седне
Високо на престола на баща Си Давид;
Ще смаже враговете под нозете Си
И ще царува до незнайни векове.
Когато християните престанат да работят на основата на тази сигурна победа, хуманистите започват да го правят. Според плана на хуманистите онези, които трябва да бъдат смазани под нозете на историята и на хуманистичния човек, са Христос и Неговите хора. Настоящата власт на хуманистите свидетелства за това, че Църквата не изпълнява своите задължения. Войните не се печелят когато хората отказват да воюват, нито войските могат да настъпват срещу врага, когато отказват да признаят, че врагът съществува! Сега, когато дългият сън на Църквата завършва, битката започва.
Упадъкът на истинската християнска свобода започва тогава, когато идеите на Просвещението за естествената религия проникват в църквата и заместват библейското учение с новите идеи за ”естествената свобода.” Преди това, както Томас Бостън прави в своето изследване на човека, Четирите състояния, теологията разграничава човешките морални способности в състоянието на невинност, състоянието на поквареност, състоянието на благодат и вечното състояние. В Йоан 8:33-36 нашият Господ изяснява, че истинската свобода идва единствено от Него; тя е действие на върховна спасителна благодат. Тя ни дава власт и неприкосновеност, и тя ни възстановява в нашето призвание да упражняваме господство и да покоряваме земята (Мат. 28:18-20). Нашата свобода е привилегия и неприкосновеност.
Божието действие на сътворението и Божието провиденческо управление установяват Бога като Владетел или Господар. Неговият закон полага граници за човешката воля и така ни дава привилегии и неприкосновеност, за които на хората и държавната власт е забранено да нарушават.
Едно време хората са говорели за своята свобода като „древни привилегии и неприкосновеност.” Това, от което спешно са имали нужда, е било развитие на това понятие. Още в началото на борбата на Църквата за свобода от държавата е бил установен възгледът за ограничените власти. Със своето утвърждаване на заветните области на живота пуританите са продължили това учение. Абрахам Куйпер, който се е възхищавал от пуританите, формулира това понятие философски и теологично.
На тази основа християнската общност трябва да съживи учението за свободата като религиозна привилегия и неприкосновеност. Претенциите на държавата да бъде източник на свобода са лъжливи и нечестиви. Американската патриотична песен, която обявява Бога за „Начинател на свободата,” казва това съвсем ясно. Тези думи вече не се пеят в повечето държавни училища. Но сега хуманистите отричат и Бога, и свободата. Можем да им благодарим за тази малка честност, докато работим за унищожаването на тяхното наследство на робството.
Август 1984
