Случва ми се за втори път и все под пълна упойка. Нямаше тунели, светлини и др. такива, даже понякога си мисля да не съм сънувала. Първия път се носих по коридора на болницата, съвсем до тавана, излязох на вън и отидох на пейката при съпруга и дъщеря ми. Казах нещо, но той не ме чу. Не помня кога съм се „върнала“, но после му разказах точно на коя пейка е седял, как е покрил бебето с пелената и му е дал вода, той потвърди и ме попита на шега да не съм мръднала. Втория път беше преди няколко дни. Усетих как ме хваща упойката и се отнасям. Но в същото време чувах шумове и говор, но нищо не разбирах. Не виждах нищо, все едно, че има гъста мъгла. През това вереме си мислех: „няма ли да ме хваща най-после тая упойка, че да ме режат и всичко да минава…“ – мислех си, че щом чувам нещо, значи съм в съзнание. А те ме оперирали…В един момент чух вече ясно да ме карат да се оплезя, после ме накараха да се преместя от масата на носилката…и най-странното беше, че усещах физически допир и болка в раната, а съвсем ясно се виждах цялата отсрани и леко отгоре…И двата пъти никой лекар не ми е съобщавал да съм изпздала в критично състояние или нещо подобно. Някой знае ли какво става???
