Незаздравяващата рана на моето сърце
Стоя в мрачната стая и гледам нанякъде. Правя се на съсредоточена над книгата, която започнах да чета, но всички разбират, че нещо ми има. Никои не смее да ме погледне в очите. Чувам шушукания зад гърба си. Натъжавам се – как може да има толкова зли хора, какво си мислят, че ми трябва съчувствието им ли? Защо дойдох изобщо тук? Една изгубена сълза се търкулва по бузата ми и като кристална се разбива в пода. Отново долавям шушуканията, които ме ядосват, обръщам се и всички млъкват, усмихвам им се небрежно и пак се „зачитам” в книгата си. Опитвам се да мисля за нещо хубаво и позитивно, но не се получава. Втора сълза се търкулва по бузата ми и отново пада на пода търсеща своята предшественица. Трябва да спра, трябва да съм силна, не трябва да плача повече. Отпускам се назад и потъвам в мекото кресло, затварям очи и после като опарена от нещо трепвам. Отварям очите си, но уплахата все още е в мен. Ставам и излизам от стаята, не мога да стоя по вече там. Решавам бързо да изтичам до вкъщи и да се затворя в стаята си. Прибирам се, но нямам сили да продължа, нямам сили за нищо. Строполявам се на земята и започвам да плача. Сълзите ми падат една след друга, големи и чисти като любовта, която изпитвам към теб. Т.е. изпитвах. Щом е изпитвах, защо плача? Опитвам се да се изправя, но не мога, нямам сили да го направя. Чувам, че вратата се отключва, събирам всички сили и побягвам. Затварям се в стаята си. Затискам устата си с ръце, за да скрия глухия звук от плача ми. Ставам и отивам до огледалото и се поглеждам. Очите ми са подпухнали и червен и,косата ми е разрошена,ръцете ми треперят. Изтривам с ръка очите си. Отивам до прозореца и се оглеждам, виждам усмихнати хора, забързани хора и… влюбени хора. Отново се натъжавам, но си казвам, че съм силна, че ще издържа. След секунда виждам и теб отдръпвам се от прозореца и отново падам на земята. Сълзите сякъш нямат край, ронят се една след друга и ме давят. Треперя и сякъш агонизирам на пода, агонизирам от самота. Сега когато пиша това отново се сещам за теб и отново се натъжавам. Очите ми отново се пълнят със сълзи и една отново пада. Някои ми беше казал, че не е срамно да кажеш „Обичам те!” – и беше много прав, но аз не го осъзнах. Знам, че навярно ще се влюбвам още много пъти, но споменът винаги ще остане в душата ми като една незаздравяваща рана.
