Свети Августин
Из Изповеди
превод от латински: Анна Б. Николова
Книга десета
XXII. 32. Не позволявай. Господи, не позволявай на сърцето на раба Твой, който Ти се изповядва, не позволявай, когато от радост съм възрадван, да се мисля за щастлив. Че има радост – и тя не се дава на нечестивците, но се дава на ония, които Те почитат безкористно и чиято радост си Ти сам. И щастливият живот е това човек да се радва от Тебе, за Тебе, поради Тебе: това е щастливият живот. А които мислят, че щастливият живот е нещо друго, те вървят след друго щастие, щастие неистинско. Но въпреки това от някакъв образ на щастието тяхната воля не може да се отвърне.
XXIII. 33. Следователно не е сигурно, че всички искат да са щастливи: понеже тези, които не искат да се радват на Тебе, Който си единственият щастлив живот, въобще не искат щастлив живот. А може би всички го искат, но понеже плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта, за да не правят людете онова, що желаят (Гал. 5:17), затова именно людете се отклоняват към онова, което могат, и това им стига: понеже онова, което не могат, те не го желаят дотолкова, доколкото е необходимо, за да го могат.
Ето, питам всички: какво предпочитате – на истината ли да се радвате или на лъжата? И всички казват, че предпочитат на истината да се радват, и то със същата сигурност, с която казват, че искат да бъдат щастливи. Следователно щастливият живот е радост от истината. А това е радост от Тебе, Боже, Който си истината, моя светлина, спасение на лицето ми, Бог мой ( Ин. 14:6; Пс. 26:1); 41:12). Този живот искат всички, този живот, който единствен е щастливият, искат всички, радост от истината искат всички. Срещал съм мнозина, които искат да мамят, но никого, който иска да бъде измамен.
Тогава къде са познали щастливия живот, ако не там, където са познали истината? Ще и нея обичат: понеже не искат да бъдат мамени. И когато обичат щастливия живот – а той не е нищо други освен радост от истината – хората винаги обичат и истината. А нямаше да я обичат, ако за нея нямаше представа в паметта им. Защо тогава не се дават от нея? Защо не са щастливи? Защото повече са заети с неща, които ги правят щастливи, отколкото с нещо, което може да ги направи щастливи, но за което слабо си спомнят. Че все още е малка светлината у хората. Нека вървят, нека вървят, за да не ги обгърне мракът ( Ин. 12:35).
34. Защо обаче истината поражда ненавист и враждебни са хората към човека, проповедник на истината, макар и да обичат щастливия живот, който не е нищо друго освен радостта от истината? Не става ли тъй, защото истината е дотолкова обичана, че ако някой обича нещо друго, той иска обичаното от него да бъде истината истина; и понеже не желае да бъде лъган, не желае да бъде разкрито, че се лъже. И тогава подобни хора мразят истината заради онова, което обичат вместо истината. Обичат я те, когато ги озарява, мразят я, когато ги изобличава.
И понеже не искат да бъдат мамени, но искат да мамят, те обичат истината, когато тя се разкрива, но я мразят, когато тях разкрива. Затова истината ще се разплати с тях – и всички, които не искат да бъдат разкрити от нея, ще бъдат разкрити въпреки желанието им, но тя на тях няма да се разкрие. Тъй е, тъй е: тъй човешката душа, сляпа и мудна, грозна и гнусна, иска скрита да остане, но не и от нея нещо скрито да остане. И й се връща тъй, че тя самата не остава скрита за истината, но истината остава за нея скрита. Ала дори тогава, когато е нещастна, душата човешка предпочита да се радва на истината, а не на лъжата и следователно да бъде щастлива. А това ще стане, когато нищо няма да й пречи да се радва на тази единствена истина, благодарение на която всичко е истинно.
XXIV. 35. Ето какви пространства пребродих в паметта си, търсейки тебе, Господи, и не Те открих извън нея: понеже не открих нещо от Тебе, което да не помня, откак научих за Тебе. Защото, откак за Тебе научих, не съм Те забравял вече. Където намерих истината, там намерих Бога мой, самата истина, която не съм забравял, откак съм я научил. И затова, откак научих за Тебе, оставаш Ти в паметта ми и Те намирам там, когато си припомням за Тебе и намирам оградата си в Тебе. Тези са моите свети удоволствия, които ми дари Твоята милост, съзряла бе моята бедност.
XXV. 36. Но къде в паметта ми пребиваваш, Господи, къде пребиваваш Ти там? Какво ложе Си си сторил? Какво светилище Си си изградил? Ти си удостоил паметта ми с честта да пребиваваш в нея, но къде пребиваваш – това размислям. Че когато за Тебе си припомнях, прекрачих тези нейни части, които и дивите зверове притежават: понеже не Те намерих сред образите на нещата телесни. И стигнах до тези части на паметта ми, на които съм поверил чувствата на душата си – но и там не Те открих. И влязох в самата обител на душата, с която душата разполага в паметта ми – защото душата помни и себе си също: но и там Те нямаше. Понеже Ти както не си ни телесен образ, ни движение на живата душа, каквито са радостта, тъгата, страхът, страстта, помненето, забравянето и други подобни, така не си и самата душа:, тъй като Ти си Господ, Бог на душата, и всички тези неща се променят, а Ти пребиваваш непроменим над всичко – и откак научих за Тебе, Ти си ме удостоил с честта да пребиваваш в паметта ми. И защо търся място в паметта си, мястото, където Ти обитаваш: нали в действителност там място не съществува? А Ти сигурно обитаваш в паметта ми, понеже, откак за Тебе научих, Те помня и в паметта си Те намирам, когато за Тебе си спомням.
XXVI. 37. Къде тогава съм Те намерил, за да науча за Тебе? Понеже, преди да науча за Тебе, Ти не си бил в паметта ми. Къде тогава Те намерих, за да науча за Тебе, ако не в Тебе над мене? Но място няма: и назад отивам, и напред отивам – място няма. Ти, Истина, Ти стоиш пред всички, които се обръщат за съвет към Тебе – и едновременно на всички отговаряш, дори когато Те питат за различни неща. Ясно отговаряш Ти, но не всички ясно Те чуват. Всички търсят съвет оттам, откъдето искат, но невинаги чуват онова, което искат. Най-добър Твой слуга е оня, който се стреми не толкова да чуе от Тебе това, което иска, но по-скоро се стреми да иска това,. което е чул от Тебе.
XXVII. 38. Късно Те обикнах, о Красота тъй древна и тъй млада, късно Те обикнах! Ето, вътре си била Ти, а аз вън – и все вън Те търсех и с цялата си грозота се втурвах към създадената от Тебе красота. Ти беше с мен, но аз с Тебе не бях. Държаха ме далеч от Тебе нещата, които нямаше да съществуват, ако Ти не съществуваше.
Призова ме Ти и ме извика – и прекъсна глухотата ми
светна Ти, блесна – и прогони слепотата ми,
задуха Ти-и поех аз дъх, и сега с Тебе дишам,
вкусих Те-и глад чувствувам, и жажда по Тебе,
докосна ме-и пламнах по Твоя мир.
XXVIII. 39. Когато с Тебе цял се съединя, няма да чувствувам болка и мъка и жив ще бъде целият мой живот, с Тебе изпълнен. Понеже, когото Ти изпълваш, него възвисяваш. Сега обаче все още не съм изпълнен с Тебе, сам за себе си съм бреме. Сражават се радостите мои, достойни за оплакване, с тъгите мои, за радост достойни, и на чия страна е победата – не зная. Горко ми, о, Господи, помилуй ме (Пс. 30:10). Сражават се злощастните мои тъги с блажените ми радости и на чия страна е победата – не зная. Горко ми, о, Господи, помилуй ме! Горко ми!. Ето раните си не крия аз: лечител си Ти, болен съм аз; състрадателен си Ти, страдащ съм аз.
И не е ли изпитание земният живот на човека (Иов 7:1)? Че кой би желал мъки и трудности? А Ти повеляваш да ги търпим, не да ги обичаме. А никой не обича онова, което трябва да понася, макар и да обича търпеливостта. Понеже, дори и да се радва, че изтърпява, все пак би предпочел да няма какво да търпи. При несполуки за сполуки жадувам, при сполуки от несполуки се боя. Съществува ли място по средата, където животът човешки да не е изпитание! Тежко на сполуките в този свят, тежко им веднъж и дваж заради страха от несполуки и заради накърняването на радостта! Тежко на несполуките в този свят, тежко им веднъж и дваж, и триж заради копнежа по сполуки и заради това, че жестоко нещо са несполуките, и дано не преломят те търпението! И затова не е ли земният живот на човека изпитание безспир?
Източник: http://grosni-pelikani.cult.bg/
