КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ
Двама души седяха на плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, почиваха под тънкия найлонов навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали върху земята и се разхождаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.
– Не разбирам как могат да търпят – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките. Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Беше дошла преди години откъм северните крайща на страната; не можа да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората още по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към двете келнерки, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:
– Аз да бях на тяхно място, щях да пукна от жега.
Беше спокойно и тихо. Само от време на време по пътя наблизо минаваше някоя кола и се чуваше как моторът й бръмчи, задъхвайки се от топлина. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тихичко звънтеше. Двамата отпиваха бавно от чашите, поглеждаха разсеяно и пак отронваха по някоя дума. Вече цял час!
– Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.
– Да – съгласи се мъжът. Отпи една глътка от чашата си и леко се усмихна.
Тя продължи:
– Мога да легна на земята и да спя гола, без да се страхувам.
– Не се страхувай! Не мисли… Имало едно умно патенце, което…
– Зная.
– Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели.
Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха и гледаха в далечината над застиналите в маранята пшеничени ниви.
– Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
– А там, където ще отидем, по-добре ли ще е?
Той не отговори.
– Слушала съм, че край морето имало спокойни градчета – каза тя неочаквано настойчиво. – Представи си например Поморие. Или – Балчик…
– Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тия градове през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после… оня натрапчив мирис на риба…
– Когато ми е топло, винаги си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с тебе. Нали така трябва да се каже?
– Да – кимна той.
Някакъв камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше в далечината. Почти неуловимо се разнесе полъх на речни тръстики. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя сложи ръка върху масата – внимателно, нежно:
– Нощем не спя.
Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:
– Два часът!
Жените движеха главите си; така си правеха хлад, без да се изморяват особено. Една от тях влезе вътре в помещението и изнесе три лимонади. От ръцете й се стичаха големи капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.
– Тия не са от тук – рече високо Роза.
Двете качиха краката си на столовете и се спогледаха.
– Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едновременно едно и също нещо.
Грамадна муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират. Колкото пътниците да се поразтъпчат. А после се спущат в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа. Те са запотени и мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше… Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите летни костюми и по изписаните физиономии с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят тия двамата?…
Чу се гласът на момичето:
– Как смяташ? Ако се махнем, ще бъде ли по-добре!
Но той мълчеше и тя повтори думите си леко раздразнена.
– Трябва да се пръждосаме най-после – каза мъжът. – Това няма значение за теб, нали!
– Не – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна…
– Ако ти тежи, махни се.
Тя се изчерви от вълнение. Сплете ръце между бедрата и помъчи да се усмихне.
– Иди си! – продължаваше той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това…
Тя започна да трие ръцете си една в друга. Бедрата й се затресоха от движението:
– Не трябваше да се връщаме. Не, не трябваше да се връщаме…
– Да – рече унило мъжът, – нямахме никакъв шанс.
Слабичките й рамене потрепераха, тя извърна глава и отново се загледа в далечината.
– Можехме да минем Балкана – каза, като че съжаляваше за нещо. Пое си дъх и го погледна по-смело: – И въпреки всичко, искам да имам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще бъде вече късно, ще бъде безвъзвратно… Нали така трябва да се каже! Нощем не спя. Само мисля.
– В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от горещините…
Тя се напрегна цялата:
– Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш? – Зашептя: – Да си вървим! По-скоро да си вървим.
– Какво бълнуваш – попита мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?
– Чувствам някакъв страх, не се сърди!
Мъжът щракна с пръсти към келнерките.
– Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.
– Имате ли вино?
– Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.
– А „Гъмза“? – намеси се момичето.
– Освен бяло друго нямаме.
– Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.
Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът се отказа да разговаря повече. Беше такъв час на деня, когато слънцето сякаш застива неподвижно над равнината, пръскайки горещи потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият мирис на реката. В убийствената мараня писъкът на колелетата, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.
– Нали можем да отидем където си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина… Ще си намериш работа, която ти харесва, и непрекъснато ще пътешестваме.
– Да – кимна той.
– Ще печелим достатъчно, ще ни се роди дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си…
– Да – прекъсна я мъжът. По лицето му бяха плъзнали вадички пот и той тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!
Мина продължително време, докато тя вдигна глава:
– Добре, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
– И ще направиш най-добре! – отвърна той силно раздразнен.
Роза се обърна към другите две:
– Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.
– Така си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се двете. Те обичаха един и същи мъж, лягаха с един и същи мъж, може би затова мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!
– Колко е часът? – попита момичето.
– Беше два. Значи, отива към три.
Замълчаха. Седяха така върху плетените столове, изгубени и незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, сред нехайно подредените разноцветно боядисани дървени маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична и нежна, с дребно личице и тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен и мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка…
– Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми… Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
– Въобразяваш си. Няма нищо!
Но тя вече седеше настръхнала, опънала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се сливаше със земята. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше напълно спокоен, но пръстите му трепереха. Върна се и се изправи до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея. След това тя се надигна, като оправяше роклята си. Улови се за ръката на мъжа и той я поведе към пътя.
Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря замислена, загледана след тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.
Бележка от автора: Това е крайпътна кръчма до кръстовището, където пътят за Пещера има отбивка към пловдивския квартал Прослав. Дванайсет-тринайсетгодишни, катерехме се по дърветата да берем едва зарозовелите ранни череши. Специално назначен пазач бдеше над бахчите наоколо именно заради детските ни набези. Стреляше с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина. Ако имаш лошия шанс да те уцелят, гърбът и задните ти части под кръста подпухват и поне два дена луд сърбеж тресе цялото ти тяло, да не говоря какви страдания предизвиква пък вбитата в кожата четина!
Разбира се, през март-април ходехме вече по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм си и мечтал. Някакво момче от съседните махали, спомням си, беше убито, както тъпчело зелени круши в пазвата си… Тъй че бяха славни времена, за които просто едва се сдържам да не развържа торбата с приказките.
Край тая крайпътна кръчма или ресторант, дето женени мъже водеха най-често далеч по-младите си любовници или ставаха люти запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път за Дерменката. Тая рекичка иде откъм някогашното село Сотир (днешно Извор) и сме се къпали в бистрите й ледени вирове още преди началото на април. Така нетърпеливи бяхме в юношеския си стремеж към риск, авантюри, изобщо – към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.
В едно от есетата на „Младите хищници“ споменах вече, че съм го писал тоя разказ, когато съм бил деветнайсетгодишен. Като видях датата накрая на ръкописа, сам се изненадах: леле, писал съм го ненавършил осемнайсет, т.е. – още ученик в „работническата“ гимназия „Георги Димитров“ и новооглашен поклонник на Хемингуей. Разказът си е мой, произтича от моя личен опит по онова време, тъй че с всичкото ми уважение към г-н Нобеловия лауреат, заел съм от него доста неща откъм формалната страна (лапидарния стил, например), съдържанието обаче си е работа на един най-обикновен филибелийски гамен, хаймана и неумел пакостник по чуждите зеленчукови градини.
