Интервю с Ивайло Кирилов, стилист – Мадрид, Испания

0

Ivaylo Kirilov
Името Ивайло Кирилов или Иво, както го познават всички клиенти, дочух преди време. Имаше обява в разпространяващия се тук български вестник – „Нова дума”. Ставаше въпрос за първия български фризьорски салон в южната част на Мадрид, в квартала с най-много българи – Хетафе.
До тогава майка ми с неохота посещаваше такива мероприятия, станеше ли време за оформяне на прическата. Все нещо не я разбрали, по-късо я подстригали, отнели много отстрани, отзад нямало обем. Споменатото име във вестника, ако и за мен това да беше само още едно име на българин, за който си казах „Eвала на момчето”, за нея беше въпрос на „дар от съдбата”. Грабна вестника, записа си прилежно адрес и телефон и не се учудих, като се появи след два дни сияеща и с нова прическа. Оттогава насам, вече две години майка ми посещава само този фризьорски салон, въпреки че е на един час път от къщи.

С него се запознах набързо в един от случаите, когато майка ми имаше час при него. Още тогава ми направиха впечатление скромността и спокойствието, които излъчваше, при всякаква липса на агресия или негативност. Въпреки това в ателието имаше стегната организация и клиентите си заминаваха доволни и усмихнати. Тези мисли ми се въртяха на път за салона му. Не отивах с цел да седна на фризьорския стол, а да се заговорим, да направя интервю с него. Исках да разбера как един българин на 29 години е постигнал толкова неща в живота си и успява да се справи много по-добре от местната конкуренция, въпреки че е започнал от нулата, само преди две години в чужда държава.

Иво, от колко години си в Испания?
От четири.

Как се зароди идеята ти да дойдеш да живееш тук?
Точна и ясна причина не мога да кажа. Случайно. Изборът ми, преди за замина, се спря на Италия и Испания. За моята професия в България бях на доста добро ниво. Работех в националната телевизия за предаването „Фамилия ток шоу”, работил съм и в „7 дни”, ходил съм на участия по ревюта и с фолк звезди, но – малко е там за мен, тясно ми е. Решението да замина не беше нито от финансова гледна точка, нито от липса на работа, а просто имах нужда да сменя „амбиенте”-то (бел.ред.:от испански ambiente- среда), да отида някъде в чужбина.

Работил ли си нещо друго освен фризьор?
Раздавах листовки 3 месеца, същевременно търсих начини да започна работа в това, в което съм най- добър и което ми се удава. Разпитвах собствениците на салони на развален английски (защото тогава не знаех испански), дали имат нужда от персонал. След многократни опити и разговори със шефове започнах да работя в салон, намиращ се в близост до центъра на Мадрид. В началото ми беше много трудно, защото с колегите ми и клиентите които подстригвах, общувахме на английски. Като е известно, в Испания повечето хора не владеят този език и не разбирах какво ми казват, как да направя прическата им, а и самия аз не можех да им обясня какво правя. Беше някакъв кошмар, всеки ден след работа си казвах, че напускам, но на следващия продължавах да работя. Постепенно проблемите отпадаха един по един, и така продължих да работя това, което искам. С времето се зароди идеята да открия собствен фризьорски салон. Помогнаха ми приятели, без чиято финансова помощ трудно бих се справил.

Харесва ли ти професията, която упражняваш?
Да, занимавам се от 16-17 години. Работата ми харесва, защото не ме рамкира. Имам пълната свобода да правя каквото искам. Играя си с косите, с цветовете, въобще с външния вид на един човек и това ме амбицира. Когато работя, се чувствам свободен и професията не ме натоварва, не ми пречи, не ме депресира. Затова и може би не я сменям – защото тази свобода, която имам в нея, не мога да я намеря в друга. А и знам, че всичко зависи на 100 процента от мен, всичко е в мои ръце. По принцип съм свободолюбива личност, трудно се обвързвам с някакви каузи. Не ми се е случвало да имам шеф, който да ми налага стил или начин на работа, изобщо шефовете са ми давали тази свобода, която съм търсил от тях.

Имаш ли редовни клиенти испанци?
Да, разбира се – голяма част от клиентите ми са испанци.

И кое ги провокира да изберат теб, а не някой от испанските салони, които не са и малко в близост около теб?
Първо влизат с много страх, защото сме чужденци, но като видят как работим, с времето успяваме да спечелим доверието им и тях самите като клиенти. Хубаво е да си фризьор, но при нас натоварването и психическо, защото аз работя 95 % с жени. Имам четири колежки, и понякога всички искат да ти зададат въпрос, и трябва да им отговориш. Това, което ме изморява, е не толкова физическата работа, колкото психическото натоварване. Да си фризьор не е толкова розово, трябва да си психолог. Да изслушваш всеки, който ти се доверява, а има хора с много тежки проблеми. И отначало, като започнах да работя, това много ме натоварваше. Бях като умрял. Сега вече съм си изградил една преграда и не допускам, не приемам толкова навътре нещата. Опитвам се да запазя неутралност в това отношение. Хубавото е, че човек като споделя, му олеква. Повечето клиенти за това и сядат на фризьорския стол и като почнат, разказват цялата си история.

Професията фризьор ми изглежда много интересна?
Интересна е, да, защото всеки ден е различен. Знам, че като отида на работа, и няма да е като предния ден. Рутината е навсякъде, в смисъл, че ще направя 10 подстригвания, 5 жени на кичури и т.н., но хората са различни, техните истории са различни.

Как реши да избереш тази професия ?
Много случайно. Кандидатствах в Икономическия в София, и изкарах на изпита по математика двойка. Взимайки си документите от училището, на връщане срещнах една съученичка, която отиваше да си подаде документите в техникума по фризьорство и реших да отида с нея да подам и моите. И така – записах се и започнах.

Каква е ролята на учителя за теб?
Аз съм много благодарен на учителите си, защото те наистина са ми дали всичко. След дипломирането на практика нямам въпроси по работата си. А виждам хора, които дори след 1-2-3 години обучение продължават да имат затруднения.

Спомняш ли си първата прическа?
Не, спомням си обаче първият бакшиш, който беше 5 стотинки. Работехме в учебни салони, като клиентите ни в повечето случаи бяха баби, на които се упражнявахме. Спомням си първото участие в НДК – пълен провал. Тогава минавахме като млади стилисти, объркаха програмата и ние вместо за 40, трябваше да направим всичко за 20 минути. Това за един непрофесионалист е просто тотален провал. Беше нещо страшно, това Капанов го организира, 92-ра или 93-та година. Това беше едно от първите състезания между фризьорите в България.

Каква скрита информация намираш в прическата?
Определено намирам такава. Не мога сега да ти дам конкретни примери в това отношение, но като влезе една клиентка, дори и да не си е поддържала определен тип линия на косата от пет месеца, аз знам какво ще поиска. А това се подсказва от самия й характер и начина й на поведение. Човек се възпрема външно така, както се възприема вътрешно. Прическата издава самата вътрешна насоченост на човек към себе си. Едни по тъмни тонове на косата показват стремежа му да се скрие от нещо, да оправдае нещо в себе си. Хората, които са по-открити и освободени, се ориентират към по-светли тонове, не говоря за червено или платинено.

Според теб определя ли модата избора на прическа в чисто индивидуален план?
Според моята практика, смятам че не. Изборът се прави според вътрешното състояние на човека, как иска да се види самият той. Разбира се, че има тенденции, налагани от големите фирми, но това са основни идеи. Клиентът винаги е изобретателен и добавя нещо индивидуално в прическата си. Българката ходи небрежно, обаче това е свързано с икономическото й състояние. В България е един абсолютен хаос, и като наблюдаваш българките на улицата, те са облечени много шик, но косите им не изглеждат особено добре, и това пак е един хаос във външния вид. Докато тук испанките, тъй като се чувстват спокойни, в по-голямата си част са добре направени, в смисъл без много обеми, без „хвърчащи” елементи. Особено възрастните жени проявяват добър вкус в тази насока. При тях е като ритуал веднъж в седмицата да се отбият при мен за един сеанс.

Доверяват ли ти се клиентите за това каква прическа да си направят?
О, във всичко ми се доверяват – не само за прическата. Не искам хората да са напрегнати, защото това се отразява и на мен и работата ми. Искам всички клиенти да са щастливи и да общуваме на по-хубави теми, а не само да съм слушател на проблемите им. Има дни, в които така се получава, че още с влизането в ателието е напрежение и тишина, защото се събират повече хора с отрицателна енергия и става много трудно, а има дни, в които просто работиш и пееш.

Има ли случаи да усещаш негативни емоции в хората?
Много често.

От страна на българи или от страна на испанци?
Испанецът е много отворен човек, испанецът е един прекрасен човек. Тук хората са открити един към друг. На мен ми харесва да вървя по улиците и някоя баба да ме срещне и да ми каже “Здравей!”, или да ми каже, че времето е хубаво или лошо.

И според теб на кое се дължи този факт, българинът да съхранява тази емоция, въпреки че тук средата предразполага човек да отхвърли това от душата си?
Това е от народопсихологията ни според мен, при нас това е вродено. По-голямата част от българите тук не искат да се интегрират в обществото. Повечето от нашите сънародници, идвайки тук, не се опитват да осъществят социални контакти в средата, която живеят, а напротив – търси се фалшив патриотизъм, търсят оправдание за грешките си в тукашната система и в лицето на другите. Не сме искрена нация. Необработени планински камъни и чукари просто…За да обработиш един такъв камък, трябват толкова усилия и труд, и пак не е сигурно какво ще се случи, дали няма да има пукнатини някъде. При нас не стои въпросът какво имам аз, какво мога да дам на света, до къде мога да се развия, а защо Пешо е направил това, той да не е повече от мен и т.н. Една приятелка – асистент в тукашен университет, направи изследване за позитивизма в българина, за да защити научна степен, и се оказа, че ние сме най черногледата нация, освен всичко друго, и съумяваме да преобърнем нещата в отрицателната насока, колкото и положителни да са. Аз за това им се възхищавам на испанците, защото първо работят в колектив, умеят да живеят в колектив и търсят позитивното в живота. Дали ще излязат да се забавляват, дали ще е в работата, просто са с различно възпитание от нас.

А какво ти харесва в българина?
Ако срещнеш добър българин, той наистина е много добър.

Какво си представяш, като чуеш думата България?
Представям си всички най прекрасни места, които можеш да си представиш, като природа, където можеш да отидеш, да ги докоснеш, и чак от там нататък вече приятели, политика, управление и т.н. Част от причините, заради които напуснах България, бяха непосилните данъци, които трябваше да плащам, осигуровките отделно. Имах собствено ателие, и с мен работеха още 2 жени, но в края на краищата се оказваше, че разходите са повече от приходите. Този хаос в данъчната система в България не мога да го проумея на какво се дължи.

Коя е най- голямата ти издънка в кариерата?
Най- голямата ми издънка… Имах един клиент, много известен диригент, няма да му споменавам името, с концерти в цял свят. И така точно преди един коледен концерт в зала „България”, трябваше да му оформя прическата. Идва, подстригвам го, той говори с колежката, а аз му оформям брадата. И в един момент той се обръща към колежката да й каже нещо, и както се обръща, аз му отрязвам ухото точно в най-месестата долна част. Ама направо през средата, кошмар… На следващия ден гледах концерта да видя дали е жив (смее се).

И жив ли беше?(смея се)
Жив беше, да. Камерата го даде в близък план отзад, имаше на ухото една голяма лепенка на ухото. След този случай спря да идва при мен.

Определяща ли е цената на една прическа за нейното качество?
Цената не винаги е определяща, защото има салони, в които работят непрофесионалисти. Аз нямам нищо против тях – предполага се, че един ден те ще достигнат до по-добро ниво. Според мен тогава, когато си доволен от стилиста, който ти прави косата, цената трябва да е последното нещо, с което да се съобразяваш.

Какви са амбициите ти?
Те са в по-дългосрочна перспектива. В момента се стремя да задържа това ниво и да го развия още малко, за да мога да се отдам на личностното си и професионално изграждане, а тук за мен такива възможност има. В България, за съжаление, все още няма такива възможности, там все още властва шуробаджанашката история… Ето пример – Ина Григорова, тя водеше предаването 1002 нощи, пишеше в Егоист, много хубав човек. Аз я обожавам тая жена, тя ми е приятелка, клиентка и т.н. Първите две предавания в 1002 нощи излезе с главата, която аз направих, аз я правя, разбираш ли. Но предаването й излиза с надпис, че е правена от един друг колега, всички мои уважения към него, много добър фризьор е, но просто не е етично…

И защо се получи така?
Ами защото въпросният колега е приятел на продуцентката на предаването, и така… Део също ми е приятел, прическата, с която е в момента, аз я направих преди 7 години. Като работиш се изграждаш и наистина в процеса на работа виждаш плодовете от труда, който си положил.

Как се ориентира да отвориш фризьорски салон тук в Хетафе?
Заради българите, които живеят тук.

Мадрид ли е градът, който най много ти харесва?
Аз съм влюбен в Мадрид. Израснал съм в София, и уж най голямата мода е там, всичко е там, но се оказа, че идвайки в Мадрид, аз открих себе си. Стъпвайки тук, все едно се гмурнах в мои води, сякаш нещо се обърна в мен. След известно време, прибирайки се в България… ми вече не, не искам да виждам нацупени физиономии, хората да се мусят един на друг, не искам да се разминават, като че ли се мразят. Съседът под мен, прибирайки се, го поздравих с „Добър ден” – човекът не ми обърна внимание, обърна се на другата страна – все едно, че ме нямаше. Вярно е, хората са бедни и нямат пари, трудно се живее у нас, но толкова ли ни коства да кажем един другиму „Здравей, как си, как я караш”? Още една случка от България ще ти разкажа. Отиваме на кафе с майка ми, поръчваме си. Кафето е 1,01 лева. То е глупава случка, но това са неща, които ме вбесяват. Давам на сервитьорката 10 лева и тя ми връща 7, а сметката ми е 2 лева и 2 стотинки, не е 3 лева, разликата е огромна. И аз съвсем нормално й казвам, че сметката ми е 2 лева и 2 стотинки, а не 3. И тя ми вика: „Е, ти за толкова ли си?”. Обяснявам й, че ако искам да й оставя бакшиш, мога да й дам и 5 лева, не е там въпросът. И вследствие на това сервитьорката ми донесе една шепа стотинки и демонстративно ми ги изсипа на масата…

Виждам, че ти харесва да живееш в Испания, мислиш ли да се прибереш в България един ден?
Не… засега не. Казвам засега, защото така, както съм категоричен, че никога няма да се прибера, точно утре може да променя решението си и да се върна и обратното. Дали ще се върна или не – на мига ще го решавам, не е някаква ясна и точна задача.

Иво, благодаря ти, че се съгласи да дадеш това интервю за читателите на трудния сайт.
Разбира се, удоволствието е и мое.

Мадрид
15 Юли 2006
Георги Петров – planinara

Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
Мнения в полето
Виж всички коментари