Навлизайки в дълбочина, унищожаваш живота. Библията е творение, създавано в състояние на транс. Първото усещане е за плъзгане по повърхността: послушание, трепетен страх от Бога (т.е. от съвестта вътре в нас), покрусата от откритието, че генетично ни е заложено да сме греховни – предразположени да грешим… Вгледаш ли се обаче в Стария и Новия завет, откриваш как следват извивките на живота – чрез надежда отвъд покрусата от преживени разочарования.
Събудих се към четири таз сутрин и гледах филма „Първичен инстинкт“, струва ми се… някъде от средата нататък. Твърде много обяснения; и то придава изкуственост. Руските класици Тургенев, Чехов, Достоевски, Лев Толстой оставят сюжета сякаш сам да тече. Както източното православие, според моите си представи, допуска, че Учителят е преди всичко страдаща душа, а не мърморещ назидател, както (може би наивно) усещам католицизма и протестантството.

Защо учителят трябва да е безгрешен?! Той греши дори повече от другите, защото върви пред тях и проправя пътека за човеците. Те се учат от грешките му, защото той най-силно мечтае и следва упорито трънливия път на познанието.

Ако приема, че той предварително всичко знае, тоя факт няма да ме изпълва с нежност и състрадание, а ще ме угнетява, защото разграничението между мен и бога (т.е. между моята жизненост и моята съвест) ще е непроходима бездна.

Сюжетът на моя живот може и сам да говори, когато го осъзнавам като притча тоя сюжет. Тълкуването най-често е грубо посегателство, така, както повечето го вършат, е дисекция, която умъртвява. Докоснеш ли с пръсти пеперудата, красивият й прашец лепне по ръцете ти, а под него виждаш оголена арматурата и механиката, логическата грозота, причината и следствието, жестокия факт, че се раждаме, за да умрем.

* * *

Стремежът към власт и сексуалният нагон движат мъжа – реплика към английски филм за Александър Велики, един от подходите, за да се проумеят налудничавите му действия. Далеч по-изискано е да се каже: стремеж към установяване на влияние.

Властта търси всеотдайност; влиянието допуска собствена воля у ония, които са с теб. Първото ме опечалява, второто ми изглежда човечно… Левски го виждам такъв: човечен и страдащ, но не властолюбив като типичния революционер Бенковски. Да си апостол на една идея е много повече, отколкото да си революционер.

* * *

Грешката е велик учител. Но от покруса, че са сгрешили, мнозина пропускат да се поучат, да разберат какъв златен шанс е възможността да надживееш една грешка, дори един величествен грях. То са послания, за да те изпитат кой си и колко можеш да издържиш. Най-жестокия си враг носим у себе си, и това са грандоманията, озлоблението, липсата на любов към грешния човек.

* * *

Страстта към писане изисква да си монах: нямаш нищо като притежание, което винаги ограничава, и тъй всъщност целият свят ти принадлежи. Сексуалната любовна връзка с една жена закотвя духа ти. Кръжиш в мечтите си все около жената, около нейните желания и суетности (което е всъщност чарът й). Нейната мисия като жена е да роди дете, и това е много красиво, това я сродява със самия Космос*.

Но кои са децата на Иисус, на апостола Левски! Големите духовни личности са всъщност отшелници и самотни хора. Техните рожби не са в плътта, а в духовното на тоя свят.

Кой нормален, пълноценен физически мъж би се отказал от магнетично женствената Re.?! Не направих жест да я присвоя, и мисля: не съм сбъркал. В брачния живот човекът е най-самотното същество при повечето брачни двойки, понеже му липсва именно свобода – естествената сфера на Любовното чувство. Женските изневери не са предателство, ако така се подходи към нещата, а са порив да се излезе от клетката, оковала душата.

Не моногамията ме притеснява (по природа съм, мисля, моногамен), а ме притеснява отсъствието на свобода в брачния съюз. Човекът до теб хем не бива да те ограничава, хем да не оставя у теб усещането, че си сред пренебрегваните от него.

Стремежът към власт съсипва любовта в съпружеството. Когато се срещаме, за да се любим като свободни, ние взаимно всеки път се изкушаваме като любовници, а не пристъпваме към леглото като добитък. И всичко винаги е ново именно защото нито аз, нито тя сме убедени, че докрай и по договор си принадлежим до края на живота.

Тръпката на страстното привличане иде от това затаено неспокойствие. Сега, в тоя ден и час, в тая минута, секунда… като за първи път, като за последен път!!! И не си убеден, че друг път ще имаш пак тоя шанс. Понеже в тоя миг за теб тя е Единствената Жена под Небесата.

Плътта й под твоята длан, под твоите докосвания с пръсти се вълнува дълбинно както приливът и отливът на океан. Гласът й долита до теб с обертонове чак от сърцевината на утробата й. В екстаза забравяте самите себе си, вие, двамата с нея, в оня протяжен миг на коитуса усещате сливането на дух и материя.

Може би това е върховното опиянение от Свободата на духа у нас.

* * *

Пиша тия неща, а навън е сиво утро: без слънце, без възторжените протуберанси на зараждащия се ден. Умозрително ли е това, моето занятие? Живея по-интензивно във въображението си; дали то не е всъщност Истинският живот?

Пловдив, 15 май 2005 година

Поръчай книгата Труден Бог
Запиши се за отговори
Уведоми ме за
guest
0 Коментара
най-стари
най-нови най-гласувани
Мнения в полето
Виж всички коментари