Преди около година имах удоволствието да се запозная с преводачката Нели Константинова. Тя ми препоръча книгата на Мерилин Фъргюсън „Съзаклятието Водолей”. Книгата е адресирана към тези, които вече осъществяват нарастващите си способности за промяна и осъзнават, че тя е възможна и за другите. Предлагам ви част от нея.
„Ирационалната схема на човешко поведение се повтаря отново и отново на индивидуално и колективно ниво. Дори когато старите ни форми най-жалко се провалят, дори когато не могат да се справят с проблемите на деня, те са яростно защитавани; а хората, които отправят предизвикателство към тях – осмивани.
Поколение след поколение човечеството се бори да запази статуквото, твърдейки, че „по-добре познатото зло, отколкото непознатото” – пример за фолклорен цинизъм, който смята непознатото за опасно. Ние използваме срещу промяната „вражески ловкости” – ако заемем фразата на Вирджиния Сатиър – като не си даваме сметка, че всякакъв растеж зависи от способността за трансформация. Насред постоянното движение на природния свят, ние се вкопчваме в познатото и се съпротивяваме на трансформацията. „Изправени пред необходимостта да променим възгледите си или да докажем, че няма нужда да го правим, – казва Джон Кенет Галбрейт, – повечето от нас се заемат с доказателството.”
Ако трябва да разчупим този модел, ако трябва да се освободим от личната си и колективна история, ние трябва да се научим да я идентифицираме – да видим пътищата на откритията и нововъведенията, да надмогнем неудобството от новото и съпротивата си към него и да осъзнаем колко възнаграждаващо усилията ни е да сътрудничим на промяната.
Томас Кун определено не е първият, който посочва този модел. Той е разгледан съвсем конкретно преди един век от английския политически философ сър Джон Стюърт Мил. Всяко поколение, казва той, поддържа възгледи, които следващите поколения намират не само за фалшиви, но и абсурдни. Той предупреждава съвременниците си от ХІХ век, че много от преобладаващите схващания ще бъдат отхвърлени от бъдещите поколения. Затова те би трябвало с готовност да подлагат на съмнение всички схващания, дори тези, които изглеждат най-очевидни истини, като Нютоновата философия! Най-добрата защита на идеите е „постоянната покана към цял свят да доказва, че са неоснователни”.
Ако цялото човечество минус един поддържа даден възглед, казва той, и този един е на друго мнение, останалите нямат по-голямо право да го карат да млъкне, отколкото той – да накара мнозинството да замълчи. Мил подчертава, че въпросът не е морален, а практически. Ако обществото потиска новите идеи, с това то се самоограбва. „Не бива да пренебрегваме нищо, което би могло да даде на истината шанс да достигне до нас.”
Той оспорва твърдението, че преследването на идеи не можело да и навреди, защото – ако те са истинни – нищо не можело да затъмни правотата им. Мил посочва, че множество важни идеи са се появявали на повърхността по няколко пъти, обаче носителите им са били преследвани, преди идеите да бъдат преоткрити в по-толерантни времена. Макар че, погледнато в исторически план, Европа постига напредък едва когато отхвърля игото на старите идеи, повечето хора продължават да се държат така, като че ли „новите истини може да са били желани някога, но за днес са ни предостатъчно”. Тези нови истини – „ереси” – са тлеели у малцина, казва Мил, вместо да се разгорят из цялата култура. Страхът от ерес е по-опасен от самата ерес, защото лишава хората от „свободната и дръзка мисъл, която би укрепила съзнанието им и би разширила мирогледа им.”
Множество политически философи са разсъждавали над този проблем – за обществената съпротива срещу новите и странни идеи. Те наричат „тирания на мнозинството” тази тенденция дори и в най-либералните общества да се потиска свободата на мисълта. Това е парадоксът на свободата : Всеки, който цени високо автономията, трябва да я осигури и на другите, а единственото средство за колективно самоопределение е „управлението на мнозинството”, което пък може да представлява заплаха за самата свобода.
Революционните мислители не вярват в отделни революции. Те смятат промяната за начин на живот. Джеферсън, Мил, Токвил и много други са насочвали усилията си към създаването на атмосфера, добронамерена към промяната в рамките на сравнително стабилна политическа система. Те са се изказвали за управление, при което едно здравословно неспокойствие ще спомага за постоянното обновление; при което свободите постоянно ще се разрастват и разширяват обхвата си. Торо, например, е търсел такава форма на управление освен демокрацията, при която индивидуалното съзнание ще бъде почитано от държавата като „по-висша и различна власт”, контекстът на всякаква власт.
Обществото хвърля в затвор своите свободолюбиви духове, казва той, когато всъщност би трябвало да „почита тяхното мъдро малцинство”. Но изход от това има : Всеки, който открива истина, се превръща в „мнозинство от един” – една власт, качествено различна от неангажираното мнозинство. Торо смята своите съграждани за „една различна от мен раса”, заради нежеланието им да прилагат на практика добродетелите, които проповядват. Хвърлен в затвор поради отказ да плаща данъци в знак на протест срещу войната против Мексико, Торо отбелязва, че дори и зад стените от камък и хоросан той се чувства по-свободен от тези, които са го затворили. „Аз не съм се родил да търпя насилие. Ще дишам тъй, както на мен ми харесва. Могат да ме заставят да правя нещо единствено тези, които се подчиняват на по-висш закон в сравнение с мен”.
Ако всички, които са против робството или войната, откажат да плащат данъците си, казва той в прочутото си есе за гражданското неподчинение, държавата – изправена пред пълни затвори и намаляващи приходи – ще трябва да отстъпи. Това всъщност ще бъде една мирна революция.
„Подайте всецяло гласа си – не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството… ако противодейства обаче с цялата си тежест, то става непобедима сила… Нека животът ви бъде този прът в колелата, който ще спре машината.”
Ганди пренася в ХХ век възгледа за силата на едно ангажирано малцинство, като извоюва най-напред признаване на правата на индийците, живеещи в Южна Африка, а след това – независимостта на Индия от британското владичество. „Суеверие и безбожие е да се смята, че един акт на мнозинството може да оказва принуда над малцинството, казва той. Не броят има значение, а качеството… Аз не смятам за необходима силата на бройките, когато една кауза е справедлива.”
Революционният принцип, въведен от Ганди, разрешава парадокса на свободата. Той го нарича САТЯГРАХА – „душевна сила” или „сила на истината”. На Запад същността на САТЯГРАХА е погрешно разбирана като „пасивна съпротива” – определение, което Ганди отхвърля, понеже внушава елемент на слабост или „не-насилие”, което е само един от компонентите й. Както казва просветителят Тимъти Флиндърс : да наречеш САТЯГРАХА пасивна съпротива е все едно да наречеш светлината не-мрак – това не отразява позитивната енергия в този принцип.
САТЯГРАХА черпи силата си от две привидно противоположни качества : пламенна автономност и пълно състрадание. Тя всъщност казва : „Аз няма да оказвам насилие над теб. Нито пък ти ще оказваш насилие над мен. Ако ти се държиш несправедливо, аз няма да ти се противопоставя с насилие (силата на тялото), а със силата на истината – цялостта на моите вярвания. Моята цялостност намира израз във волята ми да страдам, да се излагам на опасности, да попадам в затвор, дори да умра, ако е необходимо. Но аз няма да сътруднича с несправедливостта.
Като видиш моята воля, като усетиш състраданието ми и моята чувствителност към твоите нужди, ти ще отвърнеш по начини, които аз никога не бих предизвикал чрез заплаха, пазарене, молби или силата на тялото. Заедно ние ще можем да разрешим проблема. Защото той е нашият противник, а не ние, един спрямо друг.”
САТЯГРАХА е стратегията на тези, които отхвърлят решения, изискващи компромис със свободата или интегритета на който и да било от участниците. Ганди винаги е казвал, че тя е оръжието на силния, защото изисква героична въздържаност и куража да прощаваш. Той преобръща с главата надолу цялото схващане за властта. Когато посещава планинското скривалище на индийски бойци и вижда пушките им, той казва : „Сигурно много ви е страх.”
САТЯГРАХА, независимо под какво название, е позиция, която прехвърля политиката от сегашната територия на конфронтация, пазарене, подкупи и надиграване върху една нова арена на искреност, взаимна човечност, стремеж към разбирателство. Тя трансформира конфликта още от извора му – сърцата на участниците в него. Създава атмосфера на добронамереност, в която човек може да се промени, без да се чувства победен. Хората, които я прилагат, трябва да бъдат будни и гъвкави, да търсят истината дори в позицията на опонента си. Ерик Ериксън казва за Ганди, че той „ е способен да помогне на другите да изоставят скъпо струващата отбрана и несъгласия… Просветлението и дисциплината могат да разоръжават или да дават сила, по-мощна от всякакви оръжия.”
САТЯГРАХА действа тихо и привидно бавно, казва Ганди, „но в действителност на света няма друга толкова пряка или тъй бързодействаща сила.” Това схващане е много древно, по-старо и от планините, казва Ганди, а той и неговите приятели просто го изживяват на практика. „Хората, вярващи в тези прости истини, които поддържам, могат да ги разпространяват единствено като ги изживяват.” Започнете от там, където сте, казва той на последователите си. Торо е казал същото : „Няма никакво значение колко малко може да изглежда началото.
…
През 1930 година партията Индийски конгрес отправя предизвикателство към британския протекторат като издига знамето на независимостта. Напрежението из цялата страна расте и всички са обърнали поглед към Гани какви нови действия да подхванат. Както разказва Екнат Исваран във вълнуващите си мемоари „Човекът Ганди” :
Накрая, след седмици обмисляне, Ганди намира отговора в съня си. Оказва се изумително прост. Правителството е наложило закон, който забранява на индийците да имат сол, собствено производство, като по този начин ги прави зависими от британския монопол за продукт, който в една тропическа страна е от жизнена необходимост.
За Ганди солта е съвършеният символ на колониална експлоатация. Той организира със седемдесет и седем свои най-доверени последователи поход до малкото крайбрежно градчеДанди, на около двеста и четиридесет мили, където морската сол си стои свободно на купчини по брега, готова за вземане. Когато даде сигнал, всички в Индия трябва да се държат така, сякаш никога не е бил въвеждан закон за солта.
… Това е един епичен поход, всеки етап от който се следи с неотслабващо внимание от новинарските емисии… Когато след двадесет и четири дни походът наближава Данди, мирната му армия надхвърля няколко хиляди души.
Вечерта след пристигането си, Ганди и последователите му отправят молитви за силата да се предотвратят безредици и насилие, които лесно могат да избухнат при такова огромно множество от хора. После, на зазоряване, те тихо се спускат до брега и Ганди, пред хилядите очи, които следят всеки негов жест, се навежда и взема щипка сол от земята.
Откликът е незабавен. По цялото индийско крайбрежие огромни тълпи от мъже, жени и деца се спускат до морето и вземат сол в знак на открито неподчинение на британските закони. Тяхната контрабандна сол се продава на търг в градовете на хора, които нарушават закона, само като я купуват. Цялата страна осъзнава, че е разкъсала оковите си и въпреки суровите репресивни действия на полицията, възцарява атмосфера на ликуване в национален мащаб.
Никой не може да предостави свобода на когото и да било другиго. Актът на Ганди, колкото и символичен и вдъхновяващ да е, само освобождава тези, които имат куража сами да подхванат действия.
Подобно на солта по индийските брегове, нашата власт си стои и очаква да я вземем. Тя е свободна, вродена в природата. И можем да предявим претенциите си за нея с най-простичък жест. В зависимост от нивото, на което правилата и условностите задушават способността ни да станем в максимална степен това, което можем да бъдем, всеки от нас трябва да намери своя собствена форма на гражданско неподчинение.
Платон е казал, че човешкият род няма да се отърве от злините си, докато философите не станат крале или кралете не станат философи. Може би има и друга възможност, когато все по-растящ брой хора поемат водеща роля в собствения си живот. Те се превръщат в своята собствена централна власт. Както казва една скандинавска пословица : „Във всеки от нас има по един крал. Обърни се към него и той ще се покаже.”.
Новият светоглед поражда нова политика; нови взаимоотношения на власт между индивидите, между гражданите и индивидите. Ние се изменяме, когато открием нещо, което е реално, справедливо, възможно. Това именно е дългоочаквания „прелом в съзнанието”.
„Започни тук, сега, от себе си, казва Джон Плат в „Стъпка към човека”. Започни от тук, от това място в човешката мрежа. Не е задължително да си богат, или влиятелен, или изключителен; дори един рибар е способен да преобърне света. А щом той може, можеш и ти… Всички възникващи потенциалности на бъдещето се съдържат в света в този момент.„
