ЖЕНАТА – ПТИЦА

Отново вали. Като през онова лято,когато дойде раздялата. Там, на мокрия асфалт, сред разкривените ламарини на две коли, лежеше ти и детето ти. Повече не го видя. Смътно помнеше сивото небе,захлупило земята. Сълзите му не успяваха да отмият твоите. Ослепя от болка, която разсече душата ти и тя застина смълчана между Небето и Земята. Нямаше път, освен дъгата, която целуваше Небето – тя беше пътят към теб, но рядко се появяваше и никой не забелязваше, че ти си там и очакваш…- Кого очакваш, Мари?

Ти не отговори. Обърна лицето си към мен и видях очите на болката.

– Разкажи ми за болката, Мари.

– Защо искаш да я познаваш?

– Защото чрез нея ще стигна до теб.

Ти се усмихна и замълча. После протегна ръка към Небето и каза:

– Ако не можеш да го докоснеш и останеш завинаги свързан със Земята, ще изпитваш болка. Болката се ражда от невъзможността да полетиш в синевата на безкрая, от който си дошъл. Там е твоят истински дом. Човекът е птица, забравила да лети. Пречупени са крилете му, натежали от грижите и суетата на деня, от лъжите, които изрича и които посреща като истини, разбити илюзии са любовта му и приятелствата…Не можеш да си приятел със света и да търсиш Небето. А без него ще живееш в болката.

Замълча отново. Погледна ме нежно и видях в очите ти любовта.

– Разкажи ми за Любовта, Мари.

– Любовта…Тя е само една.Не можеш да я изразиш с думи, не можеш да я опишеш, защото тя е навсякъде. Любовта е животът, диханието на твоята душа, родена от нея и завръщаща се при нея. Тя няма име, защото е Началото и Края. Любовта живее в душата на хората-птици.

– Къде са тези хора, Мари?

– Има ги, но навели очи към земята, внимаващи къде стъпвате, забравихте да поглеждате към Небето, да се радвате на малките неща – забелязваш ли настроението на облаците, когато се глезят на слънчевите ласки и се усмихват закачливо със своите причудливи форми? Или мрачното им настроение, дошло от предчувствието, че вечерта няма да прегърнат Луната. Или сълзите им, когато страдат. Не се страхувай да подслушваш гнева им. Той е пречистващ за Земята. Това, което наричате природно бедствие, всъщност е катарзис. Болката е катарзис. Тя пречиства душата ти, извисява я и я отвежда в света на птиците. Аз не мога да ходя, но мога да летя. Последвай ме. Ще тръгнем към онази синева, която си забравил…

Ти протегна ръце към мен и аз те последвах…На земята остана само инвалидната ти количка. И болката. Никога не се завърнах. Останах завинаги с жената-птица.

на Мариана с любов