ТРАКИЙСКИЯ ОРФИЗЪМ И БОГОВЕТЕ
Според тракийския орфизъм първоначално съществува Великата Богиня- майка, тя е Вселената: самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е слънце, а през нощта – огън /персонифициран като Загрей или Сабазий/. Тракийският орфизъм се свързва пряко с името на Питагор. Той не харесвал уредбата на космоса, понятийно уредена чрез антропоморфизираните богове на Олимп. Питагор означил съставките на орфическия космос с числа, а от едно по-късно време неговата система се свързва и с тоновете. Въздухът е “ре”, Земята- “ми”, Водата – “фа”, Огънят – “сол”. Въздухът обгръща Земята, както е у Хезиодовата теогония , но оплождащата сила при орфизма е Водата, която в същото време е и пречистваща. Тогава се ражда Енергията, която е Огън, Слънце и Син на Великата Богиня – майка. Затова към първите четири тона ще бъде прибавен и пети “ла”, който е нейното звучене. Космосът изглежда завършен, но още не е, защото устният орфизъм урежда и земните дела. Първородният Син ще се съедини с Великата Богиня – майка в орфически инцес. Този безплътен акт ще се извърши сутрин при изгрев слънце или при залез, когато слънчевите лъчи пронизват земята. Тяхното сливане звучи в тона “си” последван от “до”. Следва узряването на плода, който ще се роди заедно с тона “ла”. Роден е Синът на Сина, неговият ПАЙС /чедо и служител/, роден е доктриналният цар-жрец, уредникът на социума, който е кръг – Слънце.
Този мислен кръг постоянно се очертава от движението но царя из неговите резиденции – светилища. Там той изпълнява обреда на смъртта и възраждането с жертвоприношението на кон. Първите четири тона съдържат цялата космическа уредба в себе си: 4 съдържа 1, 2 и 3, а 4+3+2+1=10. Десетицата е съставена от три фази 4+3+3.
Триадата е провъзгласена за типично индоевропейска структура. В тракийското общество връзката между двата свата се осъществява от царя-жрец. Орфическият 4+3+3 фазен ритъм е числово и тоново промислен, той може да бъде чут и видян от мистериално просветените. В него вероятно е въведена една друга докринална многозначност, която е питагоровата добавка и тълкуване. В нея единицата (монада) е абсолютното единство – тя е мъжкото начало.
Двойката е диада – тя е женското начало. Тройката е монада и диада и симовлизира първата повърхност. Четворката (тетрада) е 2+2, е степенувана природа т.е. абсолютното равенство. Петицата (пентада) 2+3 – чувственост, шестицата (хексада) – възмъжаване и зрялост. Седмицата (хептада) 4+3 – степенувана природа и симетрия, а в орфическата религия инцес между Богинята-майка и Сина. Осмицата (октада) – уравновесеност, девятката (енеада) две мъжки начала и три по три.
С десетицата (декада) приключва докриналния цикъл с триумфа на Сина на Сина на Великата Богиня-майка, който е сбор от женското и мъжкото начало на космоса, тяхното единство и разум. Устройството на света е завършено. Роден е царят-жрец, който се явява единствен медиатор между двата свята. Един надпис от Рогозенското съкровище е неоспоримо потвърждение на тезата, доказана по съвършен начин от Александър Фол.Дионис – Загрей е определен от проф. Фол като “божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм” Основен спътник на бога, негов символ е змеят (змията), който не бива да се възприема само като атрибут, защото змията може да бъде и самият бог в неговия зооморфен образ.
Тракийският Дионис – Загрей е богът – бик, който идва, за да бъде принесен в жертва и вкусен суров от извършителите на жертвоприношението нему посветени.
Тракийският Дионис е богът носител на идеите на устния тракийски орфизъм и елемент от ядрото му. Загрей е синът на Зевс и Персефона, което според гръцкия превод – означение е син на небето и земята. Загрей е представен като паредър (съпрестолник) на Богинята – майка в седма истмийска ода на Пиндар. VII, 1-7). От трактата на Алкмеон “За природата” (Alkmeon. Fr. 3. Diels) е известно, че Ге е потниа със значение на господарка, потниа може да се отнесе към богиня “господарка на животните” и следователно е хтонична. Тълкуването на извора от Александър Фол, добавя “ мощната (почитаната) Ге отдава на Загрей (място, което е) най-високо (поставено) измежду всички богове”. В този случай Загрей е първородният син на Ге от съединението и с Уран на седмата степен. Няма съмнение в хтоничността на родения син, не напразно той е сближен с Аид от Есхил (Aeschyl, Sisyph).Като приел облика на змия (дракон) Зевс се съединил с Персефона, за която, от Атенагор (Athenag. Pro Christian. 20. Schwart) е известно, че е имала образ на “рогато чудовище”, поради което майка и не я е кърмила. Пак от Атенагор е известно, че Зевс се съвъкупил с Пeрсефона в образа на дракон, от който съюз се родило детето Дионис. За раждането на хтоничния Дионис – Загрей от съюза на Зевс и Персефона съобщава и Калимах (Callim, fr. 171).
Най-пространното свидетелство върху Загреевата митология на латински език е “ За грешката на езическите религии” на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн (Iul. Firmic. Matern. De err4. Profan. Relig. 6). Според текста, Либер бил син на Юпитер.Образът на змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей “рогата змия” от Нон (Nonn, Dion, VI, 155 – 223).Персефона е стабилна персонификация на хтоничното (змиевидното) начало в елинската орфическа космо- и теогония и несъмнено отразява фолклорната идея за самозачатието на Великата Богиня-майка, която е елинизирана като дъщеря на Деметра. Богинята – майка е окачествена от древните автори и като девица (Нон – Nonn, Dion, V, 562-567), където змиевидната девица е безусловен превод на богинята – майка, която самозачева, самозачеването е гарантирано от съединяването и с божественото начало в облика на змея т.е. хтоничната сила се опложда от хтонична.
Превъплъщението на мъжкото начало в змия е познато от тракомакедонските легенди. Следователно Загрей е пряк наследник на Зевс и баща му него предоставил цялата световна мощ. За да го запази от ревността на Хера, възбудена от мойрите, Зевс поверил сина си на Аполон и на куретите, които го отгледали в горите на Парнас. Литературната елинизация прекъсва древната тракийска линия на изграждане на митологично действие, но запазва основните елементи на устния разказ. Слънчевото начало, Аполон, било грижовно към хтоничното в общата им твърдина Парнас. Хара, обаче, и там открила Загрей и поръчала на титаните да го отмъкнат. При преследването той няколко пъти се превъплътил и накрая, когато бил бик титаните го разкъсали. Загрей бил разкъсан на седем части (глава, крайници, фалос и торс) от титаните, след което те започнали да ядат месото му полу-сурово, полу- опечено. В преразказа на Павсаний на “Посвещения” на Ономакрит (Onomacrt, fr. IV, Kinkel = Paus, VIII, 37,5), се съдържа най- ранното сведение за разкъсването на Дионис (Загрей) от титаните. Общата датировка на съчинението се отнася към VІ в.пр.н.е., но съгласно сведението на Павсаний, мотивът е много по-древен от текста.
Титаните разкъсват Дионис – Загрей на седем части, което уточнява техния брой и съдържа 3+4 степенния цикъл. Броят на частите е указан изрично у Прокъл (Procl. In Plat. Tim, 35Ab, Diel; Procl. In Plat. Tim, 35B, Diel) с позоваване на Тимей от втората половина на ІV и първата половина на ІІІ в.пр.н.е.
При Хезиод първоначалната елинизация на устния тракийски орфизъм е слаба, там титаните са шест, седмият титан Фюркос е споменат за пръв път у Платон (Plat.Tim. 40E). Титаните верни на яростта на Хера като си намазали лицата с гипс, наранили чедото, това станало, когато то оглеждало лика си в променливото огледало. Ранен от титаните, той като се разделил с живота си се възродил. Дионис се появил в други форми, ту като кон с висок гребен, ту като дракон, ту като бик, който с рогата си бодял титаните и така убийците разсекли на части плътта на Дионис в бича природа с ножовете си.
За бичата природа на Загрей имаме сведения и от Пиндар (Pind. Pyth. IV, 203-211) от разказа му за аргонавтите. Когато те стигнали до Аксинския понт там се появило пурпурно (алено) стадо от тракийски бикове и била видяна вдълбнатина в един наскоро изграден жертвеник. Бикът е Дионисова отлика и у Плутарх (Plut. Ques.Graec. 299 AB ), където Дионис излиза от морето в образа на бик.От пространното свидетелство върху Загреевата митология на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн (ІV в.) научаваме, че бащата знаел за ненавистта на жена си и затова, когато оставал в чужди страни, поверявал сина си да го пазят стражи. Тъй като заминаващият баща предавал на малкия и царския си трон, и скиптъра, то Хера най-напред отстанила стражите с разни царски подаръци, а след това поставила на тяхно място свой съпровождачи, наричани титани във вътрешните дялове на двореца. Тя така въздействала на настроението на момчето с майсторски изготвени дрънкалки и с огледало, че то напуснало царските покои и с горящо любопитство на детската си душа било привлечено в мястото на злодеянието. Хванато, то било убито тук. И за да не остане следа от убийството, сборището от съпровождачи разкъсало на части тялото на Либер и ги разделило между отделните участници. След това сварили частите от тялото на момчето и ги погълнали с цел да се насладят на нечувано до този ден пиршество с употреба на човешки труп.
Юлий Фирмик Матерн продължава разказа със сцената за спасяването на сърцето на Либер (Загрей). Сестрата на убития Минерва запазила откъснатото сърце за себе си. Спасяването на сърцето на Загрей съдържа идеята за неделимостта (монадата) на божеското тяло, без значение с каква метафора е изобразено при елинизацията (вино, бик, море).Разгневеният баща след като се завърнал решил да отмъсти за сина. Както научаваме от Юлий Фирмик Матерн, в мъстта за сина не било пропуснато нито едно мъчение, нито едно наказание, но Юпитер (Зевс) отплатил за убийството на сина си, като преминал в бяс пред всички видове наказания не само под въздействие на бащината си мъка но и (под въздействието) на тираническата си власт. Тъй като неговото страдание не намерило утешение, той заповядал да направят образа на сина от гипс по пластически начин. Сърцето на момчето, по което престъплението било разкрито, благодарение на доноса на сестрата артистът поместил в тази част от тялото на момчето, където се очертавали гърдите. След това Юпитер заповядал да се построи вместо надгробна могила храм, а жрец в него направил възпитателят на убитото момче, чието име било Силен.
Според Арнобий (Arnob, Adv. Nat. V.19) след като титаните примамили Либер с помощта на детски играчки и бил разкъсан и сварен, Юпитер, като разкрил тежкото престъпление, размазал с мълния разбойниците и ги изпратил в най-мрачните места на Тартара.От Климент Александрийски е известно, че Атина получила името се Палада от глагола “палейн” (разлюлявам, разкъсвам, тъй като вдигнала туптящото сърце на Дионис (Загрей) и го отръскала от кръвта). Титаните, които разкъсали Дионис (Загрей), отначало го били сварили, а после като го надянали на шиш, го държали над Хефест т.е. пекли го над огън. После се появил Зевс, който отнел печеното и поразил титаните с мълния. Членовете на Дионис (Загрей) предал на Аполон, за да ги погребе. Аполон отнесъл ръзкъсания на Парнас и там го положил. В текста Аполон е наречен ΠΑΙΣ, ΠΑΙΣ е определението и за Дионис у Климент Александрийски, то е характерно за “първото поколение богове”. Аполон е елинизираният вариант на соларния образ и е балансът на хтоничния Дионис – Загрей. Двамата са винаги в дуална характеристика, поради което Аполон отнася другия си образ на Парнас (при Делфи), където се тачи дуалната орфико-вакхическа мистерия преди (и след) Делфийската реформа.
Соларо – хтоничната същност на Загрей се потвърждава и от сведението на Амбросий Теодосий Макробий (Macrob. Saturn. I, 18, 1-11) в съчиниението му “ Сатурналий. Разказът започва с твърдението, че това което е казано за Аполон, може да бъде отнесено и към Либер. Цитира се Аристотел, който в “Телугомена” измежду другите аргументи в полза на доказателството, че Аполон и Либер баща са един и същи бог привежда и един за светилище на Либер у лигирите в Тракия. Там се получавали предсказания, а онези, които предсказвали преди това изпивали голямо количество чисто вино, по същия начин, по който предсказателите в светилището на Аполон в Кларос пият вода. Макробий удостоверява, че лакадемоните се увенчават с бръшлян, каквато е практиката на вакхическия обред, когато честват Аполон на празника наречен хиацинти. Беотите признават, че Парнас е планина на Аполон, но почитат там едновременно и Делфийския оракул и вакхическите планини, като че ли принадлежат на един и същи бог. Именно на тази планина се извършват дела в чест на Аполон и на Либер баща, което е потвърдено и от Варон и Граний Флак. Същото обяснява и Еврипид в стиховете си за Дионис, който подскачайки танцува в горите на Парнас, носейки тирсове и обгърнат в кози кожи.Научаваме че, Аполон и слънцето са едно и също. След това научаваме, че Либер баща е равнозначен на Аполон, от което е ясно, че Аполон и Либер баща е един и същи бог. Тайнствената практика на тази религия, продължава разказа си Макробий, по време на свещинодействие е – слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта. Макробий продължава със сведението, че в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също (божество), което те (траките) наричат Сабазий и го честват с великолепна религиозност.
В 20 и 21 параграф от 18 глава, Макробий споменава Ιαω. Теонимът се среща най-рано у Диодор (Diod. I, 94, 2 ). Тук Макробий се обосновава на авторите на оракула на Аполон Клароски т.е. Корнелий Лабеон, който добавил към теонимите Зевс, Аид, Хелиос, Дионис и този на Иао, като име на слънцето. В тази връзка Макробий добавя, че най-великият от всички е Иао, който е Аид през зимата, Юпитер (Зевс) през началото на пролетта, Хелиос през лятото и съмият Иао през есента (когато е същинското Дионисово превъплъщение).
Понеже вече се спомена, че детето е било подмамено с “играчки” и така било убито, налага се да разгледаме и свещените предмети на бога. Титаните примамват Загрей като си служат с играчки, в “Увещания” на Климент Александрийски (Clem. Alex. Protreptr. II, 17,2 – 18; ІІ, 18. 1-2) са изброени: астрагал, кълбо, стробил, ябълки, ромб, играчки с подвижни части, огледало, остригана вълна. Литературен източник за играчките е папирусът от Гуроб (Greek Papyri from Gurob, 28-30). Папирусът е литературно обработено описание на елинизиран орфически обред, в който старите съставки на Загреевия култ са вместени в орфическата тео – и космогония, чрез “Втория Дионис”. Изброени са: конус, ромб, астрагал и огледало. Свидетелствата за свещените предмети на един късен автор като Климент Александрийски е красноречиво доказателство за запазването на Загреевата обредност от устната традиция.Конусът, равностоен на борова шишарка се уподобява на фалос. Ромбът се свързва с идеята за квадрата, земята и числото шест. Ябълките са дар на богинята земя. Старогръцката дума mhla означава и дребен добитък, овца. Тази етимология къра Александър Фол (Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 118) да свърже овцете с вълната спомената от Климент Александрийски, където руното ще има царско – жреческа символика, съгласно митологията на аргонавтите.
Идеята за огледалото съдържа вярването за неговата сила да улавя душите. Прокъл (Procl. In Plat. Tim. 23, D-E, Diel) приписва на Хефест изработването на Дионисовото огледало, в което богът се гледал, когато титаните го отвлекли. У Плотин душите на хората виждат своя собствен образ в огледалото на Дионис. Там те получават своето начало и натам се стремят, за да се отделят от своя произход и разум.
Огледалото обвързва Аполон и Дионис като две страни на една същност. От Арнобий (Arnob, Adv. Nat. IV, 19) е известно, че за свещените предмети е разказано в стиховете за (Орфей) тракиеца за кокалчетата за игра, за огледалото, въртележките, търкалящите се колела, гладките топки и златните ябълки взети от Хереспидите. Ново свидетелство тук са търкалящите се колела. Колелото е слънчев знак, соларният код на Дионис, който се свързва с колелото, от където “белият кукер” остри своя фалос.
