Уникалността в будисткия подход е анатта – осъществяването на не-аз. Специфичният стил на разглеждане на структури като Четирите Благородни Истини и патикасамупада променя начина на мислене от себе-представа – от душата и „аз” като абсолют – към анатта, не-аз.
Проблемът е, че не-аз звучи като унищожение, нали? И това, което плаши хората относно будизма, е, че „не-аз” и „липса на душа” звучи като абсолютна позиция, която човек трябва да приеме, за да е будист. Хора, които мразят Господ и отхвърлят християнството, може да станат будисти, защото имат зъб на Господ, душата, греха и вината. На тях им се иска будизмът да е вид атеистична философия и пълно отхвърляне на цялото християнско преживяване. Но не е така. Будизмът не е атеистичен или нихилистичен. Буда бил много внимателен и избягвал такива крайни позиции.
Неговото учение е много умела и внимателно подредена психология. Целта й е да ни помогне да прозрем и да оставим (let go) всички навични привързвания – нагласи, породени от невежество, страх и желание – които създават това илюзорно чувство за аз. Вече 2530 години будизмът съумява да оцелее и да запази чистотата си. И това е така, защото подходът му е много чист. Има Санга, която живее с дисциплината на Виная и има учението за Дамма.
Ако практикуваме правилно, ще видим страданието и нещастието, които създаваме с тези илюзии за аз. Но ние не се опитваме да създадем илюзия, че няма аз. Смисълът не е да минем от илюзията за „аз” към илюзията „няма аз”, а в това да разследваме, съзерцаваме и прозрем, докато осъзнаем неизразимата истина, всеки от нас за себе си.
Всеки от нас има своя уникален опит – ние не преживяваме абсолютно едни и същи неща. Имаме различни спомени, опитности, тенденции и навици. И все пак винаги свързваме тези различни вариации с учението за Дамма, за да не правим напълно субективни интерпретации. Прилагаме учението за Дамма към нашия опит, за да го съпоставим и разберем в един по-широк контекст от личната субективност.
Често пъти, където има практикуващи хора, религиозният опит се тълкува твърде субективно. Не се поставя във форма, която може да се съпоставя. Превръща се в уникално преживяване, а не в универсално осъзнаване. Такъв е бил случаят и с християнския гностицизъм – имаме всякакви странни, субективни интерпретации на мистичното преживяване. Всеки гностик е имал свой изказ и накрая Римската Католическа Църква казала: „Това е лудост!” и забранила всичко. Но Буда установил един цялостен начин на мислене и изразяване на ученията, който и днес е съвсем същият. Ние не го променяме или пригаждаме към личния си опит. По-скоро измерваме преживяното спрямо ученията, защото те са толкова умело формулирани, че покриват всичко.
При разглеждането на патикасамупада ние стигаме до съгласие как условията се съотнасят към съзерцателното преживяване. Когато за първи път прочетете патикасамупада, изобщо не схващате нищо. „Невежеството обуславя кармичните формации; кармичните формации обуславят съзнанието и т.н.” Е, и какво? Какво означава това? Представяте си, че това сигурно е много проникновено и трябва цял живот да учите Пали, за да го разберете. Затова го слагате настрана.
В будистките кръгове Четирите Благородни Истини често се замазват. „А, да – елементарен будизъм. Да… Хайде сега да се захванем с истинския Мадхиамика будизъм за напреднали!” Или „Какво е казал Доген?” Или „Миларепа е абсолютно блестящ, нали?” И вие си мислите: „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” Да, знаем това, хайде сега да минаваме към същността!”
И така Четирите Благородни Истини са просто формални вярвания. Хората не ги изследват или използват, защото ученията сами по себе си не са интересни, нали? „Страдание, Произход, Прекратяване и Път” не е вдъхновяващо учение, защото е учение за практикуване, не за вдъхновяване. И ние затова го използваме – защото този конкретен начин на мислене и съзерцаване е психологически валиден.
С него можем да започнем да разбираме това, което никога не сме могли да видим и разберем. Следвайки този способ на практикуване, вие развивате ума и интелигентността си по един начин, който е особено рядък. Дори в най-напредналите образования хората на обучават умовете си по този конкретен начин на разглеждане и съзерцаване. Да се мисли рационално е високо ценено. Но за да се разбере рационалността като функция на ума, трябва да се разгледа природата на ума. Какво действително се случва? За какво става дума? И разбира се, имаме въпросите за съществуването, нали? Екзистенциалните въпроси: „Защо съм се родил?” „Животът има ли смисъл?” „Какво става, когато умра?” „За какво става дума?” „Дали всичко е безсмислено – просто космически инцидент?” „Има ли отношение към нещо отвъд това, което е, или просто се случва и толкова – това ли е всичко?”
Имаме големи проблеми да съотнесем смисъла на живота към нещо истинско отвъд материалния свят. Така материализмът става реалността за нас. Когато изследваме пространството, плоскостта винаги е материална. Искаме да се качим на ракети и да закараме телата си на луната, защото според материалистичното схващане това е реалното. На западния материализъм му липсва изтънченост и финес: той ни свежда на много грубо ниво на съзнание, където реалността е този груб материален обект и емоциите са отхвърлени като нереални, защото са субективни. Емоциите не могат да бъдат измерени с електронни инструменти.
Но те, разбира се, индивидуално са много истински за нас – това, което чувстваме, е много по-важно за нас от електронния часовник. Нашите страхове и желания, и любови, и омрази, и вдъхновения са това, което прави живота ни щастлив или нещастен. И все пак те могат да бъдат отхвърлени в модерния материализъм за един свят, основан на плътски удоволствия, материални блага и рационално мислене, така че духовният живот за много хора изглежда просто илюзия. Не можете да го измерите с компютър или да го изследвате с електронни инструменти.
Но все пак, в преднаучната европейска цивилизация духовният свят бил истинският свят. Как мислите, че са построили катедралите? Ами изкуството – всичко това е дошло от едно истинско чувство на духовно вдъхновение, на човека, свързан с нещо отвъд материалния свят. Духовната истина е нещо, което всеки сам трябва да осъзнае. Истината е себе-реализация, абсолютната субективност. И Буда пренася тази субективност в самия център на вселената, тихата, неподвижна точка, където субектът не е личен субект. Тази неподвижна точка не е ничия или нещо.
В медитация вие се движите натам. Пускате всички тези привързвания към променящите се условия в материалния свят, емоционалния план, интелектуалния план, символичния и астралния. Оставяте всичко това, за да стигнете до неподвижната точка, тишината. Това оставяне (letting go) не е унищожение или отхвърляне, а ви дава перспективата да разберете цялото. Не можете да разберете цялото, докато сте отвън, в периферията на окръжността, където сте завихряни.
Да бъдете завихряни в периферията на окръжността означава, че сте изгубени в привързването към всички неща, които се вихрят в кръг. Това се нарича самсара – обикаляте в кръг и не можете да добиете представа за това. Нямате способността да спрете и да наблюдавате, защото сте уловени в това кръгово движение.
Целта на медитацията върху Четирите Благородни Истини и патикасамупада е да спрете завихрянето на ума. Вие пребивавате в неподвижността не като атака срещу обусловения свят, а за да го видите в перспектива. Не го унищожавате или критикувате, не се опитвате да излезете от него посредством омраза или страх. Но стоите в центъра, в неподвижната точка, където можете да го видите такъв, какъвто е, да го опознаете и вече да не се плашите или заблуждавате от него. И ние правим това в границите на нашето лично преживяване, за да можем да кажем „всеки за себе си”, защото така изглежда, когато седим тук. И все пак, тази неподвижна точка не е в ума, не е в тялото. Тук е моментът на неизразимостта й. Мъдрият цялостен ум или неподвижната точка не е точка в мозъка. И все пак вие осъществявате тази универсална тишина, неподвижност, единство, където всичко останало е отражение и се вижда в перспектива. И индивидуалността, кармата, различията, разнообразието на всички тези неща вече не ни заблуждава, защото ние вече не сме вкопчени в тях.
Колкото повече изследваме ума, колкото повече го разглеждаме и съзерцаваме и се учим от него, толкова започваме да осъзнаваме неподвижността му, която винаги присъства, но повечето хора дори не я забелязват. Защото животът в самсара е толкова натоварен, толкова безумен, че ни завихря. И макар неподвижната точка винаги да я има, тя никога не се вижда, докато не се спрете в неподвижността, вместо да обикаляте в окръжността.
Но тази неподвижност не е нещо, към което да се привързвате! Ние не се опитваме да станем хора, които са неподвижни – седящи в неподвижност, нищо неизпитващи. Знам, че някои от вас идват тук и създават един личен свят, който могат да обитават в този час на медитация. Но това не е изходът от страданието; този субективен и личен свят много зависи от това нещата да са по определен начин. Той е толкова крехък и ефимерен, че бива унищожаван от най-малкия пробив. Изфиненият свят на спокойствието е толкова прекрасен, толкова мирен – и тогава изведнъж някой прошумява с дрехата си! Нечий стомах изкъркорва, някой прохърква! Отвратително е да ти прекъснат чудните състояния на покой с тези груби телесни функции!
Но неподвижността не е покой. Не е нужно да сме в покой, но има неподвижност, в която можем да обитаваме вместо да следваме натрапчивите си наклонности. Всички си мислим, че трябва да правим нещо; толкова сме условени да правим нещо, че дори медитацията се превръща в своего рода натрапчива дейност, която ни ангажира. „Да развия това… Да развия онова… Трябва да развия своето самади и трябва да развия джаните си.” Вие не идвате тук просто да седите, вие идвате да развивате! Ето така си мислим! Изпитваме вина, ако не правим нещо, ако не напредваме, не се развиваме и доникъде не стигаме. И все пак, да дойдете тук и да седите в неподвижност не е съвсем лесно, нали? Много по-лесно е да направите велики медитационни проекти в петгодишен план и т.н. Но накрая винаги стигате до неподвижната точка: до нещата такива, каквито са.
С напредването на разбирането може да дойде и освобождаването (letting go) от желанието за развиване и напредване в нещо. И когато умът се освободи от желанието да станете нещо, да получите нещо, да постигнете… тогава Истината започва да се разкрива. Тя е винаги присъстваща, тук и сега. Въпросът е на отваряне и чувствителност, така че Истината да се покаже. Тя не е нещо, което се разкрива отвън. Истината винаги присъства, но ние не я виждаме, ако сме уловени от идеята за постижения, за „аз”, който трябва да направи нещо или за „аз”, който трябва да получи нещо.
Буда директно атакувал „аз” и „моето”. Това е единственото, което ви блокира. Препятствието е привързването към себе-представата, това е проблемът! Ако прозрете през тази представа за аз, ако я пуснете, ще разберете останалото. Не ви трябва да знаете всички други сложни езотерични формули. Не е нужно непрекъснато да навлизате в сложнотии, просто пуснете невежата представа за „Аз съм”.
Вижте това и разберете пътя за пускане, за не-обвързване. Тогава Истината ви се разкрива където и да сте, когато и да е. Но докато направите това, винаги ще бъдете улавяни в създаването на проблеми и усложнения.
„Авиджапакая санкара; санкарапакая винянам;
Винянапакая намарупам; намарупапакая салаятанам;
Салаятанапакая фасо; фасапакая ведана;
Веданапакая тана; танапакая упаданам;
Упаданапакая баво, бавапакая джати;
Джатипакая джарамаранам-сока-паридева-дукка-доманасупаяса”
Всичко това означава, че ако настойчиво се придържате към илюзиите за аза, към алчността, омразата и заблуждението, всичко, което ще получите е старост, болест, смърт, скърб, мъка, отчаяние, терзание. Това ще получите до края на живота си: отегчителна перспектива, нали?
Но вие можете да се освободите от това тук и сега, чрез това Правилно Разбиране, прозирайки нещата такива, каквито са. Може да има познаване на Истината, в което човек вече не е заблуден от проявите на навиците или от условията около нас.
Из „Така стоят нещата”, Ajahn Sumedho
