Тази година зимата закъсня . Високо в планината това беше добре за младия хижар . От половин година той живееше сам горе , бе си поставил амбициозната задача до пролетта да приключи с ремонта . Малкият заслон от години се рушеше , нямаше кой да посреща замръкналите туристи , а те не винаги можеха да разчетат правилно силите си . Заслончето поне ги спасяваше от студа и мрака . Младият мъж случайно бе станал хижар . Години наред работеше като готвач на отбора по ветроходство . Харесваше работата си , но честото отсъствие от къщи го бе разделило с жена му . Понякога взимаше малката си дъщеря по лагерите , покрай водата и вятъра момичето бе заобичала и него . Тя му липсваше .Планината изведнъж го превзе, нуждаеше се от самотата , за да реши пътя си занапред .
А и бе свикнал да помага на всеки , лагерите го срещаха с млади хора , той също все още бе млад и силен . Ще минат две – три години по чукарите и тогава отговорите ще дойдат сами .
Каменната сграда бе само с три помещения . Едното щеше да се превърне в малка кухня ,
от столовата ще се влиза в спалното , десетина нарове един над друг , но с всичко най- необходимо за една нощувка . Хижарят започна от прозорците , имаше приятели от града долу в равнината , направиха му алуминиева дограма . Бе странно да видиш тази малка каменна къщица , обградена с мочурляк , но горда с белите нови прозорци . Наровете бяха вече сковани, от военното поделение долу бе купил почти нови завивки и постелки . Няколко шарени парцалени черги от близкото село взе срещу помощта да осигури три-четири коша с дърва за две самотни жени , нямаше друг кой да им помогне . Приятелите му докараха голямо кюмбе и кюнци , готварска печка на дърва щеше да е в помощ на туристите , които обичат да приготвят нещо топло и си носят продукти . В хладния зимник отвън щеше да държи малко брашно , олио и сол . Оставаше да се погрижи за банята . Това го бавеше вече цял месец , а и трябваше да се справя сам с изкопаване на дренаж покрай заслончето . Нямаше за къде да бърза , всеки ден работата му я прекъсваха любопитни туристи , спрели тук за кратка почивка . Тогава хижарят се оживяваше, вадеше вино , черпеше с цигари и разказваше за себе си . Понякога ги изпраща- ше на около километър , за да им покаже пътя и да бъде по-малко време сам .
Вечерите му бяха най – трудни . Петромаксовата лампа хвърляше сенки по страниците на няколкото книги , с които залъгваше самотата . Бе поръчал да му осигурят малък агрегат , тогава ще има и телевизор за гостите , мечтаеше си той .
Този следобяд свърши рано с работата . Щеше да слиза по- долу , на час и половина път до голямата хижа . Там животът бе друг , оживен и разнообразен . Туристите бяха толкова различни , едни се качваха само да се напият , други обичаха риска през цялото време на годината и превземаха всички околни върхове . Но водопадът тук бе неповторим и всеки искаше да го види . Водата падаше от горе , бучеше , разбиваше се на пръски и пречупваше светлината в цветовете на дъгата . Мократа трева се омотаваше около краката , хладният въздух влизаше в ноздрите и те опияняваше . Скалите се надвесваха отгоре и те правеха смирен .
На тръгване времето се влоши бързо . Мъглата засла каменистата пътека и само опита го накара да тръгне . А и щяха да го чакат . Сестрата на колегата от долната хижа идваше да му помага , когато бе свободна от работата си в градчето . Бяха два дни и той искаше да се видят отново. Тя го караше да се чувства по- ведър , не че му липсваше женската компания , винаги горе завързваше познанства . Но сега бе различно .
Малко след като бе тръгнал срещна хергелето . Около две дузина полудиви коне се връщаха от прехода си до водата малко надолу . Там имаше една голяма локва , никога не пресъхваше , конете през ден- два прескачяха до нея . Този път младият мъж не видя черното конче , бе се родило малко късно , през началото на есента . Винаги около толкова бялата си майка , тичаше и пръхтеше , като винаги търсеше одобрението й . Бяха красиви заедно . Накрая на стадото сега хижарят забеляза кобилата , бе неспокойна . Цвилеше жално и протяжно , главата й се обръщаше често назад . Бе самотна .
След около половин час притъмня съвсем . Тогава покрай големия и стръмен завой надолу ,
малко под големия объл камък той го забеляза . Кончето бе притихнало , погледът му бе силно уплашен , трепереше цялото . Мъжът трудно се спусна до него , нямаше опасно счупване . Но бе с охлузен гръб и рана на шията . Трябваше му помощ .
В голямата хижа вече го чакаха . Имаше както винаги туристи , веселбата бе започнала . Мла-
дият хижар този път не седна на масата при тях . Хапна набързо сам , изпи едно вино и влезе в кухнята .Сестрата на колегата приготвяше вечеря за голямата група , която токущо бе пристигналала от близкия връх , трябваше да ги нахрани . Двамата не говориха много , ще се върна горе отново , й каза той . Усети как не й се искаше да се разделят тази вечер , но бе вече решил. След час потегли нагоре . В раницата носеше суха слама , имаше кошара наблизо .Бутилка с мляко му даде овчаря , за себе си взе пластмасово шише с вино . Около раницата завърза няколко стари войнишки одеяла , трябваше хубаво да завие кончето, нощта щеше да е мразовита . Звездите се бяха оцъклили , луната осветяваше пътеката , мъглата се бе вдигнала . След малко щеше да е при него . А на сутринта рано пак ще дойде да го види , горе в заслона имаше дебели въжета , ще го завърже и ще чака катърите . Два пъти в седмицата минаваха , водени от един човек от селото долу . Храната , бирата , хлябът се извозваха в големите кошове , натоварени на животните . Двамата щяха да се справят и изведат кончето горе , на пътеката . След няколко дни двете с майката отново ще са заедно .
Почти бе стигнал големия завой , когато заваля . Снегът отначало бе тих , но после бързо се завихри бурята , вятърът пронизваше и го караше да бърза . Отново съвсем притъмня , звездите се скриха под синьочерното небе , фенерът му едва пробиваше лъч покрай стъпките му .Дъхът замръзваше , бе тъмно и студено .Трябваше да се спусне при малкото .
Бе вече пристигнал до мястото . Усети как кончето диша и колко вярва ,че ще му помогне.
И тогава стана лошото . Кракът му се подхлъзна , не можа да запази равновесие . Раницата го повлече , лакътя се удари в скалата , след това и главата . Струйката кръв му стопли устните ,нищо страшно няма , си помисли хижарят . Усети как започнаха да бучат ушите , звездите от небето сякаш се наместиха досами лицето му . Минаваха му мисли за заслона , колко работа го чака още . Усмивката на дъщеря му изникна пред него и го накара да се чувства по- добре .Дори да не може да се прибере сега , утре катърите рано ще минат , човекът от селото ще му помогне . Има и одеяла , ще изкара някак нощта .
След малко го обля странна топлина и му стана леко .

Снегът скриптеше под стъпките на трите животни . Парата около устите им се срещаше с мраза , трябваше някой да надделее . Конярът бе здраво намотал около себе си дебело одеяло , бе навързал катърите и яздеше напред . Тогава ги забеляза , почти покрити с навелия сняг .Мъжът и кончето бяха един до друг , около устата на животното бе замръзнала топла пяна . Червеното вино се бе разплискало между двамата , там снегът бе най – малко , камънаците не бяха го пуснали върху себе си . Бяха странно спокойни , сякаш сигурни че има кой да довърши започнато . Заслонът е почти готов , остава само банята и долния край на отводняването .Майката е силна , на лято ще има друго конче , може да е със звезда на челото , та нали през изминалата нощ пак се бе прояснило и няколко звезди се бяха отлепили от небето .
Ще има една и за все още неродения нов живот .

В памет на Митето . 03.03. 07 Любомир Николов

Срещал съм и щастливи клошари

– Тате, в нашия квартал клошарите са много интелегентни – така ми каза една сутрин малката ми дъщеря. Трябва да я водя на училище, все пак времената са малко по-различни от времето, когато батко й бе в първи клас. Често виждахме край блока как един и същи брадат чичко рови в кофите за боклук. Явно и там има разпределение на територии. Не пропускаше достолепно да ни поздрави, навярно смяташе тази своя дейност като свое задължение, вид работа. Дори си мислех дали не плаща здравни и пенсионни осигуровки, толкова бе вглъбен
и педантичен в заниманието си. По друг начин не можех да си обясня как е толкова точен в графика си. Случваше се да ги видя двама, особенно когато имаше нещо по-обемисто и ценно за пренасяне. Как си съобщаваха, че имат нужда един от друг, беше ми чудно. Може би и те си имат GSM- и, а може дори и да са в група, за по-евтина връзка помежду им.
Веднъж имах затруднение кой да ми помогне да вдигна новата пералня до третия етаж. В нашия вход всички комшии са болни, кой има кръвно, кой ишиас и шипове още от млади години. Как да ги накараш за такава работа ?
Тогава казах на жена си, ето след половин час трябва да се яви нашия квартален клошар, той ще свърши тази работа.
Познах със закъснение от няколко минути. Наистина е интелегентен, сам се убедих в това. Не само ми помогна за новата, а и старата примъкнахме до боклуците. Даде ми ценни съвети как да включа меката връзка с водопровода. Че и за калгон знаеше, дали използват този модерен препарат в общността, където живеят. Винаги съм си мислел, че клошарите живеят заедно. Това не може да е другояче, щом не разговарят почти никак помежду си. Само когато са седнали на тротоара с бира в ръка се оживяват в разговори. Цигарите горят пожълтелите им пръсти, кашлицата напира в гърдите им, брадите са напоени с пенливожълтата течност, която забърсват с бозавите ръчно плетени пуловери. Подарих им веднъж по един чифт съвсем здрави обувки, бяха ми останали от силните години в бизнеса, когато продавах работно облекло. Обувки с усилено бомбе против всякакви строителни контузии, малко тежки, но пък френско производство. Чиста кожа.
Приеха ги без излишни благодарности, сякаш бях представител на техния синдикат и се грижех за безопастността на работното им място.
Случваше се покрай двамата брадати да се появява и клошарка. Видът й не бе особенно женствен. Бирата я подхващаше редом с мъжете, за цигарите да не говорим. Езикът й бе цветущ и безкомпромистен, сякаш й бе неудобно да говори със своите партньори по друг начин. Но пък никога не забелязах да има предпочитание към някой от другите двама. Може би й бе безразлично с кой ще споделя изкараното днес за бира и цигари, а навярно и нещо друго. Присъствието й се ограничаваше в няколко дни съвместно скитане из боклуците, после изчезваше за дълго време. Какви ли задължения може да има, дали някой друг разчита и не може без нея, някое малко и болно дете или стар човек, това си остава загадка за мен.
Виждал съм погледа на двамата понякога зареян в миналото. Единият е имал бизнес преди десетина години, подлъгал се е да изтегли голям кредит срещу ипотека на жилището си. После партньорите са го подвели и вместо да осигури на децата образование и добро бъдеще, той се е озовал на улицата. Забравен от семейството, далеч от своите надежди, вече доволен единствено от пълните кофи. Дали така е станало ? А другия може би прокуден от жена си, недоволна от неголямата заплата и вечните му болежки. Та какво значение има всичко това.
Мисля си, че напоследък трудът им се облекчи, разделното събиране на боклука им дава възможност по-бързо и точно да завършват работата си. Значи ще имат повече свободно време, защо не и на кино и театър да отидат, не само на кръчма. Надали ще стане така.
– Тате, клошарите дали са понякога щастливи? – попита ме веднъж моята малка първокласничка. Бяха ни поздравили, както винаги.
– Със сигурност, моето момиче, не се безпокой за това. – отговорих й аз. Та нали видях почти топлия къс баничка, който си разделяха в тази чудесна слънчева утрин.

Любомир Николов