Младият хижар

0

Тази година зимата закъсня . Високо в планината това беше добре за младия хижар . От половин година той живееше сам горе , бе си поставил амбициозната задача до пролетта да приключи с ремонта . Малкият заслон от години се рушеше , нямаше кой да посреща замръкналите туристи , а те не винаги можеха да разчетат правилно силите си . Заслончето поне ги спасяваше от студа и мрака . Младият мъж случайно бе станал хижар . Години наред работеше като готвач на отбора по ветроходство . Харесваше работата си , но честото отсъствие от къщи го бе разделило с жена му . Понякога взимаше малката си дъщеря по лагерите , покрай водата и вятъра момичето бе заобичала и него . Тя му липсваше .Планината изведнъж го превзе, нуждаеше се от самотата , за да реши пътя си занапред .
А и бе свикнал да помага на всеки , лагерите го срещаха с млади хора , той също все още бе млад и силен . Ще минат две – три години по чукарите и тогава отговорите ще дойдат сами .
Каменната сграда бе само с три помещения . Едното щеше да се превърне в малка кухня ,
от столовата ще се влиза в спалното , десетина нарове един над друг , но с всичко най- необходимо за една нощувка . Хижарят започна от прозорците , имаше приятели от града долу в равнината , направиха му алуминиева дограма . Бе странно да видиш тази малка каменна къщица , обградена с мочурляк , но горда с белите нови прозорци . Наровете бяха вече сковани, от военното поделение долу бе купил почти нови завивки и постелки . Няколко шарени парцалени черги от близкото село взе срещу помощта да осигури три-четири коша с дърва за две самотни жени , нямаше друг кой да им помогне . Приятелите му докараха голямо кюмбе и кюнци , готварска печка на дърва щеше да е в помощ на туристите , които обичат да приготвят нещо топло и си носят продукти . В хладния зимник отвън щеше да държи малко брашно , олио и сол . Оставаше да се погрижи за банята . Това го бавеше вече цял месец , а и трябваше да се справя сам с изкопаване на дренаж покрай заслончето . Нямаше за къде да бърза , всеки ден работата му я прекъсваха любопитни туристи , спрели тук за кратка почивка . Тогава хижарят се оживяваше, вадеше вино , черпеше с цигари и разказваше за себе си . Понякога ги изпраща- ше на около километър , за да им покаже пътя и да бъде по-малко време сам .
Вечерите му бяха най – трудни . Петромаксовата лампа хвърляше сенки по страниците на няколкото книги , с които залъгваше самотата . Бе поръчал да му осигурят малък агрегат , тогава ще има и телевизор за гостите , мечтаеше си той .
Този следобяд свърши рано с работата . Щеше да слиза по- долу , на час и половина път до голямата хижа . Там животът бе друг , оживен и разнообразен . Туристите бяха толкова различни , едни се качваха само да се напият , други обичаха риска през цялото време на годината и превземаха всички околни върхове . Но водопадът тук бе неповторим и всеки искаше да го види . Водата падаше от горе , бучеше , разбиваше се на пръски и пречупваше светлината в цветовете на дъгата . Мократа трева се омотаваше около краката , хладният въздух влизаше в ноздрите и те опияняваше . Скалите се надвесваха отгоре и те правеха смирен .
На тръгване времето се влоши бързо . Мъглата засла каменистата пътека и само опита го накара да тръгне . А и щяха да го чакат . Сестрата на колегата от долната хижа идваше да му помага , когато бе свободна от работата си в градчето . Бяха два дни и той искаше да се видят отново. Тя го караше да се чувства по- ведър , не че му липсваше женската компания , винаги горе завързваше познанства . Но сега бе различно .
Малко след като бе тръгнал срещна хергелето . Около две дузина полудиви коне се връщаха от прехода си до водата малко надолу . Там имаше една голяма локва , никога не пресъхваше , конете през ден- два прескачяха до нея . Този път младият мъж не видя черното конче , бе се родило малко късно , през началото на есента . Винаги около толкова бялата си майка , тичаше и пръхтеше , като винаги търсеше одобрението й . Бяха красиви заедно . Накрая на стадото сега хижарят забеляза кобилата , бе неспокойна . Цвилеше жално и протяжно , главата й се обръщаше често назад . Бе самотна .
След около половин час притъмня съвсем . Тогава покрай големия и стръмен завой надолу ,
малко под големия объл камък той го забеляза . Кончето бе притихнало , погледът му бе силно уплашен , трепереше цялото . Мъжът трудно се спусна до него , нямаше опасно счупване . Но бе с охлузен гръб и рана на шията . Трябваше му помощ .
В голямата хижа вече го чакаха . Имаше както винаги туристи , веселбата бе започнала . Мла-
дият хижар този път не седна на масата при тях . Хапна набързо сам , изпи едно вино и влезе в кухнята .Сестрата на колегата приготвяше вечеря за голямата група , която токущо бе пристигналала от близкия връх , трябваше да ги нахрани . Двамата не говориха много , ще се върна горе отново , й каза той . Усети как не й се искаше да се разделят тази вечер , но бе вече решил. След час потегли нагоре . В раницата носеше суха слама , имаше кошара наблизо .Бутилка с мляко му даде овчаря , за себе си взе пластмасово шише с вино . Около раницата завърза няколко стари войнишки одеяла , трябваше хубаво да завие кончето, нощта щеше да е мразовита . Звездите се бяха оцъклили , луната осветяваше пътеката , мъглата се бе вдигнала . След малко щеше да е при него . А на сутринта рано пак ще дойде да го види , горе в заслона имаше дебели въжета , ще го завърже и ще чака катърите . Два пъти в седмицата минаваха , водени от един човек от селото долу . Храната , бирата , хлябът се извозваха в големите кошове , натоварени на животните . Двамата щяха да се справят и изведат кончето горе , на пътеката . След няколко дни двете с майката отново ще са заедно .
Почти бе стигнал големия завой , когато заваля . Снегът отначало бе тих , но после бързо се завихри бурята , вятърът пронизваше и го караше да бърза . Отново съвсем притъмня , звездите се скриха под синьочерното небе , фенерът му едва пробиваше лъч покрай стъпките му .Дъхът замръзваше , бе тъмно и студено .Трябваше да се спусне при малкото .
Бе вече пристигнал до мястото . Усети как кончето диша и колко вярва ,че ще му помогне.
И тогава стана лошото . Кракът му се подхлъзна , не можа да запази равновесие . Раницата го повлече , лакътя се удари в скалата , след това и главата . Струйката кръв му стопли устните ,нищо страшно няма , си помисли хижарят . Усети как започнаха да бучат ушите , звездите от небето сякаш се наместиха досами лицето му . Минаваха му мисли за заслона , колко работа го чака още . Усмивката на дъщеря му изникна пред него и го накара да се чувства по- добре .Дори да не може да се прибере сега , утре катърите рано ще минат , човекът от селото ще му помогне . Има и одеяла , ще изкара някак нощта .
След малко го обля странна топлина и му стана леко .

Снегът скриптеше под стъпките на трите животни . Парата около устите им се срещаше с мраза , трябваше някой да надделее . Конярът бе здраво намотал около себе си дебело одеяло , бе навързал катърите и яздеше напред . Тогава ги забеляза , почти покрити с навелия сняг .Мъжът и кончето бяха един до друг , около устата на животното бе замръзнала топла пяна . Червеното вино се бе разплискало между двамата , там снегът бе най – малко , камънаците не бяха го пуснали върху себе си . Бяха странно спокойни , сякаш сигурни че има кой да довърши започнато . Заслонът е почти готов , остава само банята и долния край на отводняването .Майката е силна , на лято ще има друго конче , може да е със звезда на челото , та нали през изминалата нощ пак се бе прояснило и няколко звезди се бяха отлепили от небето .
Ще има една и за все още неродения нов живот .

В памет на Митето . 03.03. 07 Любомир Николов

Awareness beforehand – размисли за съществуването

0
Awareness beforehand
Awareness beforehand

Awareness beforehand бе представено като концепция, преди около две седмици.

Бях поканен в Rational Responders да дам научно доказателсво за съществуването на Бог.
Знаейки начинът по който мислят всички атеисти и “победното” тяхно „Искаме доказателства” аз реших да им представя най-неопровержимото доказателсво, което не се нуждае от доказателства – „възможността да осъзнаваш”.

Основните точки в дискусията са представени на Английски език в http://mnogo.truden.com започвайки от 50/50 (Part One), където следвам методът на предварително подготвяне на съзнанието за абстрактно мислене, преди да бъде доведено до окончателната идея.

Тук бих искал да представя на Български концепцията „Awareness beforehand” която е в основата на споменатата по-горе дискусия.

Името „Awareness beforehand” ми дойде на Английски като естествено отражение на концепцията и би трябвало да се превежда на Български като “Съзнание преди всичко останало”. Ако някой има по-добър превод, бих се радвал да го сподели с нас, за да имаме едно по-точно Българско име за тази концепция.
Какво всъщност представлява тя?

Написаното по-долу е мислено от мен на Английски и изпитвам затруднение в намирането на точни български думи. Бих приел поправки ако смисловото значение на предложените думи покрива концепцията.

Awarenes Beforehand

Науката може да приеме съществуване (на обект) само при наличието на наблюдение. Ако обектът не е наблюдаван, но се предполага неговото съществуване, науката говори за предсказване на съществуване.

“Съществуване” е наличието на обект в нашето наблюдение.

В този смисъл, за да има „съществуване” е необходимо съзнание чрез което наблюдението се осъществява. Ако приемем, че наблюдението се осъществява от апаратура, то съзнание е необходимо за да се извърши наблюдение върху резултата от апаратурата.

При всички случаи е необходимо съзнание.

Извод: Съзнание е необходимо, за да е възможно „съществуване”.

Теоретически е невъзможно да се докаже, че мозъкът произвежда съзнание, защото всяко доказателство трябва да бъде наблюдавано от Съзнание, докато обратното е възможно – себеосъзнаването е себе-доказано.

Концепцията не се нуждае от доказателства и всяка точка в нея е себе-доказана.

Обяснение

Човешкото мислене работи с понятия и концепции, които понякога лъжливо обръщат страните и дават невярна представа за обкръжаващата ни среда и живота като концепция.
Приемайки, че съзнанието наблюдава и регистрира предмет, лесно можем да стигнем до извода, че понятието „съществуване” е отнесено не към обекта а към съзнанието.
Съществуването на обекта не започва от момента на наблюдение върху него, но момента на наблюдение прави съществуването на обекта валидно за съзнанието, затова „съществуване” не би било възможно като концепция (понятие) преди съзнанието да регистрира нещо различно от себе-осъзнаване.

Един вид, ако съзнанието има само себеосъзнаване и никога не е наблюдавало нещо друго, „съществуване” е невъзможно понятие (концепция).

Тънкостта стои във факта, че ние сме съзнание. Ние вече ползваме понятието „съществуване” и го пренасяме вън от нас като нещо валидно единствено за обекта и никога за нашето осъзнаване.

Естествен е въпроса (и вече ми бе зададен), ако някъде съществува предмет, който ние не сме наблюдавали, можем ли да кажем, че той не съществува?

Отговорът е: естествено във Вселената съществуват обекти, които ние не сме наблюдавали, но този въпрос не би могъл да бъде зададен, ако понятието „съществуване” не ни беше известно и в употреба.

Всъщност всичкото възможно „съществуване” ни е вече известно чрез нашите пет сетива.
И е повече от очевидно, че нищо извън нашите пет сетива не може да съществува за нас, но можем ли да твърдим, че нищо повече от това не съществува?
Не.
Но и не бихме могли да се питаме за това, ако никога не бяхме ползвали поне едно от сетивата си, които ни дават идеята за съществуване вън от нас.

Всяко същество способно да наблюдава е точка на наблюдение в Съзнанието.
Когато възможността за наблюдение от определена точка се прекъсне, всяко съществуване изчезва и ние наричаме това “смърт”. Ако няма нито една точка за наблюдение върху вселената тя е “несъществуваща” тъй като не е отнесена към Съзнанието. Също както не е съществуващо всичко онова, което не е познаваемо за нашите пет сетива.

Това е, Awareness beforehand.
Надявам се, че ние Българите имаме по-развита способност да работим с абстракции, понятия (концепции) и това ще направи разбирането на тази концепция много по-лесно и чисто.

Ако въпросите са твърде много, бихме могли да проведем дискусията в нашите Форуми.

С МАЛКИ СТЪПКИ И… НЕОТСТЪПЧИВО

0

Навлизайки в дълбочина, унищожаваш живота. Библията е творение, създавано в състояние на транс. Първото усещане е за плъзгане по повърхността: послушание, трепетен страх от Бога (т.е. от съвестта вътре в нас), покрусата от откритието, че генетично ни е заложено да сме греховни – предразположени да грешим… Вгледаш ли се обаче в Стария и Новия завет, откриваш как следват извивките на живота – чрез надежда отвъд покрусата от преживени разочарования.
Събудих се към четири таз сутрин и гледах филма “Първичен инстинкт”, струва ми се… някъде от средата нататък. Твърде много обяснения; и то придава изкуственост. Руските класици Тургенев, Чехов, Достоевски, Лев Толстой оставят сюжета сякаш сам да тече. Както източното православие, според моите си представи, допуска, че Учителят е преди всичко страдаща душа, а не мърморещ назидател, както (може би наивно) усещам католицизма и протестантството.

Защо учителят трябва да е безгрешен?! Той греши дори повече от другите, защото върви пред тях и проправя пътека за човеците. Те се учат от грешките му, защото той най-силно мечтае и следва упорито трънливия път на познанието.

Ако приема, че той предварително всичко знае, тоя факт няма да ме изпълва с нежност и състрадание, а ще ме угнетява, защото разграничението между мен и бога (т.е. между моята жизненост и моята съвест) ще е непроходима бездна.

Сюжетът на моя живот може и сам да говори, когато го осъзнавам като притча тоя сюжет. Тълкуването най-често е грубо посегателство, така, както повечето го вършат, е дисекция, която умъртвява. Докоснеш ли с пръсти пеперудата, красивият й прашец лепне по ръцете ти, а под него виждаш оголена арматурата и механиката, логическата грозота, причината и следствието, жестокия факт, че се раждаме, за да умрем.

* * *

Стремежът към власт и сексуалният нагон движат мъжа – реплика към английски филм за Александър Велики, един от подходите, за да се проумеят налудничавите му действия. Далеч по-изискано е да се каже: стремеж към установяване на влияние.

Властта търси всеотдайност; влиянието допуска собствена воля у ония, които са с теб. Първото ме опечалява, второто ми изглежда човечно… Левски го виждам такъв: човечен и страдащ, но не властолюбив като типичния революционер Бенковски. Да си апостол на една идея е много повече, отколкото да си революционер.

* * *

Грешката е велик учител. Но от покруса, че са сгрешили, мнозина пропускат да се поучат, да разберат какъв златен шанс е възможността да надживееш една грешка, дори един величествен грях. То са послания, за да те изпитат кой си и колко можеш да издържиш. Най-жестокия си враг носим у себе си, и това са грандоманията, озлоблението, липсата на любов към грешния човек.

* * *

Страстта към писане изисква да си монах: нямаш нищо като притежание, което винаги ограничава, и тъй всъщност целият свят ти принадлежи. Сексуалната любовна връзка с една жена закотвя духа ти. Кръжиш в мечтите си все около жената, около нейните желания и суетности (което е всъщност чарът й). Нейната мисия като жена е да роди дете, и това е много красиво, това я сродява със самия Космос*.

Но кои са децата на Иисус, на апостола Левски! Големите духовни личности са всъщност отшелници и самотни хора. Техните рожби не са в плътта, а в духовното на тоя свят.

Кой нормален, пълноценен физически мъж би се отказал от магнетично женствената Re.?! Не направих жест да я присвоя, и мисля: не съм сбъркал. В брачния живот човекът е най-самотното същество при повечето брачни двойки, понеже му липсва именно свобода – естествената сфера на Любовното чувство. Женските изневери не са предателство, ако така се подходи към нещата, а са порив да се излезе от клетката, оковала душата.

Не моногамията ме притеснява (по природа съм, мисля, моногамен), а ме притеснява отсъствието на свобода в брачния съюз. Човекът до теб хем не бива да те ограничава, хем да не оставя у теб усещането, че си сред пренебрегваните от него.

Стремежът към власт съсипва любовта в съпружеството. Когато се срещаме, за да се любим като свободни, ние взаимно всеки път се изкушаваме като любовници, а не пристъпваме към леглото като добитък. И всичко винаги е ново именно защото нито аз, нито тя сме убедени, че докрай и по договор си принадлежим до края на живота.

Тръпката на страстното привличане иде от това затаено неспокойствие. Сега, в тоя ден и час, в тая минута, секунда… като за първи път, като за последен път!!! И не си убеден, че друг път ще имаш пак тоя шанс. Понеже в тоя миг за теб тя е Единствената Жена под Небесата.

Плътта й под твоята длан, под твоите докосвания с пръсти се вълнува дълбинно както приливът и отливът на океан. Гласът й долита до теб с обертонове чак от сърцевината на утробата й. В екстаза забравяте самите себе си, вие, двамата с нея, в оня протяжен миг на коитуса усещате сливането на дух и материя.

Може би това е върховното опиянение от Свободата на духа у нас.

* * *

Пиша тия неща, а навън е сиво утро: без слънце, без възторжените протуберанси на зараждащия се ден. Умозрително ли е това, моето занятие? Живея по-интензивно във въображението си; дали то не е всъщност Истинският живот?

Пловдив, 15 май 2005 година

Отвъд Ума – Нисаргадатта Махараджа

0

РЕАЛНИЯТ СВЯТ Е ОТВЪД УМА

В. Доста често възниква следният въпрос: подчинява ли се вселената на закона на причинност, или тя съществува извън всякакви закони? Вие, изглежда смятате, че вселената няма причина, че всичко съществуващо – каквото и да е, няма причина, появява се и изчезва без каквато и да е причина.

Н.М. Причинност означава времева последователност на събитията в пространството, независимо дали е физическо или ментално. Време, пространство, причинност са ментални категории, възникващи и изчезващи заедно с ума. В. Т.е., докато умът е активен, законът за причинност е в сила.

Н.М. Подобно на всичко, породено от ума, и закона за причинност противоречи на самия себе си. Нито едно нещо във вселената няма определена причина, защото самата вселена като цяло участва в съществуването дори и на най-малкото нещо. Нито едно нещо не може да бъде такова, каквото е, ако вселената не е такава, каквото тя е в този момент.

Тъй като източникът и основата на всичко е единствена причина за всичко съществуващо, причинността не може да се смята за закон на вселената. Вселената като цяло не зависи от това, от което е съставена, защото нейният потенциал е безкраен. Освен това, тя е проявление или изражение на първопричината, която е абсолютно свободна в самата си основа.

В. Да, всеки ще се съгласи, че в крайна сметка, да се говори, че едно нещо е единствена причина за друго нещо е принципно невярно. Но в реалния живот ние винаги свързваме действието с определен резултат.

Н.М. Да, такива неща стават често, тяхната причина е незнанието. Ако хората знаеха, че нищо не може да се случи, докато цялата вселена не направи така, че то да се случи, те биха постигнали много повече с много по-малко загуба на енергия.

В. Ако всичко, което съществува е просто сумарен резултат от всички причини, то как може да говорим за преднамерено действие, насочено към постигане на определен резултат?

Н.М. Самият стремеж към постигане на цел също представлява проява на цялата вселена. Той само показва, че в определена точка се е появил енергетически потенциал. Илюзията за времето ни кара да говорим за причинност. Когато миналото и бъдещето се видят в безвременното Настояще като части на една и съща картина, идеята за причина и следствие губи смисъл и на нейното място идва творческата свобода.

В. И все пак аз не разбирам, как е възможно пълната липса на причина.

Н.М. Когато казвам, че няма причина, имам предвид, че няма конкретна определена причина. Вашата майка не е имала нужда да роди именно вас. Вие можехте да се родите от всяка друга жена. Ала не можехте да се родите без слънцето и земята. Но дори и те не биха могли да станат причина за вашето раждане, ако го нямаше най-важният фактор – вашето собствено желание да се родите. Именно желанието води до рождение, дава ви име и форма. Това, което желаете, е първо във въображението, после е желание за притежание и накрая се проявява като нещо осезаемо, постижимо. Така се създава светът, в който живеем, нашият персонален свят. Реалният свят обаче е отвъд границите на ума. Ние го виждаме през мрежата от нашите желания, разделен на удоволствие и болка, правилно и неправилно, вътрешно и външно. За да видите вселената такава, каквато е, трябва да излезете извън тази мрежа. Това е просто, ако се вземе предвид, че мрежата е пълна с дупки.

В. Какво имате предвид под „дупки”? И как да ги открием?

Н.М. Погледнете мрежата и всичките й противоречия. Вие създавате и рушите на всяка крачка. Искате мир, любов и щастие и неуморно създавате болка, ненавист и война. Вие искате да бъдете дълголетници – и преяждате, искате дружба – а използвате другите за свои интереси. Достатъчно е да видите, че вашата мрежа е изплетена от такива противоречия – и те ще изчезнат.

В. Ако моето виждане на противоречията ще ги накара да изчезнат, няма ли тогава между виждането и изчезването причинна връзка?

Н.М. Причинността, дори във вид на концепция е неприложима към хаоса.

В. В каква степен желанието представлява причинен фактор?

Н.М. То е едно от многото. Съществуват безкрайно много причинни фактори. Но източника на всичко, което съществува е Безкрайната Възможност, Висшата Реалност, която присъства в самите вас и осветява със своята сила, светлина и любов жизнения път на всеки. Този източник обаче не е причина и никаква причина не може да бъде източник. Именно затова казвам, че нищо не може да има причина. Вие може да проследите как се случват нещата, но вие не можете да определите защо те са такива, каквито са. Нещата са такива, каквито са, защото вселената е такава, каквато е (в същия този момент).

Съкращения:

В. – въпрос;

Н. М. – Нисаргадатта Махарадж.

Борис Христов

0

ЖЕНАТА МАРИЯ

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…"

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

КЪПАНЕ НА САМОДИВА

Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.

Като върба изви горещото си тяло
и подир миг изчезнаха в реката
косите й от троскот и омара,
нозете й от злато.

На пръсти в пясъка нагазих
и разтреперан спрях в къпините.
Почаках… Ала тя не се показа.
Дали не се укри завинаги!

"Несправедливо е, животе мой – извиках –
да ми отнемаш хубавите мигове.
Ще я погледам само – без да види никой.
Върни ми я. Несправедливо е…"

Поисках още да извикам
и към реката, дето всичко меле.
Но моят вик едва достигна
до края на слънчасалото село.

Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена й – кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха
въздишаше едно листо червено.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

 

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината – само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
панаирът – прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

 

ГРАФИКА

В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.

Трептеше въздухът и раменете й трептеха
под слънцето запалено, под твърдата й дреха.

Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха…

Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла… Нататък беше сянка.

 

КОНЧЕ МОЕ

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал – препускаше душата
и подир тебе аз – едно сърце двуного…
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува –
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег… и белия целувам –
нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам – да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето – сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти – звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.

 

ПЕПЕРУДА

Една пеперуда ме тегли напред и духа ми тревожи –
от дългото тичане някой ден ще се запаля.
Протягам ръце да я хвана и юзда да й сложа.
И така отминавам в полето моя брат Лазар.

Но ето го селото. Старци от черни шишета отпиват.
Хукват и те да я гонят – хвърлят се лудо и падат.
А тревата жестоко с камшици ги шиба
и кръв зелена от гърбовете им капе.

Защо не почакаш, красавице? Човек полудява
от такава гонитба, а всичко е толкова кратко.
Няма от твоята кожа тъпан аз да направя,
нито за палки ще взема на някой охлюв рогата…

Още малко, нозе – напрегни се човешко бутало.
Дух мастилен, и ти – нека всичко се труди.
Още имаме сили, щом сърцето е цяло –
трябва да хванем нашата пеперуда.

Но тя възлиза по хълма и ще спре върху тая
волска жила, изкочила от врата на земята.
И може би аз ще падна до нея, без да узная
бяла ли е или червена – с точици по крилата.

 

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

 

ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ

Далечно село – животът малък…
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най-накрая моят баща.
После в покоя звънна лопата –
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже… Боже, прости…
Прости, защото трабва да знае
как съм живяла дотук –
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над теб върти –
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг…
Едно сандъче – това ли струва
всичко, което ми обеща –
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем –
в града сами ще пукнем от жал.
Но кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи –
синовете са вече добре…
Имаш ли всичко – сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник – диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща…"
И сякаш сламка грабна реката –
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах –
хайде трохите да съберем.
Който е плакал над гроб опразнен,
той моя поплак ще разбере.
Свещта угасва – дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка… и тишина.

Срещал съм и щастливи клошари

0

Срещал съм и щастливи клошари

– Тате, в нашия квартал клошарите са много интелегентни – така ми каза една сутрин малката ми дъщеря. Трябва да я водя на училище, все пак времената са малко по-различни от времето, когато батко й бе в първи клас. Често виждахме край блока как един и същи брадат чичко рови в кофите за боклук. Явно и там има разпределение на територии. Не пропускаше достолепно да ни поздрави, навярно смяташе тази своя дейност като свое задължение, вид работа. Дори си мислех дали не плаща здравни и пенсионни осигуровки, толкова бе вглъбен
и педантичен в заниманието си. По друг начин не можех да си обясня как е толкова точен в графика си. Случваше се да ги видя двама, особенно когато имаше нещо по-обемисто и ценно за пренасяне. Как си съобщаваха, че имат нужда един от друг, беше ми чудно. Може би и те си имат GSM- и, а може дори и да са в група, за по-евтина връзка помежду им.
Веднъж имах затруднение кой да ми помогне да вдигна новата пералня до третия етаж. В нашия вход всички комшии са болни, кой има кръвно, кой ишиас и шипове още от млади години. Как да ги накараш за такава работа ?
Тогава казах на жена си, ето след половин час трябва да се яви нашия квартален клошар, той ще свърши тази работа.
Познах със закъснение от няколко минути. Наистина е интелегентен, сам се убедих в това. Не само ми помогна за новата, а и старата примъкнахме до боклуците. Даде ми ценни съвети как да включа меката връзка с водопровода. Че и за калгон знаеше, дали използват този модерен препарат в общността, където живеят. Винаги съм си мислел, че клошарите живеят заедно. Това не може да е другояче, щом не разговарят почти никак помежду си. Само когато са седнали на тротоара с бира в ръка се оживяват в разговори. Цигарите горят пожълтелите им пръсти, кашлицата напира в гърдите им, брадите са напоени с пенливожълтата течност, която забърсват с бозавите ръчно плетени пуловери. Подарих им веднъж по един чифт съвсем здрави обувки, бяха ми останали от силните години в бизнеса, когато продавах работно облекло. Обувки с усилено бомбе против всякакви строителни контузии, малко тежки, но пък френско производство. Чиста кожа.
Приеха ги без излишни благодарности, сякаш бях представител на техния синдикат и се грижех за безопастността на работното им място.
Случваше се покрай двамата брадати да се появява и клошарка. Видът й не бе особенно женствен. Бирата я подхващаше редом с мъжете, за цигарите да не говорим. Езикът й бе цветущ и безкомпромистен, сякаш й бе неудобно да говори със своите партньори по друг начин. Но пък никога не забелязах да има предпочитание към някой от другите двама. Може би й бе безразлично с кой ще споделя изкараното днес за бира и цигари, а навярно и нещо друго. Присъствието й се ограничаваше в няколко дни съвместно скитане из боклуците, после изчезваше за дълго време. Какви ли задължения може да има, дали някой друг разчита и не може без нея, някое малко и болно дете или стар човек, това си остава загадка за мен.
Виждал съм погледа на двамата понякога зареян в миналото. Единият е имал бизнес преди десетина години, подлъгал се е да изтегли голям кредит срещу ипотека на жилището си. После партньорите са го подвели и вместо да осигури на децата образование и добро бъдеще, той се е озовал на улицата. Забравен от семейството, далеч от своите надежди, вече доволен единствено от пълните кофи. Дали така е станало ? А другия може би прокуден от жена си, недоволна от неголямата заплата и вечните му болежки. Та какво значение има всичко това.
Мисля си, че напоследък трудът им се облекчи, разделното събиране на боклука им дава възможност по-бързо и точно да завършват работата си. Значи ще имат повече свободно време, защо не и на кино и театър да отидат, не само на кръчма. Надали ще стане така.
– Тате, клошарите дали са понякога щастливи? – попита ме веднъж моята малка първокласничка. Бяха ни поздравили, както винаги.
– Със сигурност, моето момиче, не се безпокой за това. – отговорих й аз. Та нали видях почти топлия къс баничка, който си разделяха в тази чудесна слънчева утрин.

Любомир Николов

Поръчай книгата Труден Бог

СЛУЧАЙНИ ПИСАНИЦИ

Нови къщи за...

0
Днес „Труд" и приятели ос...

БРАВО, МОМЧЕ...

0
Националният ни отбо...