От стари времена в Русия има няколко най-почитани и грижовно пазени икони, смятани за чудотворни, които са особено популярни сред вярващите. Една от тях е Казанската икона на Божията Майка.
За щастие, тя е запазена до наши дни. Изобразена е Богородица, леко наклонила глава към лявото си рамо над главата над Младенеца Спасител. Със своята дясна ръчица малкият Исус сякаш благославя онези, които го гледат.
Интересно е, че празникът на Казанската икона на Божията майка се чества два пъти годишно – на 8 юли (21 юли ) и 22 октомври (4 ноември). Причината е необикновената “биография” на чудотворната икона.
Открита в пепелта
По време на царстването на Иван Грозни, през 1579 г., 27 години след завземането на Казан, в града избухва голям пожар. Пораженията са огромни. Сред изгорелите до основи домове е и домът на един стрелец. Недалеч от тлеещото пепелище той се канел да вдигне новия си дом, но се появило неочаквано препятствие. Войникът имал осемгодишна дъщеря Матрьона. Присънило й се Божията майка, която й наредила да каже на всички, че в земята, под останките на изгорялата къща се намира икона с нейния лик, и докато не я откопаят, не бива да започват строежа.
Момиченцето разказало съня на майка си, но тя не му обърнала никакво внимание. Сънят се повторил, и пак — нищо. На третия път Матрьона видяла насън самата икона на Богородица. От лика й излизал пламък. След това чула глас: “Ако не обявиш на всички моите думи, аз ще се присъня другиму, но ще ти се случи голямо нещастие.” Момиченцето се събудило, обляно в сълзи, хвърлило се да прегръща майка си, разказвайки й новия си сън.
След тази нощ вече майката завела детето при войводата на Казан и архиепископ Йеремия. те обаче също не повярвали в чудните сънища на детето. Тогава майката, заедно с няколко съседки, отишла при пепелището и започнали да копаят земята. Напразно се трудили. Матрьона сама започнала да се рови в земята. Много скоро ръцете й напипали някакъв вързоп. Това се оказала завитата в старо парче сукно икона. Тъканта била много стара, на места обгорена, но иконата изглеждала като съвсем нова и сякаш излъчвала отвътре ярка светлина.
Новината бързо се разнесла по целия Казан. Към мястото, където била открита иконата, започнали да се събират тълпи от хора. Затова архиепископ Йеремия с кръстно шествие я пренесъл в близката църква, където свещеник бил отец Гермоген, впоследствие той станал патриарх Московски.

Казански Богородичен женски манастир
Древният Казански Богородичен женски манастир, построен на същото онова място, където момиченцето Матрьона изровило иконата на дълбочина повече от 2 аршина. Още в началото на XX век тук бил построен пещерен храм-параклис, благодарение на старанията на княгиня Елисавета Фьодоровна.
През 1930 година основният храм и камбанарията на манастира били взривени, а останалите храмове и здания били дадени на завод за цигари, педагогически институт и за жилищни нужди. След повече от 60 години единствената запазена от манастирските църкви, в чест на Вяра, Надежда, Любов и София отново отворила врати за богомолците. А през юни 2000 година започнали археологически разкопки на мястото на разрушения Казански събор, под който се намирал пещерният храм-параклис “Рождество Богородично”.
Пред новооткритата икона веднага започнали да стават чудеса. Първи се излекували двама слепци — Йосиф и Никита: било достатъчно само да се докоснат до лика на Божията майка, и двамата прогледнали. Така се появил първият юлски празник на Казанската икона на Богородица. А на мястото, където била намерена чудотворната икона, построили манастир, чиято слава бързо се разнесла по цяла Русия.

Под знамето на Богородица
Вторият празник на иконата на Казанската Богородица е свързан с освобождението на Москва от поляците през 1612 година. На руския престол се възкачил ЛъжеДмитрий и настъпили смутни времена. В Русия нахлули чуждоземни шайки и ограбвали народа. Тогава Московският патриарх Гермоген разпратил писма до всички краища на Русия, в които призовавал всички да се вдигнат в защита на Родината. Като научили за това, поляците хвърлили Гермоген в тъмница, където го уморили от глад.
Но писмата на патриарха вече били свършили своята работа. Едно от тях пристигнало в Нижний Новгород. Въодушевени от призива на патриарха, жителите на града започнали да събират войска, за да тръгнат към Москва и да изгонят чуждите банди грабители.
Начело на опълчението застанал княз Дмитрий Пожарский, който взел със себе си чудотворната Казанска икона на Божията майка. И от първите дни тя проявила чудотворната си сила: По пътя към Москва към опълчението отвсякъде се присъединявали още доброволци от други градове.
През август опълченците стигнали Москва и я обсадили. Не му се искало на княза да разрушава престолния град със щурм. И тогава той, заедно с цялата войска започнали да се молят горещо пред Казанската икона на Божията майка за съхранение на руската светиня. Най-накрая молитвите им били чути: на 22 октомври поляците обявили, че се предават. Нижнегородското опълчение влязло тържествено в Кремъл под звъна на камбаните. Начело на процесията носели Казанската икона на Богородица.

Казанската Богородица в Москва Казанската икона на Божията майка в Москва (1612)
Копието било донесено от Казан в Москва през 1612 г. Именно пред тази икона са се молили патриотите Минин и Пожарски и цялото руско опълчение преди освобождението на града от поляците. През 1636 година иканта била поставена в Московския Казански събор. Сега този образ се намира в Богоявленския Патриаршески събор.
Когато чужденците били окончателно изгонени от Русия, княз Пожарски украсил иконата със златен венец — специален знак, че ликът й е чудотворен. В памет на освобождението на Москва от поляците бил установен вторият празник на Казанската чудотворна икона — на 22 октомври по стар стил.

Заповед за Сталин
Три века по-късно иконата отново проявила чудотворната си сила в името на спасението на Русия. Това станало в самото начало на Великата Отечествена война, когато фашистките пълчища застанали през вратите на Москва.
През 30-40 години православен митрополит в Ливан бил Илия, със светското име Караме. Още приживе го смятали за светец. Той съблюдавал най-строг пост през цялата година, по цели седмици живеел като отшелник в пещерите, прекарвайки времето в молитви, почти без сън.
През юни 1941 година патриархът на Антиохия Александър ІІІ призовал всички християни по света да помогнат на попадналата в беда Русия, подложена на нападенията на пълчищата на Антихриста. Митрополит Илия чул призива на патриарха по радиото, след което се спуснал в подземната планинска църква, паднал на колене пред иконостаса, и започнал да се моли на Божията майка. Той молел тя да му даде съвет: как той, роденият в арабския Изток, без да е видял Русия нито веднъж, но ненавиждащ злото, може да помогне на далечната християнска страна.
Минали няколко дни. И ето, изведнъж в тъмната пещера, където се намирала подземната църква, изведнъж станало светло като в ясен слънчев ден. Явила му се Богородица и му обявила какво трябва да направи в тези критически за Русия дни. Преди всичко, трябвало да донесе до властите в Русия, че те следва да отворят всички православни храмове в страната, а свещениците да освободят от затворите.

Икона на Казанската Богородица в Санкт Петербург
В Петербург копие на чудотворния лик донесъл основателят на града, император Петър І. Оттогава тази икона е една от най-главните светини на града. До революцията иконата се намирала в Казанския събор, а сега образът на Казанската икона на Божията Майка се пази в Княз Владимирския събор в Санкт-Петербург. С молитви пред иконата на Казанската Света Богородица градът е бил спасяван не веднъж от вражеско нашествие. Копие от петербургската икона се намира в Свето Троицкия събор.
И още: трябва да се молят на двете Казански икони на Божията майка — тази, която била в Москва в Богоявленския събор, и на другата, не по-малко стара — във Владимирския събор в Ленинград. С втората икона трябвало да се обиколи града, за да не влязат германците в него. И още. След войната, която обезателно ще завърши с победа на руснаците, митрополитът от Ливанските планини трябва задължително да замине за Съветския Съюз и да разкаже как точно е било всичко. Ливанският митрополит изпълнил нареденото от Богородица. По международни църковни канали той успял да изпрати записка за своето видение в Русия, но — което било още по-трудно — уредил да я препратят на самия Сталин в Кремъл. Кой и как е сторил това, и досега е неизвестно.
Любопитни са сведенията за реакцията на Сталин на посланието на Божията майка. Той като че ли се отнесъл към него достатъчно сериозно и поръчал на своя секретар Поскребишев да изясни всичко, което касае чудотворната икона, и конкретно историята за спасението на Москва. Скоро му доложили, че действително през 1612 година опълчението на княз Пожарски влязло в Москва и освободило града от поляците, които се затворили в Кремъл. Князът не искал да ги изхвърли оттам с щурм, страхувайки се че ще пострада святото за цяла Русия място, особено Кремълските храмове. Затова било решено да се обиколи Кремъл с Казанската икона на Богородица, молейки се той да остане цял. И това въздействало: поляците обявили, че са готови да напуснат Москва.
Сега е трудно да се възстановят всички подробности около това какво е последвало, когато “вождът на народите” е научил историята на чудотворната икона. Известно е само, че в Богоявленския събор на обсадената столица бил отслужен молебен, а след него и литийно шествие с изнасяне на Казанската икона. Такава церемония се състояла и в Питер.
Според мнението на вярващите, именно застъпничеството на Богородица изменило хода на събитията на съветско-германския фронт през зимата на 1941-1942 години. Във всеки случай, от гледна точка на военните историци, случило се е нещо невероятно: хитлеристите, съсредоточили под Москва и Ленинград огромни сили, така и не могли да превземат руската столица. Нещо повече, в битката под Москва руснаците не само удържали града, макар че по численост противникът ги превъзхождал, но и това била първата им голяма победа над чуждоземните окупатори. Натрапва се едно обяснение: че точно това е бил Божият промисъл.
СталинВъв всеки случай, само по този начин може да се обясни странната постъпка на Сталин. Воинстващият безбожник, който в младостта си е учил в семинария, но я напуснал и престанал да вярва в Бога, изведнъж поканил в Кремъл делегация на Руската православна църква.
Събитието при това става почти веднага след победоносното завършване на Курската битка, след която започва преломът в хода на войната!
Може да се предположи удивлението на охраната на Върховния главнокомандващ, когато на 4 септември 1943 година заедно с генералите със златни пагони в кабинета на Сталин влизат и трима свещенослужители в църковни одежди: митрополит Сергий, митрополит Ленинградски Алексий и митрополит Киевски Николай.
Срещата била дълга, макар че в печата за нея изобщо не се споменава. Сега, след повече от половин век става очевидно, че тя е станала съдбоносна за всички религиозни общности в СССР: по време на войната в безбожната държава, където образът на Спасителя бил заменен с портрети на “вожда на всички народи”, били отворени стотици църкви. А самият Сталин започнал редовно да се среща с видните православни иерархи. С държавни ордени и медали започнали да награждават свещеници, които преди това, в най-добрия случай отправяли в лагери. Според слухове, през годините на войната, Върховният вожд тайно от всички се молел в правителствената си вила пред старинните икони на Спасителя и Богородица. Нима е повярвал? Неизвестно е. Но това, че през 1947 година Сталин поканил в Москва митрополита на Ливанските планини Илия, е факт. Не е забравил, че именно този човек му помогнал за благотворен кантакт с Господа. Преди срещата с ливанеца, вождът провел обстоятелен разговор с патриарха на цяла Русия Алексей, чийто запис е съхранен.
Сталин попитал патриарха:
— С какво може Русия да се отблагодари на Илия?
Негово преосвещенство предложил да се подари на ливанския митрополит старинна икона, панагия — нагръден знак на висшите свещенослужител, и православен кърст, украсен с камъни от различните краища на Русия.
— Цялото ни Отечество по този начин ще може да участва в този подарък,— обяснил патриархът.
Тази идея се сторила добра на Сталин и той заповядал да се поръча изработването на икона на пресветата Богородица и кръст на най-изкусните бижутери, които да бъдат консултирани от църковни експерти.
Цялото висше духовенство посрещнало тържествено в Москва митрополита Илия. Когато му връчвали ценните подаръци, трогнатият гост даже се просълзил и казал:
— Този кръст аз ще поставя на престола на Катедралния събор в Ливан и ви обещавам, скъпи мои единоверци, че докато аз съм жив, той винаги ще бъде там. Завещавам ви и след моята смърт кръстът да остане на престола като символ на християнското единство. А иконата ще заеме своето място в олтара.
След Москва Илия се отправил в Ленинград. По неговите думи, целта на неговото пътуване в Русия му е била определена в самото начало на войната със заповед на Богородица: той трябвало да разкаже как е било спуснато свише спасение на тази страна по милост Божия.
Да се разкаже за това подробно, на глас. Да изпълни обаче волята на святата застъпница докрай той не успял. Не стигнала вяра и решимост на Сталин и неговото обкръжение да направят достояние Божия промисъл в годините на войната. Очевидно, от страх да не обезценят собствените си заслуги пред Отечеството.
На митрополита на ливанските планини било позволено да разкаже за своето видение публично само в един единствен храм — във Владимирския събор в Ленинград (сега отново Петербург). За предстоящата проповед на митрополит Илия официално никъде не било съобщено. Но по някакъв непостижим начин вестта за него се разнесла по целия Питер, дори и извън пределите на града. “В определения ден десетки хиляди души стояха около храма, транспортът спря, всички подстъпи се оказаха заградени, — спомня си протоирей Василий Швец. — Войниците стояха вцепенени и никого не пускаха. Някакси се промъкнахме. Отляво от амвона беше оградено място, там стояха членовете на правителството. Преброихме 42 души. И ето, появи се митрополит Илия, митрополит Григорий и свещенството. Започна тържествената служба.”
По време на тази тържествена служба митрополит Илия прикрепил скъпоценно венче към Казанската икона на Божията майка, пазена във Владимирския събор. По същия начин, по който бил сторил това три века по-рано княз Дмитрий Пожарски в Москва. Това свидетелствало, че и втората икона също била чудотворна.
Остава още да добавим, че в Москва със лични средства на първия цар от династията Романови Михаил Федорович бил построен събор на Казанската икона на Божията майка на Червения площад, осветен през 1636 година. Храмът станал един от най-главните московски църкви, а неговият настоятел заемал едно от първите места сред московското духовенство. През 1936 година обаче, точно 300 години след откриването му, храм-паметникът бил разрушен. През 1993 година е възстановен отново със средства на града.

по материали от руския печат

Веднъж вечерта един от посетителите започна разговор с думите: “Махарадж, Вие понякога казвате, че целият проявен свят е илюзия; че той е подобен на кинофилм или спектакъл, и че…”

Махарадж, усмихвайки се, го прекъсна: “Но това не е обикновено кино, снимано с определна цел; това е потресаваща комедия, истински фарс, ако само можехте ясно да видите всичко това такова, каквото е. Вижте – ето ме, аз съм си в къщи, никого не закачам, правя това, което естествено ми идва наум. Да предположим, че един ден на вратата ми се появява полицай и ме обвинява в нападение и грабеж, извършен еди-кога си и еди-къде си в Калкута. Аз му отговарям, че никога не съм напускал родния си град, да не говорим да съм бил в Калкута и да съм взел участие в нападение и грабеж. Увереността, с която говоря, намалява неговата решителност, но той продължава да проучва и открива, че действително казаното от мен е истина. Тогава ми се извинява и ме оставя на мира. Така би трябвало да е.

Но сега започва комичната част. Към вас също отправят подобно обвинение; вие също никога не сте били в Калкута, но присъствието на полицая предизвиква у вас такъв страх, че вие не сте в състояние да кажете нещо в своя защита и му позволявате да ви арестува. После, намирайки се зад решетките, вие сте съкрушени от своето заточение и плачете за свободата. Нима не е смешно?

В своето изначално състояние на единство и цялостност, аз дори не знаех, че съществувам. И ето, че веднъж ми казват, че аз съм се “родил”, че едно определено тяло се явявам “аз”; а някаква си съпружеска двойка са мои родители. От този момент нататък аз започвам да приемам всяка по-нататъшна информация за себе си като истина, ден след ден, а по такъв начин допускам и цяла псевдоличност; и всичко това само защото съм приел обвинението в раждане, макар и абсолютно напълно да осъзнавам, че нямам никакви преживявания за това, че съм се родил; че никога не съм давал съгласието си за това да се родя и да ми бъде зачислено тяло. Постепенно обусловеността става все по-силна и по-силна, и накрая се задълбочава до такава степен, че аз не само приемам обвинението в това, че съм роден като конкретно тяло, но и приемам и това, че някога в бъдеще ще “умра”, и самата тази дума “смърт” става за мен ужасяваща, символизираща някакво травмиращо събитие. Може ли нещо да е по-смешно от това?

По милостта на моя гуру аз достигнах осъзнаване за своята истинна природа, а също и за това, каква шега са спретнали с мен.

Така че по-страшната илюзия се явява не толкова самото събитие, известно като раждане-живот-смърт и продължаващо някакъв си период от това, което е известно като “време”, колкото приемането на себе си като обективна същност, която някакси трябва да преживее тези концептуални събития. А основните илюзии, правещи възможна тази заблуда – това са илюзията за пространство, в което могат да бъдат разположени обектите, и концепцията време (продължителност), в което разположените в пространството обекти биха могли да могат да бъдат възприемани.

Сега вече разбирате ли, защо казах, че животът – това е комедия или фарс? Направете още една крачка и погледнете до каква степен вашата концептуална същност е въвлечена в този фарс.

Вие не само не виждате, че се явявате просто актьор, играещ роля в този фарс, но и продължавате да смятате, че имате свободата на избор и действие в тази пиеса (наречена “живот”), която очевидно би трябвало да се развива в строго съответствие с предварително написан сценарий. И когато събитията протичат по този начин, в естествен и обичаен порядък, тази концептуална същност, която се явява човек, си позволява да се поддава на тяхното въздействие и затова страда. И започва да мисли за “робство” и за “освобождение”.

Самото освобождаване – това е разбирането, че животът е фарс, и осъзнаването, че ти (“Аз” без най-малката следа обективност) не можеш да бъдеш същност с някаква форма, име и някакъв си вид. Освобождението – това е достигане на осъзнаването, че живите същества се явяват части на проявлението на тоталността на феноменалния свят и нямат обособена индивидуалност. Това е осъзнаването, че онова, което се явява “Аз”, е чувствителността на всички чувстващи същества, съзнателното присъствие като такова. Освобождението – това е осъзнаването, че Аз, Абсолютът, в своето феноменално изразяване се явявам функциониране (виждане, чуване, чувстване, усещане на вкус и мирис, мислене) без присъствието на някакви други актьори-индивиди.

Сега разбирате ли, защо “страдате”? Защото вие си представяте себе си като погрешно отъждествяване или по-скоро затова, понеже сте приели, че очевидно се явявате погрешното отъждествяване!”

Рамеш Балсекар
От книгата “Знаците на пътя от Шри Нисаргадатта Махарадж”