Мъжка работа, казваха, е да гониш Парнас, то не е като манджи и плетки... Аз обаче с летящ старт пришпорих Пегас - барабар Петкова с Мъжете. За последния свой ден не мисля със страх - знам си мястото на небето: Бог Отец, Бог Синът му, Свети дух и до тях барабар Петкова с мъжете.
(Из “Едно налице, две наопаки”)
“Аз съм жена, дарена с много любов. Благодаря на Господ за всички тези мъже, които са ме обичали!”
Всичко може да бъде изписано за Маргарита Петкова, само не, че не е истинска, – във всеки момент, до кръв и кости. А че е нова (и още е), съвременна, непокорна, парадоксална, остра, докато всъщност е нежна – това е сигурно. Макар и свръхоригинална обаче, Маргарита е рядко публикувана – всичко на всичко два-три пъти в официалните литературни списания “Пламък” и “Литературна мисъл” от времето на 80-те. Обаче е тотално обичана в столичните арт-среди и сред редиците на нашите съвременни писатели – почти няма някой, който да не й е приятел. Тя не фигурира и в т.нар. “Енциклопедия на новата българската литература”, издадена в началото на 90-те. И днес рядко я търсят за интервюта. Малко хора знаят например, че тя е автор на текста на прословутата песен на Богдана Карадочева “Иване”, както и на спечелилата преди години първа награда на фестивала “Бургас и морето” песен “Балкански синдром”, изпълнявана от Тони Димитрова. Всъщност Маргарита има поне 30 стихотворения, посветени на Ивановците и поне два пъти по толкова песни по нейни текстове.
Стоян Радулов
***
…Не като лудата Марго на Брьогел.
Не както при Дюма Марго Наварска.
Но МАРГАРИТА – то е друго нещо.
Справка – Булгаков.
И затова – не тръгвай срещу погледа ми
с осанка царствена.
Във теб съвсем, ама съвсем не мога
да видя Майстора.
(Из “Маргарита”)
* * *
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките – не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те – много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз – най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови – не ми приличат.
А трудната – ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре – да живее рискът!
Хайде сега – отведи ме оттука!
Ако ти стиска.
ДИВА КЪПИНА
Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра)
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване.
* * *
Аз не съм Христовата невеста
за родения на Бъдни вечер.
Аз съм тази, дето й е лесно
да общува с тропици и глетчери,
да се разпростира помежду си,
ако някой я люлее в скута
и мъже да прави от евнусите
ей така, за няма пет минути,
да отхвърля всичките възможности,
за да избере непоправимата
и до края кръста си да носи
не от келешлък – заради името,
да си слага пръста, баш където
скърцат я врати, я отношения,
до среднощ на масата да свети
и да спи като новородена…
Аз съм просто не така библейска,
както някой може би ме иска.
Аз не съм Христовата невеста
аз съм Разказвачката на приказки.
И Кентавърът е луд по мене
по езически и по мъжествено.
Ставам за Мария-Магдалена,
никак за Христовата невеста.
ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ
За да си гледате вашата работа,
вместо да ме предъвквате тайно:
кога съм силна, кога слаба,
кога съм трезва, кога – пияна,
с кого се смея, кого оплаквам,
кой ме целува в тъмното,
кой ми заспива на рамото ласкаво,
под чии мигли осъмвам,
с колко захар си пия кафето
и кой ми вгорчава дните,
наистина ли са дяволски светли
очите ми ненаситни,
кого наяве наричам “мили”,
кого ранявам с усмивка
и каква е все пак фамилията
на Оня Иван – от стиховете ми,
дали във Петрич или във Варна
ще пална някому къщата,
ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.
Внимавайте, като преглъщате.
ОКОТО НА УРАГАНА
Е добре, Капитане, аз какво съм –
на пристанището – любов, на поредния бряг – момиче?
Всички твои илюзии тази нощ са на косъм
от окото на урагана “Обичам те”.
Капитане без кител, заседнал на сушата,
тази дълга вълна Господ сам ти я праща.
Океанът от делници кой ще хване за гушата,
ако ти – не дай, Боже! – точно ти се уплашиш?
Дай команда “Най-пълен напред!” покрай рифовете
и от дрейфа спаси, Капитане, мечтите ми.
Нека идва деветият вал – загърни ме със шлифера си-
има още живот в това старо корито!
Ураганът, внезапно застигнал деня ти спокоен,
като мойто око е зелен – значи за предпочитане.
Ти си вътре, в Окото. На сърцето – пробойна.
И потъваш в сейшите на гърдите ми.
ДЕВЕТ СЕДМИЦИ И ПОЛОВИНА
Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
a не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае –
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете…
Аз изохках и свих клепачи –
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.
Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.
ОБОРИЩЕ
Защо ме водиш в Оборище, мили?
За да обориш съмненията ми ли,
че върху тая земица-грешница
щом съзаклятници двама се срещнат,
единият от тях ще да е предател?
Топло и сигурно е обятието ти.
Топла и сигурна е камината,
а пък студено и пивко е виното,
дето го пиеш от моите устни
и ме заклеваш: “Не ме напускай!”
Ще те напусна, ако ме пуснеш.
Дъжд ни залива от облак разкъсан
и под палтото ти, черното, свита
нищо не искам, за нищо не питам
твойто Оборище ми е достатъчно
да те приема за кръст на съдбата си,
да съзаклятствам до края на дните
това въстание на душите ни
срещу робията, дето ни дебна.
И пред очите ни скръстени с тебе съм!
Но се заклевам назад ако кривнеш,
ще изчегъртам от този стих името ти
СПЯЩАТА КРАСАВИЦА
Каква принцеса бях, каква принцеса!
Как влюбваха се принцовете в мене!
Безгрижно, лекомислено, божествено
живеех – пренебрегнала вретеното.
Как покорявах всичко само с поглед!
Бях вятърничава и мъдра – всякаква.
За мен мъжете стъпваха във огъня.
И тайно във съня си ме изплакваха.
Каква принцеса бях… Но ме докоснаха
очите ти – две остриета сини.
Прибрах короната, разгоних гостите
и те приех – в едно със орисията си.
Какво си мислиш – че изтлява миналото?
Че край си има всяка женска лудост?
Повярвай ми – макар след сто години
принцесата във мен пак ще се събуди.
ПУНКТУАЦИЯ
Как може да свърши внезапно
нещо, дето не е започнало?
Аз ще се върна обратно.
Ти остани при точката.
Тя е голяма и кръгла
като луната в тополата.
Гледай ме как си тръгвам
и не ме спирай, моля те.
Даже в гръб съм красива.
Може би даже повече.
Този костюм ми отива.
И женствено пеят токчетата ми.
За гледане не се плаща.
И улицата е дълга.
В окото ти с нокът дращи
ръбът на първия ъгъл.
Точно зад него е пътят ми.
И той е еднопосочен.
Ако две крачки пристъпиш –
имаш шанс за многоточие…
* * *
Когато някой ден почукаш и няма кой да ти отвори,
а само дъжд, внезапно рукнал, плющи по немия прозорец.
Когато празна и студена се спусне в тъмното ръката ти
и замълчи като на сцена премръзналото ти очакване.
Когато с любопитни погледи не стрелят вече в теб съседите,
а някак безрезлично строги минават, без да те погледнат.
Когато улиците водят единствено към твойта къща,
където вече ти не можеш, а и не искаш да се връщаш.
Когато посред нощ проплаче дете внезапно във съня ти
и мериш стаята със крачки, защото няма, няма пътища.
Когато някой твойто име извика тихичко зад ъгъла –
ще разбереш, че си ме имал, но някъде си ме загубил.
***
Любовта ми към тебе, мили,
е като дума, казана не на място,
като плач на безсилие,
като кон пред празна ясла.
И е съвсем непотребна
в деня ти, препълнен догоре.
Върти се около тебе –
кученце, вързано в двора ти.
Ближе ти ръцете предано,
гледа те все в очите,
скимти жалостиво, бедната,
когато – в досада – я сриташ…
Изобщо – иска си своето,
не те оставя на мира.
Но се пази от деня, в който
сама ще си скъса синджира.
***
Хайде тази нощ да се напием
в някоя най-долнопробна кръчма!
Все едно с вино или с ракия –
дявол взел! – какво да е!
Поръчвай!
Хайде да строшим във пода чашите!
Да запеем стара тъжна песен…
Удари дори с юмрук по масата –
нека всички да ни гледат стреснато!
Нека зад гърба ни да говорят –
целуни ме силно пред очите им!
Направи скандал на сервитьора
и хвърли в лицето му парите!
Нека си шушукат укоризнено,
че вървиме из града прегърнати!
Съблечи насред площада ризата си!
На ръце ме изнеси по стръмното!
Нещо направи веднъж, за бога!
Изкрещи в нощта „За мен си всичко!”…
Иначе не знам дали ще мога
утре пак така да те обичам.
СЛЕДОБЕДНА ПЕСНИЧКА
Както се разхождах в уличката строга,
както си подсвирквах в слънчевия смях,
в нещо се препънах – беше твоят поглед.
И да се обърна просто не посмях.
Песничката, сепната, се притули в клоните.
Облаче увисна като стар въпрос.
Бях те позабравила – даже не си спомням
светлоок ли беше или тъмнокос.
И стоях, напъхала пръстите си в джоба.
Песничката някъде взе, че отлетя.
Рана на коляното – спънах се във погледа ти.
Но да се обърна, тъй и не посмях.
***
Невъзможни са ни срещите,
разминаването – също.
Колкото и да внимаваме –
изненадваме се с поглед.
Сблъскват ни случайно улиците
и се разлюляват къщите,
и едва започнал – свършва
августовският следобед.
Полуделите трамваи
си объркват разписанието,
за да ни запратят право
на кръстовището слисано.
И боли при дъжд сърцето ти
с раната ми на коляното,
и в очите ни се давят
два куплета – недописани.
ПРЕДИЗВИКАНО ОБЯСНЕНИЕ
Не знам дали го обичам повече,
отколкото ти го обичаш,
но в моите пръсти е скрито разковничето
на безумното тайно обричане.
Моите думи за него са живата,
От друг вода ненапита.
При мен той идва, от теб си отива.
Все мен жадуват очите му.
Ти си му покрива, аз съм небето му,
мамещо с необятност.
Ти си огнището, аз съм сърцето му.
Ти си дълга, аз съм щастието му.
Ти си родила и гледаш децата му,
аз – на моминство обречената.
Ти над живота му имаш правата,
аз – правото на вечност.
