Не е достатъчно да си талантлив! Трябва много да си страдал, за да почнеш да пишеш така хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да почнеш да гледаш света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил чист като дете, за да внушаваш толкова смирение и вяра в божественото у човека. Андерсеновите приказки са простичко излети кристални сълзи от състрадание към човешката участ и природа. Изящество и печал – това е Ханс Кристиан Андерсен, Кралят на приказките. А сред най-красивите е историята за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне 170 години… Ето моя си версия на тая приказка! * * *

Живееше някога, преди години, в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам – понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика.

Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки: “Раз-дваас-трис, на място сприссс!” Това го дразнеше.

Умирахме от удоволствие, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и ни се заканваше с пръст. Тогава почвахме да крещим: “Хей, шиник! От теб вече не става войник. Защото главата ти е крива и каска не й отива”. Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, не би могъл да ни стигне с тоя дървен крак. Човекът само поклащаше глава, па поемаше по прашасалата улица, като нещо си мърмореше ядовито; вероятно ни е псувал на майка.

Раснахме свободни и диви като безпризорни. Джендемтепе, олющената държавна болница, пясъчните островчета по Марица, старите тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазета по едноетажните къщи, строени безразборно някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1924-та или 1927-ма, овощните градини край шосето за Прослав и зеленчуковите пространства в тая част на покрайнините бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме люти момчешки сражения с момчетиите от съседните махали, пазехме зорко собствената си територия, та на някакъв възрастен човек ли ще правим метани! Респектираха ни единствено по-силните от нас, поизраснали и възмъжали батковци, и естествено – тежките шамари на бащите.

Към 1955-60-та тоя инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната, Македонската махала, обитаваше избена стаичка под стълбището, допълваше оскъдната инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех.

Понякога вечер, в събота срещу неделя, особено в задушните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше фалшиво, нищо не се разбираше, пък и гласът му – глух и пресипнал, излизаше като из смачкана ръждива бурия. Какво добро да очакваш от човек с такъв глас!

По онова време от Родопите заприиждаха доста помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, покрай шосето за Куклен. Един такъв, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, от които по-голямата беше вече мома за женене: с крив нос и голяма уста с редки зъби, а по-малката, към 14-15-годишна – Гюлтен, направо си беше хубавица.

Пеехме по онова време цинична песничка:
Ходил ли си, бако на Луната?
Ебал ли си на попа дъщерята?
Бъркал ли си с пръст
в дебелия й гъз
да видиш колко е тлъст…
Тая и други наши любими песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали.

Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите край рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава – със спукана глава. Биехме се с тукати, т.е. – с юмруци, с камъни, с тояги… Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянци й казват “прашка”, пазарджиклии – “разпиналка”) и се упражняваше да забива нож от десет крачки в някой дънер. Тепето, Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите – “Младежки хълм”, и до днес знам наизуст: къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, по-едрите глогини, шипките, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат любовниците, изворчето, забранените места, дето с яка двуметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.

Лудницата и моргата с труповете за дисекция, уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, прескачането през дувара с бетонирани в него натрошени стъкла от бутилки, за да влезем гратис в киносалона на болницата, да гледаме за кой ли път филмите “Бродяга”, “Два акра земя”, “Господин 420” с любимия ни актьор Радж Капур (индийска версия на Великия Чаплин) и любимата му Рита, оназ индийска циганка с червена точка на челото, смолисти коси и очи, черни и сластни като нощта… Такъв ни беше животът, такава – романтиката! Нямаше тайни за нас, момчетата от ония години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей тъй – профилактично. Учехме се да бъдем мъже не по картинки и поучителни беседи от някакъв пансион за разплезени благородни девици.

В едва започващия да се изпълва с пришълци от околните села Пловдив обръщението към новопокръстените граждани “Ей, селски!” или просто – “Сельо!” – беше сред най-обидните прозвища… Но боже господи, когато по улицата се задаваше тая Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни и безобидни като агнета – нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и най-лошото: знаехме, че е от помаклъка. Криехме се зад тарабите да я проследим на спокойствие, с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, къс от представата ни за неземно щастие. Леле, каква хубавица беше тая Гюлтен!

В поделението зад Македонската махала всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки божи ден ечеше войнишка тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучаха танкове, военни машини и оръдия. Маршируваха ротите на път за градската баня. Марширувахме и ние успоредно с тях, мечтаехме да станем войници… Ала тая Гюлтен преобърна всичко. Мнозина почнаха да се държат като отнесени, щом я видеха. И най-странното – сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето им беше срещу прозорчето на инвалида, сутрин или по всяко време на деня, когато хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше с очи на сокол. Усетихме и у него тая всеобща наша слабост, та го дебнехме ревниво, но той нищо не правеше.

Тя обаче сякаш само за него шеташе назад-напред из дворчето, кичеше се с розово венче, простираше прането, току влизаше и излизаше от къщи, все намираше нещо да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала розови, сини, бели и червени панделки по асмата, като че само за негова радост… Защо не ходеше на училище, не знам. Майка й и кака й грозницата работеха в тютюневите складове, баща й бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите, а нея бяха оставили да шета вкъщи: да ги пере, да им готви, да ги посреща и изпраща.

Зашушука се из махалата за тия двамата. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. Покрай клюкарките почнаха и мъжете да се вглеждат, да се покашлят в кръчмата: “Абе, оня що все кисне като ударен от гръм на стълбата?! Ами малката пикла, какво толкоз му се кипри, какво като мряна все му играй пред зъркелите?!”

Стигнаха тез приказки до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. Пък на бакалина не му е все тая какво си шушукат хората, нали са мющерии – купуват, търговийката от туй зависи… И почнаха кавги в тихата като манастир доскоро къща, ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина здравеняци. Кълнат и пустосват… Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния натовари багажа си на триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме… Много вода се изля оттогава.

Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат, махаленец от онез години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам: “Какво стана с оная, хубавелката бе…” “А-а, Гюлтен ли! – сети се веднага. – Омъжиха я за един от техните. Ама бегала, че много я млател.” “А Оловния? – викам. – С него какво стана?” “Тук някъде му е гробът” – рече. Тръгнахме да го търсим тоя гроб. Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името – Михо… Имаше още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. “Ей! – викна ми. – Ела, ела!!!” …Най-отдолу светлееше: “От Гюлтен”.

В чест на радетелката за българска литература
уважаемата г-жа Божана Апостолова

В началото на по-миналия век, значи преди около двеста години в градчето Одензее, чието име ще рече на датски нещо като “селището край езерото”, в бедна къщурка се роди момченце. Родителите Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, на което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчетиите на подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.Горкият граф! Приживе толкова уважаван и ценен… Като го виждали да препуска насам-натам с буйния си кон или в каляска, обкръжен от весела и шумна компания, хората завистливо въздишали: “Ето на, какво значи да си роден в богат род!” Дали е бил щастлив негово високоблагородие не знам, но ако не бяха дъските, върху които лежали десетина часа бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в дупката… та, казвам, ако тия мизерни дъски с фъндъци лъскаво траурно сукно не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли, кажете ми, днес би се сетил, че такава птица някога е съществувала – яла, пила, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами (още по-тъжно!) хората му завиждали, смятали, че е ужасно щастлив… А го споменаваме тоя почти неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач-обущар Ханс и неговата жена-перачка на чуждо бельо Мария. Виждате ли какви шегички си бие съдбата! Струва си да се замисли човек.

Да-а! Правилно се досещате… Наистина говорим за Ханс Кристиан Андерсен, най-прекрасния разказвач на приказки, моля ви се. Всички ние сме чели (някои от нас – със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме от радост, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно пате, а нещо разкошно – един красив лебед. Ето такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпява, признава си, макар и на друго място: “Грозното патенце, това съм аз”. Ще кажете: как така? Ето как…

Накратко, бъдещият световен автор на приказките за деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, толкова мачкан, унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало да съгледат отрано блестящия му талант, че ако не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа – ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената на посредственост, ще мине през тресавището на общественото нехайство именно към даровитите деца на бедняците, ние никога нямаше да прочетем великолепните му приказки “Палечка”, “Малката русалка”, “Снежната царица”, “Дивите лебеди”, “Малката кибритопродавачка”, “Царкинята върху граховото зърно”, “Новите дрехи на царя” или “Глупавият Ханс”. О! Никак не били глупави ония, дето го обявили за чудак, за луд, за наивник, за натрапник дори. Даже и когато станал известен, не престанали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел неграмотно. “Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – тоя Андерсен не разбира от литературно изкуство. Ами че той – ах, какво нахалство! – той изобщо, ама изобщо не пише според правилата.”

Самият Ханс Кристиан – понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на най-бедните, сред всички ония унижавани и оскърбявани, които наричаме народ, от малък се учел да вярва в себе си, бил състрадателен, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на лошите и злобните, а да държи неотклонно посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише как човек, въпреки простотията, завистта и злото, успява да бъде божествен.

Кокалест и сух, висок, доста висок, той се извисявал над останалите деца и юноши, а дългите му слаби ръце все стърчали от ръкавите на преправените стари бащини палта. Бил рус, дългокос и дългонос. Да-а, на пръв поглед не бил красавец, пък и – прекалено стеснителен – кое ли момиче ще му обърне внимание!… Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към утъпкания коловоз на бедняшката орис: бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан и да мечтае за известно (ама ей туууничко!) внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа от фабриката за сукно или – в най-добрия случай – шивач с многобройна клиентела като шивача Стегман, да речем. Да бъде уважаван като тоя Стегман, това му предричала премръзналата перачка на чуждо пране, госпожа майка му.

Детството на талантливия човек е много важна част от живота му. Нещастията – а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедните деца се запознават още от невръстни, та… нещастията моделират таланта, правят от мекото, огъващо се и готово с радост да поръждавява и гние желязо звънтяща и стройна стомана, от тая, която служи за направа на рицарските шпаги.

Тук му е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиан, обущарския син, преди светът да го приеме в целия му блясък и величие. Ето имената на тия добри хора! Педер Юнкер – разносвач на афиши. Старият печатар Иверсен. Композиторът Вайзе. Италианският професор Сибони, приютил 14-годишния провинциалист у дома си в столицата Копенхаген. Балетистът Дален и неговата съпруга – видна артистка. Поетите Гулберг и Раабек. Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове. Пасторът Гутфелд. Йонас Колин – директор на Кралския театър… Тоя Колин, наглед твърде суров, строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият тоя външно студен и неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва така искрено на успехите му, никой не скърби повече от него заради огорченията, съпътстващи бъдещия писател. И нито веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел…

Понеже един издател не е склонен да рискува паричките си за таланта на някакъв си неизвестен автор, първата си книга Андерсен издава на свои разноски, отделяйки от оскъдните си средства за препитание. Мъките, уплахата, несвършващите унижения, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния нежен юноша в човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен и уязвим.

Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. Това продължава до физическата му смърт, за съжаление. Но – за разлика от България – мнозина известни творци на датската култура са близки приятели и съмишленици на Андерсен, помагат му по всякакъв начин, подкрепят таланта му.

Пиша това, мили мои, и сърцето ме боли… Помисляли ли сте някога колко талантливи мъже и жени са погребани в черната пръст, унижени и смачкани от неуморната жалка тълпа на посредствеността? Да, “Грозното патенце” е оптимистична приказка за един талант в страната Дания. В нашата родна България обаче за съдбата на талантливите по-подходяща е приказката “Храбрият оловен войник”. На тая приказка и аз, пишещият тия редове, гледам като на особено послание до мен от страна на тоя, роден преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос скандинавец, защото това е приказка за Любовта, която е по-велика от неуважението и пренебрежението на тъпите, преизпълнени от лакомия и егоизъм търбуси в копринени гащи на цветенца и хърбалички.

Пловдив, 13 юли 2006 година

Асен Станчев. Познавам го от 1963-та или 1964-та. Беше гребец, та често се засичахме на пловдивската Гребна база, където бях шампион сред юношите каякари и, дето се вика, нямаше кой да ми оспорва лидерското място при спринтовата 500-метрова дистанция на единичен каяк.
Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив и Асеновград, които развиваха тоя спорт, кану-каяка: “Спортната школа” към Техникума по физкултура и спорт, “Марица”, пловдивският “Академик”, отборът на асеновградчани (забравил съм му името, ако изобщо е имал име като спортен клуб, може би да се е казвал “Асеновец” или нещо подобно) и отборът, на който треньор беше Георги Учкунов или Учкуна (моят треньор, нашият треньор!!!) за юношите и мъжете на Армейски спортен клуб или АСК “Ботев”. Оттогава съм влюбен в жълтия цвят.Лодките ни бяха с жълто платно отгоре, гребяхме с черни гащета и жълти фланелки с надпис АСК “Ботев”. Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурелите от спортна страст наши фенове по време на регата. Страхотна тръпка е да чуваш тоя допинг, тия възторжени крясъци на тичащите покрай трасето или с велосипеди препускащи, когато остават стотина метра до финала, физически си се изцедил докрай и остава единствено спортната ти злоба да те крепи в състезанието. Без хъз никой не е прокопсал в тия красиви схватки на мъжеството и издръжливостта.

Голяма работа бе в ония златни години футболният отбор, па и ние, гребците от АСК “Ботев”. По онова време за феновете на тоя отбор излезе името “канарчетата” и преди всяка футболна среща на АСК “Ботев” от трибуните на стадиона ехтеше мелодията “Блю-блю, канари…”.

Това е времето, когато шведските спортни вестници писаха, че пловдивският “Ботев” изнесъл истинска атракция по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в града Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че за един само билет за мача “Ботев” – “Атлетико” (Мадрид) пред вратите на пловдивския стадион хора от селата предлагаха агне или бъчва вино?!

Асен гребеше към отбора на пловдивския спортен клуб “Академик”, не му спореше кой знае колко при каяка, та се прехвърли в секцията по академично гребане: скиф, скул, разпашна и тъй нататък. За късо време да сме били съперници на 500-метровата дистанция при каяк-единичен или каяк-двойка (двойка правех с моя приятел Тодор Ряпов).

После не сме се виждали не с години, ами с десетилетия двамата с Асен, който е година, мисля, по-възрастен от мене. Чувах по едно време, че станал масажист към представителния мъжки отбор на борците или щангистите в пловдивския “Локомотив”… и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните наперени гребци от пловдивската Гребна база. Както и да е…

Съвсем случайно Асен се появи в кафене сред ЖК “Тракия”, дето си пиех в оназ година сутрешното неделно кафе с приятел на мухабет за книги и писатели, естествено и за жени и леки коли… Дойде, седна отстрани на масата ни и ей го, значи, неговия монолог от край до край, както съм го записал по памет вечерта на същия ден през 1999-та. Излишно е да споменавам, но държа да се знае: пропуснал съм моите реплики…

– О-о, Жоре! Какво правиш, бе?… Откога не сме се виждали, а!… Мен ме нямаше.

Бях десетина годинки на Запад. От другата страна на света. Като се залетях, та чак в Канада се спрях… Тръгнах човек да ставам. Какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, сервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; в Ротердам ме наеха да правя мъжки стриптийз… В едно градче до Лондон, е-е… сега не мога да си спомня името – бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул станах корабен готвач, няколко пъти с луксозен параход прекосявах Атлантика, накрая “забравих да се върна” на кораба, останах в Торонто едно седем години.

Оня град до Лондон се казва Рочестър, сега се сетих; виж, дойде ми на ум! Еееей, това англичаните добре си живеят!!! Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Знам, ще речеш: мъгливо и дъждовито, ама животът подреден бе, Жоре. Вечер след работа баровете, кръчмите – пъбовете им де, пълни. Ядат, пият, веселят се, танцуват. Обаче аз се закотвих в Канада.

Знаеш ли какво е Канада? Пустош… Лед и пустош. От минус десет само за десетина минути термометърът пада на минус четирийсет. На 50 метра съм си от дома, а усещам: не мога да вървя, мамка му, ще умра от студ в оная снежна виелица, Жоре.

Не ги слушай какво говорят тия завалии, дето си идат оттам. Много били печелели… Вятър! Легенди! Нашенецът там си къта паричките, ограничава се, сбира парици като скъперник, да може – като се върне при своите на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. Ама една кола за ония хора е нищо.

Ти знаеш ли как си дойдох аз тука! Дойдох с джип “Гран Чероки” – последен модел, супер кола, с всички екстри. Четирийсет и осем хиляди долара ми струваше. И тук на втората седмица ми разбиха ключалката. Ограбиха ме, Гоше. Какъвто тръгнах, такъв се и върнах, пак съм си същият. Гол охлюв. Хубаво поне, че старият ми оставил една боксониерка в “Тракия”… и ей ме на! – тръгнал съм пак да си търся работа. От родината по-харно няма, туй от мен да го знаеш, та си закачи лакърдиите, дето ти ги разправих, като обеца на ухото, Жоре, приятелю. Едва ли съзнаваш колко си щастлив.

Имал съм досега поне половин дузина… и все котараци, но първата бе Лиса – дребничка писанка с дълга пъстра козина. Като се роди голямата ми щерка и проходи, взе да шета из двора; Лиса пък разхождаше четирите си малки котенца. И понеже все завъждаха бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с колата я откарах край ресторант в горичката над село Първенец, на четири-пет километра от Пловдив.Пренесох кашона отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котетата плахо се измушиха едно по едно, а сетне се стрелнаха из храстите. Лиса не искаше да излиза от книжната си къщурка, та грубо я изтръсках от кашона. Небето тъкмо се бе снишило; допреди час слънчево и спокойно, времето се разваляше, както става често между пролетта и лятото.

Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността притеснен, че точно такова време се случи, и гледах какво прави котката. А тя присви уши – знак, че й е силно притеснено. Дожаля ми, рекох си: ще си ги върна обратно вкъщи. Посегнах да я погаля, да я примамя, но тя изсъска и замахна с лапата, после като стрела се зафучи в гъсталака.

Много пъти съм ходил на това място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а и в рекичката – удобни за къпане вирчета. Най-напред татко веднъж ни закара с колата дотам, докато още бяхме деца със сестра ми. После пък аз почнах да водя моите дъщерички или приятели в почивните пролетни и летни дни.

И досега се оглеждам да зърна коте или котка с цветовете на Лиса; минава ми понякога през ум: какво ли стана, дали Лиса и четирите й игриви малчугана са се адаптирали към дивата природа, или са станали плячка на скитащите наоколо сюрии от подивели песове? Подхванах тая история заради изненадата колко бързо кротката и любвеобилна писанка ме отблъсна като приятел и прие участта си, без да се обръща назад, без да показва, че страда. Очевидно в оня дъждовен ден и с грижата по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко…

Куче само веднъж понечих да си имам; от улицата прибрах пале-помиярче с доста едри лапки, направих му колибка на верандата откъм южната страна на апартамента. Първия път, когато изведох пальока край реката с дъщерите ми, някакви циганета го примамили откъм храстите, докато съм се цамбуркал гол в реката, и… повече не го видях. Но хич не ми е жал за него.

Пловдив, 3 януари 2007 година