Той беше в трети клас на училището „Сейнт Мери” в Морис, Минесота, в което преподавах. Обичах всичките 34-ма ученици, но Марк Екланд ми беше особено скъп. Той винаги беше спретнато облечен и бе толкова жизнерадостен, че човек не можеше да не се отнесе снизходително към лудориите, които понякога вършеше.
Марк говореше непрестанно. Много пъти му напомнях, че е недопустимо да се говори без разрешение. Онова, което излючително много ме впечатляваше обаче, беше искреността в отговора му всеки път, когато го упрекнех за непристойно поведение.— Благодаря, че ме поправихте, Сестро!
Отначало не знаех как да приемам тези думи, но не след дълго привикнах да ги чувам по няколко пъти на ден.
Една сутрин Марк говореше твърде много, търпението ми се изчерпа и аз направих грешка, допустима само за някой нов учител.
Погледнах Марк и казах:
— Ако изречеш още една дума, ще ти залепя устата с лепенка!
Само десет секунди по-късно Чък изтърси:
— Марк пак говори.
Не бях молила учениците да наблюдават Марк, но тъй като пред целия клас бях обещала какво ще е наказанието, трябваше да го изпълня.Спомням си сцената така, сякаш се е случила тази сутрин. Тръгнах към бюрото, едва-едва отворих чек-меджето и извадих ролката. Без да кагка нито дума, пристъпих към чина на Марк, откъснах две парчета от лентата и ги залепих, така че върху устата му се появи буквата X. После се върнах пред класа.
Когато погледнах към Марк, за да видя какво прави, той премигна. Това помогна! Разсмях се. Целият клас се оживи, когато се върнах до чина на Марк, махнах лепенката и свих рамене. Първите му думи бяха:
— Благодаря, че ме поправихте, Сестро.
В края на годината ми предложиха да преподавам висша математика в девети клас. Годините летяха и докато се обърна, Марк отново беше в моята класна стая. Беше пораснал, изглеждаше по-добре от всякога и продължаваше да е все така учтив. Тъй като трябваше да внимава в уроците по „новата математика”, сега вече деветокласник, той не говореше толкова много.
Един петък нещата не вървяха. Цялата седмица се бяхме занимавали с едно ново понятие и аз усещах, че децата вече се чувстват разочаровани от себе си и нервни. Трябваше да успокоя раздразнението, преди нещата да излязат извън контрол. Помолих ги върху два листа хартия да напишат имената на съучениците си, като оставят празно място между тях. След това им казах да помислят за най-хубавото нещо, което могат да се сетят за всеки от съучениците си и да го напишат.
Те се занимаваха с тази задача през останалото време от часа и на излизане всеки от тях ми подаде листата си. Чък се усмихна, а Марк каза:
— Благодаря за урока, Сестро. Приятен уикенд.
В събота, на отделен лист хартия, под името на всеки един от учениците, изброих всичко, което останалите бяха написали за него, а в понеделник им ги раздадох. За някои от тях текстът беше на две страници. Не след дълго целият клас се усмихваше.
— Наистина ли? — чух шепот аз. — Никога не съм си помислил, че това може да има значение за някого.
— Не знаех, че другите ме харесват толкова много!
Никой никога не спомена тези списъци в класа отново. Не знам дали ги бяха обсъждали след училище или с родителите си, но това нямаше значение. Упражнението беше изпълнило целта си. Учениците бяха доволни от себе си и отново се чувстваха добре заедно.
И тази група ученици завърши. Няколко години по-късно се връщах от отпуск и родителите ми ме посрещнаха на летището. Докато карахме към къщи, мама задаваше обичайните въпроси за пътуването: какво е било времето, как съм прекарала. Имаше нещо успокоително в разговора. По едно време мама хвърли поглед към татко и каза:
— Татко?
Баща ми се прокашля.
— Семейство Екланд се обадиха снощи — започна той.
— Така ли? — казах аз. — Нищо не съм чувала за тях от няколко години. Как е Марк сега?
— Марк е бил убит във Виетнам — отвърна тихо той. — Погребението е утре и родителите му биха желали да присъстваш, ако е възможно.
И до днес мога да посоча точното място, където татко ми съобщи това.
Никога по-рано не бях виждала военнослужещ във военен ковчег. Марк изглеждаше красив и възмъжал. В главата ми се оформи някакво бегло подобие на мисъл в този момент: Марк, бих дала всичките лепенки в света само и само да ми проговориш.
Църквата беше претъпкана с приятели на Марк. Сестрата на Чък запя „Военен химн на републиката”. Защо трябваше да вали в деня на погребението? И без друго край гроба беше толкова мъчително. Пасторът изрече обичайните молитви и тръбачът засвири. Един по един онези, които обичаха Марк, се изредиха за последен път край ковчега и го поръсиха със светена вода.
Аз минах последна. Докато стоях там, един от войниците, който беше държал покрова, дойде при мен.
— Вие ли сте учителката на Марк по математика? — попита той. Аз кимнах и продължих да гледам в ковчега, а той продължи: — Марк много ни е разказвал за вас.
След погребението повечето от бившите съученици на Марк се отправиха към къщата на Чък да обядват заедно. Майката и бащата на Марк бяха там и явно ме чакаха.
— Искаме да ви покажем нещо — каза баща му, като извади един портфейл от джоба си. — Намерили са това у Марк, след като е бил убит. Решихме, че може би ще го познаете.
Като отвори сгъваемия портфейл, той внимателно извади два изтъркани от сгъване и разгъване листа от тетрадка, върху които личеше текст, написан на машина. Един поглед ми беше достатъчен, за да разпозная листовете, върху които бях преписала добрите думи, отправени към Марк от съучениците му.
— Много ви благодаря, че сте направили това —каза майката на Марк. — Както виждате, Марк ги пазеше като зеницата на окото си.
Съучениците на Марк започнаха да се събират около нас. Чък се усмихна някак глупаво и каза:
— И аз все още си пазя моя списък. Той е в най-горното чекмедже на бюрото у дома.
— Джон ме помоли да сложа неговия в сватбения албум — намеси се съпругата му.
— Аз също си пазя моя — рече Марлин. — Той е в дневника ми.
Тогава Вики, друга тяхна съученичка, посегна към чантичката си, извади портфейла и показа на групата нейния зацапан и оръфан списък.
— Постоянно нося това с мен — каза тя със замислен поглед. — Струва ми се, че всеки си го е запазил.
Тогава не издържах, седнах и се разплаках. Плаках за Марк и за всички негови приятели, които никога повече нямаше да го видят.
Хелън П. Мрозла
Потвърди се това, за което векове се говореше и спекулираше, а именно за саркофага на така нареченият Павел от Тарс, намиращ се под една римска базилика.
