“Ние сме като необработен диамант – трябва да минем през ръцете на шлифовчика, за да заблестим с цялата си красота.”
Ценка Стойчева- Цветелина е родена в Силистра, но от 1968 година живее в Казанлък. Зодия “Скорпион”. Обича кристалите и колекционира камъчета от различни кътчета на България и света. Всеки един удобен момент пътува сред природата. Обича да посещава църкви и манастири. Любимото й място е Рилският манастир и Рупите. Има двама сина – единият е в САЩ, другият в България. Притежава лечителска дарба, но не е активно практикуващ лечител. Авторка е на книгата „Сребърната нишка”, както и на много публикации във вестник „Седмица” – Казанлък и в Интернет (http://anahata.blog.bg).
Повод за срещата ни стана наскоро излязлата от печат нейна втора книга – “Новото лечителско изкуство”, представена и пред казанлъшката публика. Книгата й може да се намери вече и в Испания – на щанд за български книги, благодарение на нейн приятел, живеещ в Мадрид.

За книгата:
Написана е на достъпен език, за да бъде разбрана и от читатели, които не се интересуват от езотерика и от духовни учения, но които като интелект и духовно ниво на развитие са на прага на самоосъзнаването си. Книгата е за хора, които вярват, че не сме само физически тела. Че ние сме проявен космически разум в това измерение.Такива хора са готови за тази книга.
“Написах книгата, за да кажа това, което знам. Всичко, което съм изложила в книгата си, е преживяно от мен. Това е разказ за преживени неща. Всяко описано нея събитие отговаря на моята истина”.

– За кого написа тази книга? Явно не за всеки човек?
– Напротив. Тази книга е за всеки човек. Написах я, защото си дадох сметка, че повечето хора нямат необходимата грамотност и необходимото познание за причината за заболяванията, която излиза извън представите ни, че ни сме само физически тела и психика. Повечето хора виждат, че медицината не може да помогне за всеки случай. Психологията също често е безпомощна. Значи има нещо скрито, което стои в основата на заболяването, и което убягва от вниманието ни. С тази книга искам да помогна на читателите да разширят познанията си за това какво представляваме ние. Защото когато човек е способен да погледнне на себе си като на духовно същество, способен е да приеме, че той е Дух, Разум космически, той ще подходи и по друг начин към заболяването си. Написах тази книга и с надеждата, че лечители, които работят със сходни на моите методи, ще се ползват по някакъв начин от натрупния от мен опит. Човек изпитва потребност да споделя с другите знанията и опита си. Науката се дължи на тази наша приемственост от опитности. Надявам се книгата да помогне на хората да намерят път към себе си и да съумеят да погледнат на себе си по нов начин.

– В книгата си основно представяш един нов, интересен метод. За какво точно служи той?
– Това е метод както за диагностициране, така и за лечение. Той не включва само широко разпространените похвати, с които работят енергийните лечители. За мен намесата на един енергиен лечител тогава, когато се касе за психологичен проблем, може да донесе временно облекчение, но няма да се постигне изцеление, няма да се стигне до самата причина. Разработеният метод се основава на цялостен подход към заболяванията, изложен в книгата “Езотерично лечение” на духовния учител Джуал Кхул- Тибетецът, който е диктувал тези книги по телепатичен път Алис Бейли.

– Универсален ли е този твой лечителски метод, който описваш в книгата си?
– Не смятам, че има универсални методи, нито пък универсални лечители. Убедена съм обаче, че принципите, заложени в него, ще поставят основите на една нова медицина, която ще разглежда човека като проявление на дух, душа и космически разум. Тогава лекари, психолози и лечители ще работят съвместно и синхронизирано, обединени от общата цел – изцелението както на тялото, така и на психиката и душата на пациентите им. Този метод е съвкупност от диагностика на всички тела: физическото, етерното, емоционалното тяло, подсъзнанието и евентуално на тялото на душата за наличие на евентуални стари травми – емоционални, душевни. В зависимост от това какъв е проблемът на пациента, преглежадайки всички тези нива, се вижда кое от тях и с какви методи трябва да се лекува.

– А има ли хора, които не бива да се лекуват по този начин?
– Има хора, които не подлежат на този метод за лечение. Това са хора, които се страхуват да се изправят пред себе си. Това не е нежелание, то е страх. Защото човек е свикнал да приема себе си и света по определен начин. А един такъв подход ще го накара да промени погледа си върху нещата. Не всички са готови на такава промяна. Една такава промяна изисква и промяна вътре в нас. Което е много трудно. Хората се плашат да погледнат в себе си, защото първото нещо, което им идва наум е, че ще видят един грешник, грозник, такъв и онакъв. Хората се страхуват, защото имат отрицателно мнение за себе си. А всъщност ние вътре в себе си всички сме светлина. Във всеки един от нас живее по един малък Бог. Но той е някъде в сърцевината ни. Ние сме като необработен диамант – трябва да минем през ръцете на шлифовчика, за да заблестим с цялата си красота. Човек се страхува да се изправи срещу себе си, защото има отрицателна представа за себе си, защото носи подсъзнателно спомена за направени грешки. Дори да вярва в прераждането, споменът, че е правил такива грешки, го плаши и той си казва: аз знам, че подлежа на наказание. Никой не ни наказва. Това, което ние сами си правим, никой не ни го прави. Ние сами сме си и наказанието, и наградата. В момента, в който разберем, че всяка една грешка е опит, избор, ще живеем щастливо. Няма грешки – всичко е въпрос на избор. Избрал си този път, по него ти се е случило нещо. После си казваш: Ако бях избрал другия? Ама не можеш едновременно да вървиш по два пътя и да разбереш кой е бил правилният. Ти избираш единия, създаваш ситуации и виждаш как се чувстваш. Разбираш това добро или зло е било. Оценката ти идва от това – ти как се чувстваш от направеното.

– Всяко едно заболяване ли на физическо ниво идва от болната душа?
– Не всички. Има заболявания, които засягат основно физическото тяло и в частност т.нар. етерно тяло, което в същината си представлява енергийният прототип на физическото тяло. От този етерен модел е изградено физическото тяло. Заболявания от такъв род успешно се лекуват с методите на традиционната медицина. Дори с билколечение, с масажи. От такъв тип заболявания боледуват основно децата – разни вирусни и инфекциозни заболявния. Има заболявания на органи и системи, които се управляват от енергийните центрове /чакрите/, намиращи се под диафрагмата – например половата система, костно-ставната система. От такива заболявания страдат и хора, които все още не са самоосъзнати като духовни същества. Заболявания, чиято причина се крие в по-фините ни тела, се проявяват при човека, тогава когато той е напреднал духовно. Звучи много парадоксално, но човек трябва да е пораснал в духовно отношение, за да може едно такова заболяване, проблем който е бил в латентен вид, да излезе на повърхността, давайки възможност на човек да го отработи. Да научи какво му носи този проблем като плюс, като актив. Всяко едно заболяване носи и актив. То ни помага да научим нещо повече за себе си, да осъзнаем къде грешим, какви космически и вселенски закони нарушаваме. Идеята е ние да ги изучим тези закони и да живеем в синхрон с тях. Продължителността на физическия живот на земята се определя от други фактори. От това за какво е дошла тази душа, този човек тук. Какво има да научи, на кого има да помогне, с кого има да урежда стари взаимоотношения. Когато тази цел бъде приключена, когато мисията му е изпълнена, този човек може да си отиде и на 20 години. Иначе удължаването на престоя му тук е загуба на време и тъпчене на едно място.

– А вярно ли е, че при диабет е нужно да се търси освен медицинска, но и лечителска помощ? Нужна ли е и терапия за душата?
– Препоръчително е, понеже при диабет боледува панкреасът. Всяка една жлеза с вътрешна секреция е крайно физическо проявление на една от седемте чакри в етерното тяло. Панкреасът е проявление на трета чакра, която е ключов център, тъй като фокусира в себе си енергиите на личността и ги предава нагоре във висшите енергийни центрове на душата и на духа. Трета чакра е енергийният център на емоционалното ни тяло. Много от хората не могат и не желаят все още да контролират емоциите си, в резултат на което се влошава работата на този енергиен център. Хората са или прекалено емоционални, или прекалено сдържани. Като се наруши работата на съответния енергиен център, се нарушава работата на съответната жлеза. В този смисъл диабетът е проблем основно на трета чакра и проблем на емоциите на хората. Възможно е той да е вследствие на неосъзната емоционална травма от човека, за която той дори няма спомен, тъй като е на подсъзнателно ниво. При всеки човек, болен от диабет, причините са много различни. Затова, дори и да не потърсят помощ при лечител, болните от диабет е препръчително да се обърнат към психотерапевт. Моята гледна точка е, че когато спрямо това заболяване се подходи с методите на съвременната психология, много от болните биха намерили изцеление.

– Чумата на новия век – СПИН-а какво е? Болест на душата ли е или просто зловещ биоексперимент?
– Не се смятам за достатъчно компетентна в тази област. Има най-различни версии за произхода на това заболяване, в това число, че е наистина целенасочено създаден вирус. Но има и нещо интересно: публикувани са данни за деца родени със СПИН, от майки болни от тази болест, при които в рамките на няколко години внезапно се изменя структурата им на ДНК и СПИН-ът изчезва. Благодарение на това развитие и тази промяна на ДНК, тези деца не могат да се разболеят от нищо повече. Което пък означава, че се създава нова раса, ново поколение. При нашето развитие като духовни същества, резултатът от развитието на фините ни тела се проявява и на физическо ниво като промяна на ДНК.

– В книгата си по твърде интересен начин обясняваш смъртта, което си е вид терапия за загубили близки хора същества. Внушаваш, че трябва да гледаме на Смъртта като един нов път и начало. Въпреки това, страхът от смърта е факт. Защо се страхуваме от нея?
– Ами защото повечето от нас смятат, че смъртта слага край на съществуванието ни. Че това е всичко – живеем един живот и приключваме. Къде отиваме? В небитието? Но нали всичко друго се възражда за нов живот, виждаме го навсякъде в природата около нас. Та дърветата умират всяка есен и всяка пролет се разлистват отново. Нима е възможно за човека да няма ново начало? Та ние сме толкова високо еволюирали същества, като погледнем света около нас, не е логично ние да нямаме продължение.

– Това звучи еретично, особено що се касае до отношението на църквата, не мислиш ли?
– Защо? На премиерата на книгата ми присъстваше и свещеник. Доста свещеници вече са разкрепостени, не са толкова догматично настроени. А и християнството е приемало докрината за прераждането до Никейския събор. Тогава са решили, че такова нещо няма. Едни човек, който знае, че си тръгва от този свят, но пак ще се върне, той просто е по-отговорен за земните си дела. Съзнанието му е по-свободно.

– В последната част на книгата си пишеш за енергийните паразити и за възможностите за духовна трансплантация? Би ли ни разказала нещо повече за това.
– Духовната трансплантация е подмяна на един увреден енергиен орган с нов. Това е нещо ново за широката аудитория. Физическото тяло се изгражда въз основа на енергиен проект. Прототипът, по който се изгражда физическото тяло, е от фина материя и се нарича етерно тяло. Когато има увреден орган на физическото тяло, който не подлежи повече на лечение, е възможно да бъде заменен неговият прототип в етерното тяло с нов. Възможно е да бъде направена транплантация на енергийния орган. Защото същества, които са много по-високо развити и напреднали от нас, работят с такива енергии и могат чрез силата на мисълта си да създават всичко, включително и органи за телата ни. Те са го правили от много древни времена и предполагам, че на такива намеси се дължат и чудодейните изцеления. Ще дойде време, когато и всички ние ще развием силата на мисълта си, за да можем да градим, да създаваме, да изцеляваме.
Лично аз съм прилагала такава трансплантация два или три пъти. Моите сътрудници от фините нива, с които работя, просто ми подават такъв орган и ми казват: „Трябва да го поставиш там на мястото на увредения”. Възможно е все още да сме малцина, които сваляме това сега като идея на земята и го изразяваме чрез дейността и книгите си. Но идват времена, когато все повече лечители съзнателно ще извършват такива трансплантации. Те имат зад гърба си натрупан в минали животи лечителски опит.
Колкото до енергийните вампири, важно е да се знае, че не всички от тях го правят съзнателно. Енергийни вампири можем да наречем хората, които изчерпват системно енергията на останалите, защото не са в състояние да я получават от вселената – поради едни или други причини. Възможно е някой да изчерпва енергия от събеседника си, просто защото в момента е изморен, потиснат, притеснен поради някакви причини. При обмена на жизнената енергия важи законът за скачените съдове – тя винаги тече от по-високото към по-ниското ниво до момента на изравняването.
А когато съзнателно се изчерпва енергията на някого, тогава вече говорим за психична атака.

– По-духовни хора ли ходят вече по улиците? Накъде вървим?
– Впечатлението ми е, че все повече хора се самоосъзнават като духовни същества. На пръв поглед, като погледнем какво се случва в страната ни и по света изглежда, че всичко върви катастрофално. Но то не е така. Защото в крайна сметка живеем в една епоха, наречена от индийците Кали юга, която е нещо като Сатурновия период, който всеки един от нас преживява преди рождения си ден. Това е периодът, който е необходим, за да се разруши и разчисти всичко, от което вече сме извлекли есенцията, да разчистим това, от което вече нямаме нужда и да освободим място за нещо ново. Кали юга или железният, тъмният век, е необходим, за да може всичко, което човечеството е натрупало и като карма, като опит и грешки, да излезе на повърхността, за да се трансформира, да се извлече опитът и да бъде заложен в новия век. На пръв поглед се виждат само разрушенията, но те са необходими за новото начало.

– Ти как се чувстваш – след две книги и стотици хора, на които си помогнала?
-Добре се чувствам, защото успях да кажа в един много разбираем и достъпен вид това, което знам и мога до този момент.

– Какво научи от хората, които ти се довериха?
– На първо място научих много неща за самата себе си – какво знам, на какво съм способна. Методът, който с годините си разработих, и който споделям в новата си книга, прилагах първо спрямо себе си. И едва след като лично се убедих в неговата ефикасност, постепенно започнаха да се появяват хора, които търсят помощта ми.
Посредством съвместната ни работа узнах колко е добре за нас да имаме доверие един към друг. Да сме способни да разкрепостим съзнанието си и да отворим за другите дверите на вътрешния си свят. Хората си мислят, че като се отворят към другия човек, стават уязвими. Тези, които дойдоха при мен и промениха живота си, го направиха именно защото ми се довериха. Те ме допуснаха до себе си, до вътрешния си свят, отвориха душата си за мен и това им позволи да погледнат на себе си по друг начин. Аз просто им дадох възможност да видят себе си. Нищо не ми дължат тези хора за новите си очи. Те сами го направиха. Аз обаче им дължа своята голяма благодарност.

Въпросите зададе: Деляна Бобева– в-к Седмица, Казанлък

Преди 5 г. се запознах с едно много умно и талантливо момче на име Милен. Нашата първа среща се състоя в карате-залата на гр. Левски, където той беше треньор, а аз трябваше да снимам филм за него. Много искам и на вас да разкажа нещо за Мимо.
Милен Петров е на 29 г. и е от гр. Левски. Женен е и има дете на 5 г. Занимава се с Киокушин карате от 14 години, треньор е от 2000г.
Срещам се с Мимо в училищния салон на СОУ ”Крум Попов”, където трениращите деца са много и в различни възрастови групи. Аз съм със зимно палто, и студът пак пропива в мен, но децата наоколо са с кимона и вече сгорещени след загрявката. Тъй като и аз съм тренирала карате, знам, че не е важна обстановката, а самата тренировка. Ето какво сподели той в почивката между двете тренировки за начинаещи и напреднали:

• От кога се занимаваш с карате?
С Киокушин карате се занимавам от 08.03.1993 г. Първите си тренировки започнах при семпай Цанко Петров-3 кю. От 1998 г. съм под ръководството на семпай Стойко Бончев – 1 дан и семпай Тодор Магеранов -2 дан.

• Какво те привлече в този спорт?
В интерес на истината, никога не съм смятал, че ще тренирам карате, а да не говорим да бъда треньор. Имах желание да тренирам айкидо, но в нашия град не се предлагаше този вид спорт. От най-добрия си приятел научих, че има клуб по карате, където той тренира и реших да посетя тренировките им. Първото, което ме привлече, бе дисциплината и изпълненията на комбинациите с ръце и крака, защото тогава за първи път видях как може да се контролира един удар. Това страшно ме впечатли, защото разбрах, че за да го направиш, ти трябва голяма концентрация, тренинг и добра преценка на нещата. Конкретно в това бойно изкуство ме привличат морала, етиката, дисциплината, постоянството, което е не само в залата, но и извън нея, уменията, които придобиваш и факта, че ставаш по-различен от другите.

• Вярно ли е, че карате лекува и е нещо повече от спорт?
Според мен – да, вярно е. За мен карате не е спорт. Киокушин карате е начин на живот. Когато каратеката или трениращия прекрачат залата, забравят за проблемите извън нея – т.е. емоциите, проблемите, болката, работата остават на заден план. В залата се мисли само за карате и за предстоящата тренировка, защото и най-малкото отвличане на вниманието може да доведе до грешки или загуба на концентрация, която е много важна за нас. Когато си в залата, мислите са насочени към това как да подобриш духа, тялото, гъвкавостта, издръжливостта и уменията. В Киокушин тренировките и изпитите са доста тежки и трудни. Целта е да преминеш отвъд границите на човешкото мислене, отвъд границата на физическите ти възможности. В този спорт не съществува болка, омраза, не искам, не мога, не знам.

• Искало ли ти се е някога да се откажеш?
Не, досега не ми е минавала подобна мисъл през главата. Това за мен ще бъде голям кошмар. Аз без каратето не мога да живея. То е моята работа и съдба.

• Имаш ли участия в състезания?
Да, в четири турнира – два републикански и два областни. Състезанията са, за да могат състезателите да покажат какво са научили пред другите. Аз лично съм се нагледал на много нечестни турнири, но винаги отдавам уважение на тези, които играят спортменски и са достойни за медалите си. Повечето от нещата и тук са въпрос на култура.

• Налагало ли ти се е да използваш уменията си за самозащита?
Не, а и дано не се налага. За мен най-добре спечелената битка е неосъществената. Много биха ме нарекли страхливец. Така да е, но повечето влизат в бой, а след това си задават въпроса – какво стана? Последиците са неприятни и за единия, и за другия – болници, полиция, съдилища или по-лошо. Но ако ми се наложи да защитавам семейството си, ще го направя.

• Как виждаш бъдещето си?
Бъдещето е неясно. Ако всеки знае какво ще го очаква, ще е по- лесно. Да сме живи и здрави – това е най-важното. Ще продължавам да се занимавам с карате и треньорската си дейност. Ще се развивам и давам най-доброто от себе си на децата в клуба, които до момента са 30 на брой. Мечтата ми е достигна върха на Киокушин и от мен зависи тя да се осъществи, затова ще дам всичко от себе си. Но кога ще стане това – само времето може да покаже.

• В какво се състои магията на каратето?
Магията е в самите нас. Когато човек отвари сърцето си, сетивата и душата, вижда светът около себе си по- различен и по- хубав. Всеки намира магия в това, което го привлича и харесва.

• Как ти се отразява спортуването на душата и тялото?
Страхотно, великолепно, идеално, перфектно, величествено, изумително добре, ох, не се сещам за другите изрази. Винаги съм в много добра форма и редовно вземам участие в различни семинари за обучение.

• Защо е полезно каратето?
Каратето отваря пред трениращите красотата на света, ако мога така да се изразя. Възможността да направиш и невъзможното, приятели, умения, неподозирани до сега. Най-голямата радост за мен е, че благодарение на карате имам страхотно семейство, прекрасна жена и страхотен син. С моята жена се запознахме в залата, а сега е дясната ми ръка и е треньор като мен.
Мога смело да заявя, че 70% от трудностите на живота съм ги преодолял благодарение на карате.

• Кога карате може да бъде противопоказно?
Това за мен е въпрос с два отговора. Първо, може да е противопоказно, когато човек е отрицателно настроен към всички около него и изпитва омраза и негативизъм към всичко. И второ, може да е противопоказно, когато деца или възрастни с тежки вродени сърдечни заболявания например решат да го практикуват.

• Какво ти даде на теб този спорт и какво отне?
Вече споменах, че Киокушинкай карате ми даде семейство, приятели, цел в живота, смелост и здраве. Но това е малка част от това, което наистина съм получил, защото с думи не може да се изрази. Отне ми много малко, но аз не съжалявам. Може би времето, което е трябвало да прекарвам в заведенията с цигара в уста и чаша алкохол в ръка.

От август 2006 с разрешение на федерация „ШинКиокушин” и шихан Георги Попов, Милен създава свой собствен клуб в гр. Левски към федерация Българско карате ”ШинКиокушин”. През месец октомври 2006 г. състезателите от клуба на ССК”Киокушин” гр.Левски под ръководството на семпай Милен Петров се представят отлично на републиканския турнир за деца купа „България”, провеждащ се в гр. Русе и завоюват едно първо, две втори и едно трето място от участвали 103 каратеки на 14 клуба в страната.

Снежина Любенова
(ninkasneji)

Мая Андонова се занимава с рисуване от 7–8 години. Но картините й са вече популярни и голяма част от тях са в частни колекции в страната и в чужбина.Родена е в София и завършва, колкото и да е странно, Техникума по механотехника. Работи като технолог до момента, в който съдбата й отрежда друго. Почва да рисува картини. Не с четка – с пръсти. Различно, странно и много талантливо. След това идва и другото й вдъхновение – да рисува с думи. В стиховете й пулсира любов. Казва, че ги пише на един дъх.

В живота има и такива неща – изведнъж да дойде поривът на таланта, да се изяви и утвърди. Това се случва на Мая Андонова. Само за няколко години тя създава десетки картини – сюжети, натюрморти и образи. Всички са в топли цветове. Всички обгръщат с дълбокото усещане за доброта и спокойствие. Как постига това? Най-точното определение може би се съдържа в думата „нестандартно“. „Чувствам, че някой направлява ръката ми. Сякаш това е талант, дарен от небето. Рисувам с пръсти, смесвам боите направо върху платното. Картината се ражда по най-неочакван начин. Получават се невероятни цветя, фантастични пейзажи, причудливи композиции, граничещи с необятното.“ Колоритът на багрите, нежността на тоновете, смело нанесените щрихи определят спецификата на нейната техника. Картините й, със своето топло излъчване, събуждат любопитството. Някои от почитателите й дори смятат, че те възстановяват енергийното им равновесие, че им носят положителна енергия. Самата художничка признава, че повечето е нарисувала на места, известни със силното си позитивно енергийно поле. При всички случаи обаче, гледайки ги, човек не може да не усети едно докосване. Докосване, което изпълва душата и тялото с хармония и мир.

Картините на Мая Андонова са чисти като детска рисунка. И ни разказват разни истории. „Те са като притчи: за доброто, любовта, вселената. Все теми, стари като света. Прозрете ли мъдростта и поуките в тях, няма как да не ги свържете с отношенията между хората, с техните чувства. Обикновено рисувам цветя. Може да е конкретно синчецът, но може и да е букет от полски цветя. Някои картини се раждат заедно с името си, а други още не съм назовала. Понякога назоваването им идва по-късно. Рисуването при мен е порив. Свързано е с моята душевност. Ето – картината „Необикновена“ ми дойде някак отвътре. Тя се роди ведно със стиховете: „…Една жена, (един човек), такава си, това си ти.“ Образът на момичето от тази картина те обгръща с нежност, потапя те в своята искрена невинност. Така се раждат и „Двата бисера“ – две сълзи в очите на жена, „Желан“ – мъжът такъв, какъвто жената го иска, с малко „благост, чистота и лек нюанс на свян.“ И сюжетите на „Пулсиращото сърце“, на „Вселената“ и на още по-абстрактните „Вълшебство“ и „Ние, от нищото“.

Картините на художничката избликват едновременно със стиховете на поетесата. И сигурно защото са пълни с любов, те блестят като скъпоценни камъни, звучат като красиви мелодични песни: „Перла от Таити си ти!“… „Перлата е живо същество. Тя е целомъдрие и дълговечност, тя е сълза на ангел“ – размишлява поетесата за това свое любимо стихотворение. И в него, както и в останалите творби от стихосбирката й „Лирика“ се крие нейната философия, нейните отговори на житейските въпроси. Тя мисли, че „и в любовта, и в живота трябва да даваш, за да получаваш. За да работи и живее честно, човек трябва много да дава. Честността е фундамент, върху който се гради професионализъм.“ Мая Андонова следва тази максима и в изкуството си, и в живота.

Една статия на Екатерина Павлова прочетена ТУК

Задавам много въпроси.Твърде много.Цялата съм въпрос, на който още търся отговор.Затова все питам. Питам и сега.
Поглеждали ли сте в очите на дете с генетично заболяване, лишено от обич, израснало в дом, без своя играчка, с една единствена пижамка, с малки ръчички, с толкова бледа кожа, че през нея се вижда чак душичката му!? Поглеждали ли сте в Кристалния Джакомо и Малкият принц едновременно!?Аз погледнах и бях погледната! И то така, че с гръм и трясък се сринах от пиедестала си и още се мъча да се изкача на нивото на това дете. Не успявам, и от това ме боли.
Срещата беше кратка, но болезнена за мен.В очите на това момиченце, недокоснати от заболяването, имаше толкова истински неща, че се почувствах лъжкиня. За първи път не издържах на погледа на дете. Отместих очи и се разплаках. Момиченцето направи СВОЯТА мъничка крачка към мен, протегна прозрачната си ръчичка, побутна с пръстче една сълза, а после… мушна пръстчето в устата си!!! ОПИТВАШЕ ВКУСА НА СЪЛЗИТЕ МИ! ГОСПОДИ!!! Трябваше АЗ да направя това, не ТО!!! Трябваше да “изпия” мъката му, да сложа ръка върху малкото му личице, да го погаля, да го прилаская, да целуна малките пръстчета… Не посмях! КОЙ казва, че ние, големите, можем много, можем всичко? Чувствах се, и още се чувствам, по-малка, по- низша от това детенце. Чувствах се като стъбло на цвете, което току що е намерило своята красива коронка от венчелистчета с розов цвят но няма сили да го носи. Плачех от болка, че трябва да нося това нежно цветче върху уж здравото си стъбло. А то се огъна пред напора на тази нежност, сила и желание да бъде мое.
Хванах ръчичката на момиченцето, извадих химикал и на възглавничката на пръстчето, което попи сълзата ми, нарисувах усмихнато лице. Детето го погледна, отново го мушна в уста и си тръгна. Взе и усмивката ми.
Какво ще попитам сега ли?
Питам ВАС, питам и теб, ГОСПОДИ, как да живея от тук нататък, като всеки път щом затворя очи виждам очите на онова момиченце с моята сълза и моята усмивка!? А даже не научих и името му!!!

Какво е за мен село Черганово и Казанлък

Така се случи, че любимата ми братовчедка Мичето и мъжът й Панайот ме помолиха да напиша нещо за нашето общо детство, ти можеш, казаха ми те. Колко е трудно. Не защото нямам думи за спомените, а защото това с думи не се описва. Описва се със сърцето. И все пак ще опитам..
Черганово,това за нас е пътнишкият влак от централна гара София, който чакахме цяла година. Вечерта , преди да заминем с брат ми си мислехме, че не ще можем да заспим от желание да сме вече пристигнали. Купето с непознатите, които казваха винаги, каква нежна и млада майка, а такива пораснали деца. Искрите от черния локомотив, които ни влизаха винаги в очите, търкахме ги с шепи и отново главите ни бяха навън. А всяка гара, макар и малка я записвахме, защото ни приближаваше до нашето лято, изпълнено с такива важни събития.
Всичко бе отрано премислено и преживяно, и макар че не се случваше така, както си го мечтаехме, бе още по-хубаво.
Аз бях момчето от Голямото село – с топката. Тази кожена топка , която събираше децата дори и от крайната махала, в центъра, пред чешмата на голямата зелена поляна. Защото бе една за всички, топка с надуваем плондир, груба и тежка, но пък така кротка в краката ми, бях най-добрият. И затова всички деца ме обичаха. А когато се затичвах, вихърът покрай мен изоставаше и не можеше да ме стигне. Краката ми бяха леки, силата в гърдите ми никога не стихваше, исках още и още. Нямаше кой да ме надбяга, летях с добротата си , обичах всички.
Брат ми беше друг. Сдържан, моите емоции му бяха чужди. На прегръдките ми отвръщаше с досада. Но аз знаех, че държи на мен и това ми стигаше. Все още малки бяхме, заедно скочихме върху едно пораснало момче, което ни дразнеше. Бяхме заедно и това ме правеше уверен и силен. После той с книгите си, аз с топката , събирахме се когато ни водеше някъде далеч, сякаш винаги е бил там и знае какво ни очаква. Беше лидер, сам , но винаги уверен в решенията си.
Съботите чакахме с нетърпение. Тогава с прашния рейс на площада, до църквата посрещахме братовчедките си. Бяха толкова красиви и модерни, понякога исках да съм винаги с тях. Как е любовта, ни питаха те, сякаш нашите момчешки тела бяха готови за това. Малко се плашех от тези въпроси, не закъснявам ли вече, дали ме харесват момичетата. Та аз съм хубав, защо не ми се случват такива неща? И как ни гледат с превъзходството на своите две, три години в повече, та това е много време, на тях всичко им е ясно.
Най много обичахме да ходим в Казанлък. Оставахме там за десетина и повече дни, измити от селския прах, докарани с чистите дрехи и леките сандали, излизайки надвечер по “движението” , люпейки семки, винаги имаше познати момичета покрай нас, чувствах как ми се стяга дъха от тяхното присъствие. А лятното кино изгледано и на изхода с желанието да си вече голям, да можеш всичко, без да знаеш какво е то…И летния двор с неузрелите кайсии, но нали сега трябва да бъдат откъснати, сега сме заедно и го искаме, защото ни е забранено, но е тъмно, няма кой да ни види и утре е толкова далеч…
Играехме в театър. Бяхме сами всичко, режисьори , артисти, реквизитори, дори късахме билетчета и то срещу левчета, та лятното кино е така близко и филмът красив и вълнуващ. Публика разбира се ,че имаше, и то най вярната и обичаща ни – нашите родители.
Я как са го измислили децата, та кога толкова са порастнали. Помните ли “ Хитър Петър”?
Естествено, че брат ми в главната роля, хем хитър, че и на всичкото отгоре и Петър.
А баба Марийка, ролята си идваше с името. Малката Цеца не е вече толкова малка, повече красива , за да е за тази нейна роля, но тя ще се справи, каквато е кокетна няма да й е никак трудно. Накрая аз, кръглия в лице като питка Настрадин Ходжа, вечно засмян и оставящ се да го излъжат. Просто щом така им харесва, нека да им доставя удоволствие, да се радват, аз си имам вятъра, с него ще си меря силата.
И така лятото си отиваше. Ние вече бяхме пораснали, видимо не, но го чувствахме. Резките на селския праг ще чакат и ще ни кажат другото лято, че още растем. Гуменките са вече скъсани, раните по колената заздравели, топката охлузена, но жива, и колко приятели покрай нея. Букетът с цъфналите хризантеми, носещ за малко това лятно щастие, кратките сълзи на майка ни, свареното пиле с поръсения червен пипер и завито със синя кърпа от баба ни, за да пази топлината до София. И така до следващата година.

А топлината на спомените? На нея нищо не й трябва, тя не изтива и е в нас завинаги.
11.01.2007
Любомир Николов