,,Ти Бог ли си?”

0

Една студена вечер по време на Коледните празници едно малко момченце на шест-седем годинки стоеше пред витрината на голям магазин. Детето нямаше обувки и беше облечено в истински дрипи. Една млада жена, която минаваше наблизо, забеляза детето и прочете копнежа в светлите му сини очи. Тя взе де­тето за ръка и го заведе в магазина. Вътре му купи нови обувки и цял комплект топли дрехи.
Двамата излязоха на улицата и жената се обърна към детето със следните думи:
– Сега можеш да се прибереш у дома и да се веселиш на празника.
Момченцето вдигна глава към нея и попита:
– Госпожо, ти Бог ли си?
Тя му се усмихна и отвърна:
– Не, синко, аз съм само едно от неговите деца.
Момченцето се замисли малко и рече:
– Знаех си, че сигурно сте роднини.

Дан Кларк

Хорхе Луис Борхес

0

БорхесНЕ СИ ОСТАНАЛИТЕ

Не ще спаси те онова, което други
написаха, които твоят уплах умолява;
не си останалите и сега се разпознаваш –
сърцевина на лабиринта, който е заслуга
на твойте бавни стъпки. Нито те спасява
агонията на Исус или Сократ, ни
Сидхарта непорочният, приел смъртта си
в една градина, докато денят изтлява.
Прах е написаната дума вече
от твоята ръка и словото, родило
се от устата твоя. В Хадес няма милост
и е нощта на Бога безконечна.
Ти, изграден от времето си, безпределно
Е времето. А ти си всеки миг отделен.

"Борхес е безспорен класик. Няма друг писател с такава дълбочина на сюжетите, с подобен искрящ лаконичен стил и с неуловимо трептене на думите, което не подлежи на анализ, но озарява текста и е категоричен знак за гениалност."
Умберто Еко

РОЗАТА,
Неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, дето в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от която и да е градина или привечер,
розата, която се възгражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.

МИГЪТ

Къде остават вековете, времето къде е
на мечове, които на татарите се присъниха,
къде са крепките страни, които изравниха,
къде дървото на Адам и другото, в Юдея?
самотно настоящето е. Паметта отново
съгражда времето. Вървежът на стрелките
е навик и измама. Суета е скрита
в годината, тъй както и в аналите световни.
между зората и нощта е цяла бездна
от светлини, агонии и безпокойства;
лицето там не е ликът ти свойствен,
в огледалата мътни на нощта което се оглежда.
Неосезаемо и вечно мимолетното Сега е;
Рай друг не чакай, нито Ад друг ще познаеш.


УГРИЗЕНИЕТО

Извършил съм най-лошия от греховете,
които някой може да извърши. В своя
живот не бях щастлив. И нека, недостоен,
да ме погубят на безпаметството ледовете.
Родителите ми са ме създали за играта
рискована и тъй прекрасна на живота,
за въздуха, земята, огъня, водата.
Измамих ги. Не бях щастлив. И с неохота
признавам, младата им воля не изпълних.
Прилегна моят ум на удивителните битки
с изкуството, нищожности то сплита.
Предадоха ми храброст. В мене не покълна.
Не ме напуска. Винаги до мен, ужасно,
стои видението, че съм бил нещастен.


ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

В реката да се взреш, от време и вода.
и да си спомниш, че е времето река,
да знаеш,че и ние се изгубваме като река
че отминават нашите лица като вода.

Да сещаш, че будуването е друг сън,
присънващ си, че не сън, и че смъртта,
която тленното ни тяло плаши, е смъртта
от всяка нощ, която се нарича сън.

В деня или годината да виждаш символ
на дните на човека, на годините.
Горчивината да превръщаш на годините
в звучаща музика, роптание и символ.


В смъртта съня да виждаш, в залеза –
печално злато, че такава е поезията,
ведно и нища, и безсмъртна е Поезията
като зората се възвръща или залеза.


Понякога във вечерите нечие лице
към нас се вглежда от глъбта на огледалото;
изкуството ще трябва да е като огледало,
което да открива собственото ни лице.


Разказват, Одисей, преситен с чудеса,
заплакал от любов, щом различил Итака,
зелена, делнична. Изкуството Итака
е от зелена вечност, не от чудеса.


И също е като реката безконечна,
протича и остава, огледало е на същия
непостоянен Хераклит, единосъщия
ивечно друг, като реката безконечна.


СЪНЯТ

АКО сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?
Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?
Денят ограбва ни един дар непонятен,
тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен
посред безсъницата, позлатяван странно
със сънища, които може да са уродливи
отсенки от съкровищницата на мрака,
от свят безвременен да са, безимен сякаш
и който в своите огледала денят разкривя.
Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато
преминеш на съня неясен зад стената?


EVERNESS

ЕДНО не съществува на света. Забрава.
Бог шлаката опазва заедно с метала
и в паметта си на пророк държи изцяло
луните прежни и които ще изгряват.

Битува всичко. Хилядите силуети,
които между здрача сутрешен и нощен
в огледалата ти оставяше лицето
и занапред които ще оставя още.


И всичко част е от кристала неизменно
на тази памет, многоликата вселена;
край нямата коридорите й непрогледни,


Затварят се вратите им над твойто рамо,
и на отвъдната страна на залезите само
сиянията, първообразите ще съгледаш.


ЗА КОЕТО НИЩО НЕ СЕ ЗНАЕ

ЛУНАТА няма как да знае, че е несмутима
и светла, тя дори не знае, че луна е;
а пясъкът, че пясък . не ще узнае
вещ никоя, че форма странна има.
Остават роговите фигурки тъй чужди
на шахмата абстрактен, колкото ръката,
която ги насочва. Може би съдбата
ни с кратки слуки и тегла без нужда
е инструмент на Другиго. Това не знаем;
да го наричаме Бог, не помага много.
Напразни са страхът и смътната тревога,
молитвите начевани, с които се терзаем.
Кой лък ще е отправил някога стрелата,
която съм? Коя – целта сред висината?


Превод от испански: Рада Панчовска

Най-Великите Българи

0

Васил Левски бе избран за победител в кампанията на БНТ (BNT.bg) “Великите българи” (Velikite.bg). Апостолът получи 58857 гласа.

В оспорваната надпревара за второто място победи Петър Дънов с 19247 гласа, следван от основателя на българската държава хан Аспарух с 17631 гласа.

Веднага след челната тройка се нареди цар Симеон I Велики. В първата десетка бяха още Княз Борис I, Иван Вазов, Кирил и Методий, Паисий Хилендарски, Стефан Стамболов и Христо Ботев.

(източник Нетинфо)

Така Българите показаха, че след свободата си най-много обичат Бог, което ги докарва на една крачка от прага на Царството.
Остава да се научим да обичаме Бог повече от себе си и ще прекрачим през прага Му.

Труден

Конкурс

0

Фондация Покров Богородичен” и портал „Православие БГ” организират за втора поредна година конкурса “Блага вест”.
Тази година той е посветен на един специален кът от епистоларния жанр: “Моето отворено писмо”.
Краен срок за изпращане на материалите: 15 март 2007 г.
Условията за участие и какви са наградите може да научите от тук
http://pravoslavie.bg/content/view/6252/257/

История на деня на Св. Валентин

0


Историята на празника на влюбените, и на неговия патрон Св. Валентин е обгърната в мистерия. Но от стари времена, още в древните гръцки, римски и ранно-християнски традиции, февруари е бил известен като месец на любовта.

В древногръцкият календар периодът между средата на януари и средата на февруари бил месецът на Гамелион, посветен на свещения брак между Зевс и Хера.
В античен Рим на 15 февруари се чествал празникът Луперкалия. Думата идва от Лупус, което значи вълк. Смята се, че празникът е свързан с легендарната вълчица, откърмила основателите на Рим – Ромул и Рем.

Жреците на култа Луперкалия – т.нар. луперции, се събирали в пещерата Луперкал, която свещената вълчица от легендата се предполагало, че е обитавала, и принасяли в жертва животни. Кръвта от жертвоприношенията след това бивала разпръсквана по улиците, за да донесе плодовитост и да пази вълците далече от селището. Луперкалия бил местен римски фестивал. За него Плутарх пише, че е бил празнуван от овчарите. По време на този празник много от младите благородници и управници бягали голи през центровете на селищата, за смях и забава, и удряли минувачите със специални камшици. Жените от по-високите класи нарочно заставали на пътя им, и покорно като ученици в училище подавали ръцете си да бъдат ударени, заради поверието, че това помагало на бременните да родят по-лесно, а на яловите – да забременеят.

По-разпространеният фестивал на Юнона Фебруа, се чествал в средата на февруари. Обичаят бил да се пишат на листчета имената на мъже и жени, и всеки си изтеглял случаен партньор, след което всички вземали участие в угощения и сексуални игри. Ранните християни не приемали този фестивал. В опит да го спрат, те опитали да преобразят „пиршеството на плътта” в романтичен ритуал. За съперник на Юнона Фебруа, църквата избрала Св. Валентин. Тъй като денят на смъртта му бил 14 февруари, можело лесно да се замени годишното празнуване на Луперкалия на 15-ти. Така папа Геласий I (492-496) забранил празника Луперкалия. Някои историци твърдят, че Сретение Господне (тогава празнуван на 14-ти февруари, но по-късно преместен на 2-ри), е бил обявен като негов заместител, но той вече е бил празнуван в Ерусалим още от 381 г. През 496 година папата обявил, че 14 феруари е денят на Свети Валентин.
Eдинственият проблем със Св. Валентин бил, че той бил непорочен младеж.
За да го направи по-привлекателен за романтичните любовници, църквата попроменила малко историята му. Няма писмени доказателства, защото всичко се е случило много отдавна, но има много легенди.Според една от тях, Валентин пренебрегнал заповедта на император Клавдий II, с която се забранявали женитбите сред римските войници. Хванат в нарушение, Валентин бил хвърлен в затвора и осъден на смърт за изпълнения на тайни сватбени церемонии. Докато бил в затвора, бъдещият светец излекувал дъщерята на тъмничаря от слепота. Бедното момиче се влюбило безумно във Валентин, но не могло да го спаси. Вечерта преди екзекуцията, лечителят успял да изпрати прощална бележка до любимата си, подписана „От твоят Валентин”.
По-късно, въпреки усилията на църквата, Денят на Валентин все още наподобявал Луперкалия с това, че че мъже и жени, женени или не, се събирали да си изберат „валентин” – с написани на листчета имена, теглени на случаен принцип. Събраните така двойки си разменяли подаръци, а понякога и любовни обещания.
Този обичай с лотарийните листчета оцелял до 18 век. Постепенно обаче замрял, защото много мъже били недоволни от това, че трябвало да дават подаръци (понякога много скъпи за джоба им) на жени, които не са избрали сами. Така празникът постепенно донесъл свобода на всеки да избира свой собствен „валентин”, и останала само размяната на подаръци между влюбени двойки.
Пак в края на 18 век се появили и първите печатни картички-валентинки, декорирани с купидончета и сърчица. В ранните десетилетия на 19 век това бил най-популярния начин да се направи признание в любов. Миниатюрни произведения на изкуството, картичките обикновено били ръчно рисувани и богато декорирани с коприна, панделки, пера и златно фолио.

  • Първото писмено доказателство за асоциация на деня на Св. Валентин с романтичната любов се открива в „Парламент на глупците” (1382) от Джофри Чосър:

„For this was on seynt Volantynys day
Whan euery bryd comyth there to chese [chose] his make [mate].”
(„ Защото това беше на деня на Свети Валентин
Когато всяка птичка си избира другар”)

Поемата била написана в чест на първата годишнина от годежа на английския крал Ричард II за Анна от Бохемия, който бил подписан на 2 май 1381. Когато се оженили 8 месеца по-късно, той бил на 13, а тя на 14 години.

  • В деня на Св. Валентин през 1400 година в Париж бил създаден Висш Съд на любовта. Този съд се занимавал с любовни предателства, договорки, и насилие срещу жени. Съдиите били избирани от жени на основата на поетични четения.

  • Най-ранната оцеляла поема-валентинка датира от 1415 г. Тя била написана от Чарлс, Орлеанският Дук за неговата съпруга. През това време дукът бил военен пленник в лондонския Тауър. Младият дук прекарвал времето си в писане на романтични стихове, които после изпращал до жена си във Франция. Около 60-на от тези стихове са запазени до ден днешен, и могат да се видят в колекцията с кралски документи в Британския Музей.

  • През 1969, като част от усилията си да намали дните на светиите с чисто легендарен произход, католическата църква премахва деня на Св. Валентин като официален празник от календара си. Вместо него, 14 февруари е обявен за ден на Св.Св. Кирил и Методий.

Превод от английски по материали в интернет: svetulka

Мамината тенджера

0

Твърде много безценни неща в живота си приемаме за даденост, чиято стойност не осъзнаваме, докато някой не ни я покаже по най-неочакван начин. Така стана и с мамината тенджера.

Още я виждам как стои на печката в цялото си величие, с очукания си синьо-бял емайл, нещо вътре клокочи, а парата се издига нагоре сякаш от вулкан. Когато влизах в къщи през задната портичка, от аромата й не само че ми потичаха лигите, но се чувствах на сигурно място. Независимо дали мама стоеше над тенджерата и бъркаше с дългата дървена лъжица, или не, аз знаех, че съм си у дома.

Нейната супа минестроне нямаше определена рецепта. Тя всеки път беше уникално творение. Така било още по времето, когато мама била малко момиченце в Пиемонтските планини в Северна Италия, където научила тайната й от своята „нона” (баба), наследила я на свой ред от поколения „нони”

За нашето голямо емигрантско семейство мамината супа беше гаранция, че няма да останем гладни. Тя беше един къкрещ символ на сигурността. Рецептата й се създаваше спонтанно от онова, което имаше в кухнята. От съдържанието й можехме да съдим за икономическото положение на семейството. Гъстата супа от домати, макарони, боб, моркови, целина, лук, царевица в месо означаваше, че в дома на семейство Бускалия нещата вървят добре. Рядката супа беше знак за оскъдни времена. У дома никога не се изхвърляше храна. Това беше смъртен грях. В крайна сметка всичко отиваше в тенджерата.

За мама готвенето на супата беше свещен процес. За нея то беше празничен ритуал в чест на Божието провидение. Всеки картоф, всяко късче пилешко се пускаше в тенджерата с признателност и благодарност. Всеки път, когато чета главата „Притчи” от Библията, се сещам за мама: „При това, става докле е още нощ, и дава храна на дома си… Чадата й стават и я облажават.”

В един момент обаче мамината тенджера се превърна за мен в повод за смут и притеснения, защото се страхувах, че заради нея ще загубя новия си училищен приятел. Сол беше слабо тъмнокосо момче и необикновен другар за мен, понеже баща му беше лекар и живееха в най-хубавия квартал на града. Сол често ме канеше в дома си на вечеря. Семейството имаше облечена в бяла униформа готвачка, която готвеше в кухня с блестящ хром и лъскави съдове. Храната беше добра, но на мен ми изглеждаше безвкусна, липсваше й живецът на гозбите, сготвени в опушената и почерняла тенджера в моя дом. Самата атмосфера беше безвкусна като храната. Всичко беше толкова официално. Майката и бащата на Сол бяха любезни, но разговорите около масата бяха надути и безинтересни, И никой никого не прегръщаше! Най-многото, което видях да направят Сол и баща му, беше да се здрависат.

В нашето семейство всички постоянно се прегръщахме – мъже, жени, момчета и момичета, а ако някой не целунеше мама, тя питаше:

– Какво има, да не си болен?

Но точно в този момент от живота ми всичко това ми причиняваше само притеснение.

Знаех, че Сол иска да дойде у нас на вечеря, но на мен никак не ми се щеше. Моето семейство беше толкова различно. Никое друго дете нямаше на печката си такава тенджера, нито пък майка, чиято първа работа като те види да влизаш в къщи беше да те сложи на масата с лъжица в ръка и пълна паница отпред.

Хората в Америка не правят такива неща – опитах се аз да убедя мама.

Е, аз не съм хората – отвръщаше гордо тя. – Аз съм Розина. Само луд човек може да не хареса моето минестроне.

Накрая Сол съвсем директно попита дали не може да дойде у нас на вечеря. Нямаше как да му откажа. Знаех, че мама ще се зарадва ужасно много, но аз се притеснявах, уверен бях, че Сол ще се отврати от храненето с моето семейство.

Мамо, защо да не хапнем нещо американско, хамбургери или пържено пиле?

Тя ме изгледа с вледеняващ поглед и на мен веднага ми стана ясно, че е излишно да разпитвам повече.

В деня, когато Сол щеше да идва у нас, аз се бях побъркал от притеснение. Мама и останалите девет членове на семейството ми още на вратата го посрещнаха с прегръдки и потупвания по гърба.

Скоро всички седяхме около тежката резбована маса, покрита със стари лекета и петна, голямата гордост и радост на татко, застлана с ярка, шарена мушама.

И както се досещате, докато татко каже молитвата, пред всеки от нас вече се мъдреше пълна паница със супа.

Е, Сол – попита мама, – Знаеш ли какво е това?

Не е ли супа? ” отвърна Сол?

Каква ти супа – сериозно рече мама. – Това е минестроне!

И се впусна дълго и разгорещено да обяснява каква сила дава минестронето: как лекува главоболие, настинка, корем, черен дроб, подагра и болки в сърцето.

След като опипа мускулите на Сол, мама го увери, че супата ще го направи силен като италиано-американския герой Чарлс Атлас.

Бях убеден, че за последен път се срещам със Сол. Предположих, че той никога не би дошъл отново на гости в къща, пълна с толкова екцентрични хора, говорещи със странен акцент и консумиращи необичайна храна.

Но за моя изненада Сол не само изяде супата си, но и два пъти си поиска „допълнително”.

Много ми харесва – каза той, докато сърбаше.

Когато се сбогувахме, Сол заяви:

Имаш страхотно семейство. Де да можеше и майка ми да готви така.

И добави:

Голям си късметлия!

Късметлия ли, зачудих се аз, докато той се отдалечаваше по улицата и ми махаше усмихнато с ръка.

Днес вече и аз знам, че съм бил късметлия. Знам, че топлотата, която Сол е почувствал на нашата маса, е била много повече от физическата и духовна топлина на маминото минестроне. Това е била чистата и неподправена радост на семейната трапеза, около която пируваше любовта.

Мама почина преди много години. Някой изключи огъня под нейната тенджера за минестроне в деня на погребението й и с това приключи една славна епоха. Но любовта към живота и сигурността, които клокочеха сред ароматните й съставки, и днес стоплят сърцето ми.

Двамата със Сол продължихме да бъдем приятели през годините. Аз бях кум на сватбата му. Наскоро бях у тях на вечеря. Той се прегръщаше с всичките си деца, те прегръщаха и мен. После жена му ни донесе димящи паници със супа. Пилешка супа, гъста и пълна със зеленчуци и късчета месо.

Ей, Лио – обърна се към мен Сол, – знаеш ли какво е това?

Не е ли супа? – усмихнах се аз.

Каква ти супа – презрително изпухтя той. – Това е пилешка супа! Лекува настинка, главоболие, стомашни болки. И за черния дроб е много добра! – намигна ми Сол.

Почувствах се отново у дома.

Лио Бускалия

Разказа е от книгата ,,Пилешка супа за женската душа”

Поръчай книгата Труден Бог

СЛУЧАЙНИ ПИСАНИЦИ

1 юни –...

0
Днес е 1 юни – световния...

”Откра...

0
Тъжна история за необикн...