~ 1 ~

            Безкраен ме създаде ти — такава бе волята ти. Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък съд и с пресен живот го пълниш винаги.

            Пренесъл тръстиковата свирчица през хълми и долове, ти вдъхна в нея вечно нови песни.

            В безсмъртното докосване на дланите ти мъничкото ми сърце престъпва всички граници на радостта и ражда слово неизказано.

            Неспирните ти дарове стигат до мен само през моите невзрачни шепи. Минават вечности, а ти все лееш и все остава място за доливане.

~ 2 ~

            Когато ти ми заповядаш да пея, мисля, че сърцето ми от гордост ще се пръсне; поглеждам твоето лице и сълзи в очите ми напират.

            Всичко неблагозвучно и сурово в живота ми се стапя в сладостна хармония и преклонението ми разперва крила като честита птица в полет над морето.

            Знам, че от песнопението ми извличаш радост. Знам, че единствено като певец пристъпвам в светостта ти.

            С крайчеца на простряното крило на песента си докосвам твоите нозе, които никога не бих се осмелил да стигна.

            Пиян от радостта на песнопението, забравям себе си и се обръщам като към приятел към тебе, който си ми господар.

 

~ 3 ~

            Не знам как пееш ти, мой повелителю!

            Слушам те винаги с безмълвно удивление.

            Светът е озарен от светлината на музиката ти. Дъхът на музиката ти възлиза от едно небе на друго. Свещеният поток на музиката ти помита всички каменни прегради и не знае граници.

            Сърцето ми копнее да се причасти към песента ти, но всуе се стреми към глас. Жадувам да говоря, но речта ми не се излива в песен и смутен възкликвам. О, в своята безкрайна музика сърцето ми си впримчил ти, мой повелителю!

 

~ 4 ~

            Живот на собствения ми живот, аз ще се мъча да опазя тялото си винаги неомърсено, като знам, че живото ти докосване е върху всички мои членове.

            Ще се старая винаги да не допускам никакви неистини до мислите си, като знам, че ти си онази истина, която запали светлината на разума в ума ми.

            Ще се старая винаги да гоня всяко зло далече от сърцето си и да запазя любовта си в цвят, тъй като знам, че твоят трон е скрит в най-съкровената светиня на сърцето ми.

            И винаги ще се стремя да те направя явствен в своите дела, тъй като знам, че твоето могъщество ми дава сили, за да действувам.

 

~ 5 ~

            Моля за минутка да ми разрешиш да поседя до теб. Всички работи, които съм подхванал, ще довърша после.

            Надалеч от твоето лице сърцето ми не знае ни почивка, нито отдих и трудът става безконечна мъка сред безбрежното море на мъката.

            Под прозореца ми днес е спряло лятото със шепот и въздишки и пчелите забавляват с музика двореца на цъфтящите дръвчета.

            Време е безмълвно да приседна редом с теб и тъй, лице в лице, да запея посвещението на живота в този стихнал в прелял покой.

 

~ 6 ~

            Откъсни това цветче н отнеси го, не отлагай! Страх ме е да не повехне и да се не повали в прахта.

            Даже във венеца ти да не намери място, ти го почети с болезнения допир на ръката си и го откъсни. Страх ме е да не угасне този ден, преди да го усетя, и часът на приношението да не си отиде.

            Даже да не е наситен неговият цвят и уханието му да е недоловимо, приеми това цветче на своя служба и го откъсни, доде е още време.

 

~ 7 ~

            Песента ми свлече накитите си. Тя не се гордее с гиздави премени. Украшенията биха нарушили нашия съюз, биха се изпречили между теб и мен; техният звънтеж,, би заглушил твоите нашепвания.

            Пред лицето ти засрамено умира поетичното ми славолюбие. О, учителю на поетите, аз съм седнал в твоите нозе. Дай ми само да направя този свой живот прост н строен като свирка от тръстика, във която ти да влееш музика.

 

~ 8 ~

            Детето, пременено с княжески одежди и натруфено със скъпоценни гривни, не ще познае никаква наслада в играта си; премяната му ще го спъва при всяка крачка.

            В страха си да не я разнищи или да не я оваля в прах то ще страни от този свят и няма да посмее даже да пристъпи.

            Майко, каква е ползата от това твое робуване на накита, щом той не ни допуска до здравословната прах на земята, щом ни ограбва правото на достъп до великия събор на простосмъртния живот?

 

~ 9 ~

            Какъв глупец! Да се опитваш да носиш себе си на своите плещи! Какъв окаян просяк! Пред собствената си врата да просиш!

            Оставяй всяко свое бреме на ръцете на онзи, който може да понася всичко, и не се обръщай никога назад със съжаление.

Желанието ти завчас изгася пламъчето на светилника, когато го досегне със дъха си. То е нечисто — не получавай даровете си през неговите омърсени длани. Приемай само онова, което ти предлага святата любов.

~ 10 ~

Тук е твоето подножие и твоите нозе почиват там, където са най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

            Ако искам да се поклоня пред теб, поклонът ми не стига до онези дълбини, където твоите нозе почиват сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

            Гордостта не може никога да приближи дотам, където ти пристъпяш в облеклото на смирението сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

            Моето сърце не може никога да си намери път дотам, където ти дружиш с лишените от дружба сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

 

~ 11 ~

            Остави тези молитви, песнопения и броеници! Пред кого благоговееш в този тъй усамотен и тъмен кът на храма, дверите на който са залостени? Отвори очи и виж, че твоят Бог не е пред тебе!

            Той е там, където земеделецът оре коравата земя и където каменарят прекопава път. С тях е в пек и в дъжд и облеклото му е покрито с прах. Съблечи свещената си роба и ела при него върху прашната земя!

            Избавление? Къде е избавлението? Даже господарят ни понесе с радост тежките окови на творението — той е окован със всички нас завинаги.

Остави цветята и тамяна и излез от съзерцанията си! Какво от туй, ако одеждите ти се окъсат и овалят? Припознай го и се изправи до него в мъката си и в потта на своето лице.

~ 12 ~

            Пътешествието ми е продължително и далечно.

Аз излязох с колесницата на първата виделина и преминах през пустините на много светове, оставяйки следите си върху не една звезда и планета.

            Най-безкрайно е пътуването до самия себе си и най-сложно е изкуството, което води до онази крайна простота на една мелодия.

            Пътешественикът ще почука най-напред по всички чужди порти, за да стигне и до своята; ще преброди всички външни светове, за да намери най-накрая своята най-вътрешна светиня.

            Моите очи се скитаха на шир и длъж, преди да ги затворя и да кажа: „Ти си тук!"

            Вопълът, въпросът „О, къде?", се стапя в сълзите на хиляди потоци и залива цялата земя с потопа на безбрежната увереност: „Аз съм!"

~

Един пътник наближил някакъв голям град и попитал една старица, седнала край пътя:
– Какви са хората в този град?
– Какви бяха хората там, откъдето идваш?
– Ужасна пасмина – отвърнал пътникът. – Злобни, подли, отвратителни във всяко отношение.
– Аха – рекла жената, – същите ще откриеш и в този град.
Едва отминал първият пътник, ето че се спрял друг и също попитал що за хора живеели в града. Старицата отново го попитала какви били хората там, откъдето идвал странникът.
– Прекрасни хора – честни, трудолюбиви и щедри до един. Тръгнах си с мъка на сърцето – заявил вторият пътник.
Мъдрата старица рекла:
– Такива ще ги откриеш и в този град.

Из „Най-хубавото накратко”

Разказ от ,,Пилешка супа за женската душа”

Новата книга на Паулу Коелю носи заглавието „Вещицата от Портобело”. Писателят вече публикува в личния си блог първите 3 глави от нея, още преди да бъде издадена (в България предстои да се появи на 23 април). Интервюто с него е преведено на български и взето от същия този блог. Повече може да се прочете на адрес www.paulocoelhoblog.com.
„Вещицата от Портобело” е историята на Атина, или Шерин – името, с което е кръстена. Животът й е събран в поредица записани интервюта с хора, познаващи я добре, или почти никак – родители, колеги, учители, приятели, познати, бившият й съпруг.
Романът разкрива мистериозното начало на живота й – приют в Румъния и детство в Бейрут. Когато войната избухва, приемното й семейство се мести в Лондон, където следва драматичен обрат на събитията…
Атина, наречена „вещицата от Портобело” заради виденията и пророчествата й, изчезва мистериозно, оставяйки тия, които я познават, да разрешат загадката на живота й и внезапното й оттегляне.

…

–Как бихте предали накратко централната тема на последния ви роман “Вещицата от Портобело”?

– Трудно е да се предаде накратко цял роман, но бих казал, че става въпрос за пробуждането на женската енергия и в мъжете, и в жените.

-Каква е разликата между мъжката и женската енергия? Защо трябва да пробуждаме женското начало в себе си? Какво не е наред с мъжката енергия в нас?

-И двете енергии са необходими; трябва да сме състрадателни и непреклонни същевременно. Христос направи свещени тези двете страни: енергията на хляба, която е твърда, и енергията на виното, която е течна. Понякога не мечът разсича на две камъка, а търпението на водата.

-Има ли нещо ново в този роман, нещо което не сте правили досега?

-Стилът е различен: книгата е съставена от свидетелства на хора, познавали главната героиня, Атина. Също така за пръв път главната героиня има дете. Това е първият ми роман, където се появяват и деца.

-Идеята на романа от реалния живот ли води началото си?

– Да.През октомври 2005 в Трансилвания се запознах с една румънска стюардеса, която ме вдъхнови за историята на Атина. Тя ми разказа как е била осиновена от австрийско семейство, въпреки циганското си потекло. Разбира се, това беше само началната точка на романа; много аспекти са дошли от безброй други ситуации и хора, които съм срещал по пътя си. Аз също присъствам в този образ.

-Занимавате се с много деликатни въпроси, като предразсъдъци, религиозна нетолерантност и догматика. Не се ли страхувате да бъдете отхвърлен от католическата църква заради книгата си? Все пак защитавате идеята, че Бог е Великата Майка?

– Не се страхувам от това Всяка година се оттеглям в бенедиктинския манастир Мелк в Австрия. Там често разговарям с абат Букхард за католическите традиции, и веднъж по време на разговорите ни беше повдигнат и въпроса за изключването на жените от католицизма. Той ми каза, че бенедиктинците имат молитви, посветени на Богинята-Майка. Мисля че женското божество не би трябвало повече да е тема-табу.

-Един от постоянно възникващите въпроси в книгата е нуждата на Атина да живее с нейните „празни пространства”. Има ли Паулу Коелю „празни пространства” също?

-Разбира се, че имам. Кой няма? Целият проблем не е в празните пространства, а в признаването, че те съществуват. Днешното общество е така преокупирано с последователността и свързаността, че мнозина биват вкарани в капана на мисълта, че всичко е обяснимо. Обществото се опитва да ни убеди, че трябва да сме напълно прозрачни, не само към света, но и към самите себе си. Точно тук е опасността. Трябва да признаем, че има неща, които не могат да бъдат обхванати, че нашите “празни пространства” съществуват и че трябва да уважаваме и почитаме тази мистерия. Бих казал, че Атина е моята женска страна.

-Вярвате ли във вещици?

-Разбира се, че да. За нещастие, думата вещица все още се свързва с много предразсъдъци. За мен вещица е жена, която е способна да остави интуицията си да води действията й, която общува със заобикалящата я среда, която не се страхува от предизвикателства. В последния си роман подробно описвам предразсъдъците, с които се сблъскват модерните вещици в съвременното общество.

-Какво ще кажете за страха да си различен?

-Във всичките си книги разглеждам този проблем. Непрекъснато пиша за това колко е важно да приемаме различността, от детството си съм привлечен от нея. За мен самия беше много важно да приема моите собствени различия.

-Не е ли по-трудно да се приемат чуждите, на другите хора, различия?

-Наистина, по-трудно е да се приемат чуждите различия, но не по-малко сложно е да приемеш собствените си. Причината за това е винаги в предразсъдъците; винаги има някакви неразбирания. Има една цяла система, която не иска да се променя, която не иска хората да се променят. Напоследък обаче забелязваме, че системата започва леко да се променя, благодарение на хора като Атина. Тя е прототип, нещо като икона на тези смели хора, които се опълчват срещу обществото и поставят под съмнение ценностите му.

-Защо хората толкова се страхуват от промените?

-Ако ти не се промениш, светът ще те промени. Само вампирите не се променят. Да се промениш е необходимо, но дори ако не искаш да го допуснеш, накрая все пак ще трябва да се предадеш пред промяната. Трагедиите и трудностите няма да закъснеят и ще бъдеш принуден да се адаптираш.

-Една от главните теми на романа ви е неудовлетворението…

– Светът се върти около неудовлетворението. За пример вижте децата, които са по-близо до есенцията на живота. Те удовлетворени ли са? Никога. Вярвам, че във всички нас се крие по едно дете, което винаги е любопитно към заобикалящия го свят.

-А вие удовлетворен ли сте?

-Не, разбира се, че не съм. Аз съм типичен пример за човек, който никога не е удовлетворен.

-Знаете ли за какво е книгата, преди да започнете да я пишете?

-Никога не си водя бележки и никога не знам къде ще ме отведе книгата. Би било изключително безинтересно, ако имах цялата фабула в главата си предварително. В случая с „Вещицата от Портобело”, идеята ме осени през нощта, докато спях. Събудих се, незабавно я записах в компютъра си, и работих над нея през следващите няколко дни.

-Книгата ви свършва на 25 февруари 2006, точно в 19:47 часа. Британска точност?

-Когато завърших книгата, погледнах компютъра и видях, че часът е точно 19:47. Бях като омагьосан от този факт, тъй като съм роден през 1947 година. Ето защо го записах така в ръкописа.

-Кое можем да наречем важно?

-Никога не можеш да знаеш. Можеш само да го откриваш по време на пътуването си. Всичко започва със знак, който те води от една точка към следващата. Или те кара да мислиш за някакво действие, което ти предстои да предприемеш.

-В какво вярвате?

-Вярвам в мечтите, в човека и в богинята.

-Книгата ви е посветена на S.F.X. Кой е той?

-Човек, който отдаде всичко, за да следва мечтата си, на съвсем млади години. На мен ми отне много повече време, докато се реша да последвам моята мечта. Бях почти на 40, когато се реших да се оставя да бъда воден от нея. Сдобих се с куража, след като направих поклонническото си пътуване до Сантяго де Компостела.

-Какъв е опитът ви с “правенето” на литература чрез вашия блог?

-Удивителен. Това, че направих достъпна една трета от книгата на испански и португалски, даде възможност на читателите ми да преценят сами за себе си стойността й. Този директен контакт, по мое мнение, е най-доброто за литературата.

Превод от английски: svetulka

Повече може да се прочете ТУК