Естеството на Дамма

0

МангоПонякога, когато плодното дръвче цъфти, духва ветрец и пръсва цветовете по земята. Някои пъпки остават и израстват в малки зелени плодове. Духва вятър и някои от тях също падат! Други остават и се превръщат в плодове или почти узряват, някои дори напълно узряват, преди да паднат.
Така е и с хората. Като цветовете и плодовете на вятъра, и те падат в различни етапи от живота си. Някои хора умират, докато още са в утробата, други – броени дни след раждането. Някои хора живеят няколко години и умират, без да достигнат зрялост. Мъже и жени умират в младостта си. Други пък достигат зряла старческа възраст, преди да умрат.
Когато разсъждавате за хората, разглеждайте природата на плода на вятъра: и двете са много несигурни.
Тази несигурна природа на нещата може да се види и в монашеския живот. Някои хора идват в манастира с намерение да се ръкоположат, но размислят и си тръгват, дори с избръснати глави. Други стават послушници и тогава решават да си тръгнат. Някои приемат духовен сан само за Дъждовните Васи, после се отказват. Също като плод на вятъра – всички са безкрайно несигурни!

Нашите умове също са такива. Надига се мисловно впечатление, придърпва ума и той пада – също като плод.
Буда разбирал несигурната природа на нещата. Той наблюдавал явлението с плода на вятъра и разсъждавал върху монасите и послушниците, които били негови ученици. Открил, че и те в същността си имат същата природа – несигурна! И как може да е иначе? Това е положението на всички неща.
Така човек, който практикува с осъзнатост, не се нуждае от някой, който да го съветва и поучава, за да може да вижда и разбира. Пример е случаят с Буда, който в предишен живот бил цар Махаджанака. На него не му се наложило да учи много. Просто наблюдавал едно мангово дърво.
Един ден, докато се разхождал с министрите си, от гърба на слона той зърнал мангови дървета, натежали от зрели плодове. Преценявайки, че не бива да спира разходката, той решил по-късно да се върне и да си откъсне. Откъде да знае, че министрите му, които вървели отзад, алчно ще оберат всички плодове? Че ще използват прътове, за да ги свалят на земята, трошейки клоните и разкъсвайки листата?

Вечерта, завръщайки се в манговата горичка, царят, който вече предвкусвал сочната наслада от мангото, открил, че не са останали плодове. Нито един! И не само това, но клоните и листата били потрошени и обрулени.
Царят, огорчен и разстроен, зърнал едно мангово дърво, чийто клони и листа били здрави. Почудил се защо. И осъзнал, че просто дървото няма плодове. Ако едно дърво няма плодове, никой не го закача и клоните и листата му остават здрави. Този урок го занимавал по целия път на връщане към двореца: „Неприятно е, смущаващо и трудно, да бъдеш цар. Това изисква непрекъсната грижа за всички поданици. Ами ако има опити за нахлуване и нападение на царството?” Царят не намирал покой. Дори в съня си бил обезпокояван от кошмари.
Отново видял в ума си манговото дърво без плодове със здравите клони и листа. „Ако станем подобни на това мангово дърво,и нашите листа и клони ще останат неувредени.” – мислел си той.
Седнал в покоите си и медитирал. Накрая решил да стане монах, вдъхновен от урока на манговото дърво. Сравнил себе си с него и заключил, че ако човек не са въвлича в светските дела, ще бъде истински независим, свободен от тревоги и трудности. Умът би бил необезпокояван. Разсъждавайки така, той станал монах.
От тогава, където и да идел, когато го питали кой е неговия учител, той отговарял: „Едно мангово дърво.” Не му трябвали други поучения. Манговото дърво било причината за неговото Пробуждане за Опанайко-Дамма (Opanayiko-Dhamma) – учението, което водело навътре. С това Пробуждане той станал монах, който имал малко грижи, задоволявал се с малко и се радвал на уединението. С отказа от царския статут, умът му намерил покой (мир).
В тази история Буда бил Бодхисатта, който постепенно развивал практиката си. И ние, както Буда като цар Махаджанака, трябва да се оглеждаме и да наблюдаваме, защото всичко на този свят е готово да ни учи.
Дори с малко интуитивна мъдрост ще можем ясно да прозрем закономерностите в света. Ще разберем, че всичко в света е учител. Дърветата и лозите могат да разкрият истинската природа на реалността. Имаме ли мъдрост, не е нужно да питаме или да учим. Природата може да ни научи достатъчно, за да станем просветлени, както цар Махаджанака, защото всичко спазва пътя на истината. Не се отклонява от нея.
Свързани с мъдростта са владеенето и сдържаността, които могат да доведат до по-нататъшно прозрение в закономерностите на природата. По този начин ще стигнем до разбирането на абсолютната истина, че всичко е „анича-дукка-анатта”. Вземете дърветата, например. Всички дървета по земята са еднакви, са Едно, когато ги наблюдаваме през реалността на „анича-дукка-анатта”. Първо възникват, после израстват и зреят, непрестанно се променят, докато накрая не умрат, както става с всяко дърво.
По същия начин хората и животните се раждат, растат и се променят в годините, докато накрая не умрат. Множеството промени, които се случват по време на този преход от раждане към смърт, показват Пътя на Дамма. А именно, че всички неща са нетрайни и разлагането и разпадът са тяхно естествено условие.
Ако имаме яснота и разбиране, ако изучаваме с мъдрост и осъзнатост, ще видим Дамма като реалност. Така ще виждаме хората в непрестанно раждане, промяна и умиране. Всеки е обект на цикъла живот-смърт и именно заради това всеки във вселената е като Едно същество. Съответно, виждайки едного ясно и отличително е същото като да видиш всеки друг по света.
По същия начин всичко е Дамма. Не само нещата, които виждаме с физическото си око, но и нещата, които виждаме в умовете си. Поражда се мисъл, после се променя и си отива. Това е „намма дамма”, просто ментална импресия, която се надига и отминава. Това е истинската природа на ума. И като цяло, това е благородната истина на Дамма. Ако човек не гледа и не наблюдава по този начин, значи не вижда! Ако човек вижда, ще има мъдростта да слуша Даммата така, както е представена от Буда.

Къде е Будата?
Будата е в Даммата.
Къде е Даммата?
Даммата е в Будата.
Тук и сега!
Къде е Сангата?
Сангата е в Даммата.

Буда, Дамма и Санга съществуват в умовете ни, но трябва ясно да го видим. Някои хора подхождат лековато – „А, да, Буда-Дамма-Санга, те са в ума ми.” Но практиката им не е правилна. Тогава Буда-Дамма-Санга няма да бъдат намерени в ума им, защото „умът” първо трябва да стане ум, който знае Дамма.
Стигайки до този етап, ще знаем, че на света има истина и е възможно да практикуваме за разбирането й.
Например, „нама дамма”, чувствата, мислите, въображението, и т.н., всичките са несигурни. Когато се породи гняв, той нараства, променя се и накрая изчезва. Щастието също се поражда, расте, променя се и накрая изчезва. Те са празни. Те са нищо. Това е положението при всички неща, било то ментални или материални. Вътрешно имаме това тяло и ума. Външно имаме дърветата, лозите и всички други неща, които ни показват този универсален закон на несигурността.
Дали е дърво, планина или животно, всичко е дамма. Къде е тази Дамма? Казано простичко, това което не е Дамма, не съществува. Дамма е природата. Това се нарича „сача дамма” (Sacca Dhamma), истинската Дамма. Ако човек вижда природата, вижда Дамма. Ако вижда Дамма, вижда природата. Гледайки природата, човек познава Дамма.
Каква е ползата от много учене, когато абсолютната реалност на живота във всеки негов момент, във всяко негово действие, е безкраен цикъл на раждания и смърти? Ако сме осъзнати и будни – във всички пози (седеж, стоеж, ходене, лежане), тогава себепознанието е готово да се роди – а именно, знаенето на истината за Дамма, вече съществуваща тук и сега.
В настоящето Будата, истинският Буда, още живее. Той е самата Дамма – „Сача Дамма”. И „Сача Дамма” – това, което ни прави Буда, още съществува. Никъде не е избягало! То поражда две Буди – един в тялото и един в ума!
„Истинската Дамма” – казал Буда на Ананда, „може да се осъществи чрез практика.” Който види Буда, вижда Дамма. Как става така? Преди не е имало Буда. Едва след като Сидхарта Гаутама осъзнал Дамма, тогава той станал Буда. Ако го обясняваме така, той е едно и също с нас. Ако осъзнаем Дамма, ние също ще сме Буда. Това се нарича Буда в ума, или „Нама Дамма”.
Трябва да внимаваме във всичко, което правим, защото сме наследници на всички свои добри или лоши действия. Правейки добро, жънем добро. Правейки лошо, жънем лошо. Поглеждате ежедневието си и виждате, че е така. Сидхарта Гаутама станал просветлен в разбирането на тази истина и това довело до появата на Буда в света. По същия начин ако всички хора практикуват в достигането на тази истина, те също ще се променят в Буда.
Съответно Буда още съществува. Някои хора са много щастливи и казват: „Ако Буда още съществува, тогава мога да практикувам Дамма.” Това е правилният подход.

Дамма-беседа на Аджан Ча пред ученици от Запада в манастира Бънг Уай, 1977 г.

Кучето

0

„Това, което съм най Аз в света е не проекция на Мене, а отделеното мое Друго.” Лакан

КучетоДенят е обикновен, в края на юли, и странни дъждове пъплят по лятното небе. Връщам се от тренировка по тайчи, дъждът все повече се усилва и аз съм вече леко смръщена, защото водата свободно се стича от косата ми през роклята и леки тръпки мравучкат по кожата ми. Забързана да изпреваря и пороя, и задръстването, всъщност вървя пеша. Поспирам в тунелчето на бившия „Кристал” с тихото вътрешно уверение, че ей сега дъждът ще секне, както става лете. Зяпам по витрината на „Български книжици”, фокусирам странни издания за църковната истина за Дънов и Ванга или някакъв нов, много обещаващ роман за някакви си самоубийци с умело подбрана корица, която да подсеща подсъзнанието на драгия читател за Рьорих. Все едно, аз съм непоклатима, не се изкушавам, не влизам. Една жена усилено ми дими в лицето, помагайки за преподредбата на книгите на витрината, и аз решавам, че няма смисъл да чакам. Възобновявам мокрия си марш, пресичам „Царя”, стегнато се движа по паветата и тихо се моля на шофьорите да не ме къпят допълнително. Подминавам Народно събрание, Академията…

Вече започвам да се чудя защо трябваше да избирам най-дългия маршрут, и то пеша. Защо не взех такси, защо не спрях да пия някъде кафе и просто да чакам… Подминавам отдавна погребаната и забравена „Сердика”, пресичам пешеходната пътека и малко усилила крачка си мисля, че вече съм близо до лелеяната двадесетица. Чувам излайване, после пак… И виждам срещу мен едно куче. Не знам дали лаеше то. Това е доста забързано, делово, мокро и да, толкова красиво! Може би щях да го подмина. То бърза, аз бързам. Просто се разминаваме. Но чувам двама мъже да си говорят – я какво хубаво куче. Лабрадор е. Не беше. Беше от онези прекрасни, бели печални образи на кучешката свобода, които незнайно защо не са имали късмета да се родят в нечий дом, на топло. Спирам се. И то спира. Ела – казвам му. Много вали. Ела с мен под козирката. То се поколебава и после решава да се довери на ръката ми и идва. Вече сме на сухо, вече сме двама. Нещо се случва и светът става това, другото, мокрото, около нас, а ние сме едно цяло, сливаме се. Просто сме. Изведнъж виждам колите по друг начин – ръмжащи, страшни, хаотични… Анализирам се – нещо във възприятието ми е твърде обострено. Моето ново четириного аз лежи на педя от мен и леко потреперва. И на мен ми е студено. Дъждът все така прави кръгчета по асфалта и в кратките мигове, когато не минават коли, долавям спокойствието на чакането.

Едно момиче върви отсреща, босо, с обувките в ръцете, толкова небрежно красиво, както може само младостта. Капките полека се разреждат. Знам, че трябва да тръгна и да оставя моето друго аз на съдбата му. Дали ще се разбуди, дали ще продължи по пътя си или ще продължи да придремва, унесен от тръпките на тялото си? Уви, веднага ме усеща. Навеждам се, за първи път го погалвам леко по муцуната и му казвам само „чао”. Тръгвам, крадешком поглеждам, и се моля да не ме последва. Сърцето ми се къса. Лицето ми се гърчи в гримаса на болка и се чувам как питам – защо винаги при раздяла толкова боли? Пак поглеждам през рамо и го виждам. Той леко подтичва, още помни целостта на мига, в който бяхме едно. Вече тичам и аз, и се моля – Загуби ме! Моля те, загуби ме!

Свървам зад ъгъла, копнея да зърна трамвая. Красивото бяло куче вече го няма. Загубило ме е. Но в агонията на болката, че не съм могла да направя нищо за него, се сещам нещо. Не мога да спася всички, не можем да ги спасим. Винаги ще има страдащи, треперещи създания. Винаги някой ще плаче и ще стене от болка. Виждам едно малко бебче на задната седалка на автомобил. Гушнато в мама, безбрежно щастливо. Но знам, че и това личице един ден ще се сгърчи от мъка, защото такъв е животът. Всички сме братя и сестри в тази неизбежност. Един добър учител, не знам дали е бил велик, но несъмнено е бил добър, отговаря на въпроса „Защо сме се родили на този свят?” по следния начин: „Защо сме се родили ли? За да не се раждаме отново.”

Все забравям това. Все се улисвам в постижения. Втурвам се по малки, мними истини, забравила онази голямата…

Пътувам в трамвая и си мисля как искам ей сега да умра и вече да не се прераждам. Не искам повече. Ох, не. Това пак е желание. Добре, ще живея дълго и като оставя това тяло, никой няма да плаче, защото ще съм ги подготвила. И няма да се прераждам. Край.

После, вече вкъщи, след като се хвърлих на врата на мъжа си с рев колко е тъжно всичко, след топлия душ, глътката загряващ алкохол и огромната чаша какао… една приятелка ми се обади. И така, в хода на разговора, я чух да казва: „Ех, няма да ти стигне един живот…” Контекстът беше друг, думите бяха шега, но отекнаха в мен. Е, здраве да е. Щом трябва, пак ще се живее. Но поне ще гледам да е осъзнато, пробудено.

Забраненият град – Фамагуста

0

Фамагуста е град за който думата свобода е непостижима, не само като понятие. Още в древността за града са се водили ожесточени битки. Обречен на забвение ли е Амохостос и ще възкръсне ли някога от мъртвите?

Ние не сме чували за Фамагуста, тя е почти непозната за нас, но големият Български поет Никола Вапцаров я споменава в един свой стих.

Писмо

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?

Из „Писмо“ на Никола Вапцаров

Град – Призрак

Фамагуста преди Турската инвазия през август, 1974

Фамагуста преди Турската инвазия през август, 1974 г.

Фамагуста* е разположена на изток от Кипър в стратегически важно геополитическо пространство, на кръстопътя на три континента, Европа, Африка и Азия, това пространство има 36 вековна история и култура: за хиляда години е била столица на Кипър по време на просперитет и е била в състояние да обедини дванадесетте царства на древен Кипър.

Фамагуста, която е в непрекъсната серия от други войни от 17-ти век след Хр. до 1974 г. играе най-важната роля в цялата история на Кипър.
Според археология и история в областта на Фамагуста през 17-ти век сл. Хр., древната Енгоми (Eγκωμη) е основана от една група земеделски производители в близост до древния град, Аласия (Αλασία). Енгоми (Eγκωμη) обаче претърпява голямо развитие и оцелява пет века, тя ни връща към първите гърци Микейци и Ахеи.

Нобеловия лауреат поет, голям приятел на Кипър, Йоргос Сеферис посети Кипър три пъти, и написа много стихотворения за Кипър, и написа една прекрасна поема за древната Енгоми.

В близост до морето, се строи нов град – столица Саламина – Σαλαμίνα, съгласно предаването му на основоположника на града Τеuκρoς, син на гръцкия цар на Саламин, Теламон, който пристига в Кипър, след края на Троянската война и се заселва на острова, защото баща му не му разрешава да се завърне в родината, тъй като той не защитава брат си Аякс от самоубийство.

Саламина** за хиляда години е бил столица на Кипър и царство на най-важните от дванадесетте гръцки царства, които са съществували на острова. В Саламина сред известните царе царуват и Oнисилос и Евагорас(o Oνήσιλoς και o Euαγόρας ). Всички те воюват срещу чуждите нашественици и остават в историята на Кипър, като символ на вечната борба за свобода. Oнисилос (o Oνήσιλoς) в борбата си срещу персите има много трагичен край.

Евагорас, като гражданин е една общогръцка политическа и интелектуална личност. Той е този, които първи замисля идеята за общогръцка асоциация и земеделие, както никой друг, за опазването на гръцките букви, съхранението на загубените обичаи и гръцки фолклор в Саламина и Кипър. Най големите дейности на Евагорас бяха да изтрие персийските чувства и да укрепи гръцкия дух. Саламина и целия остров е окончателно освободен от Персите, от друг голям генерал на гърците, Александър Велики, син на Филип крал на Македония.

След Александър Велики, в Саламина и в цял Кипър идват наследниците на Птоломеите. Следват Римското владичество с основната функция превъзходството на гръцката култура над Римската точно както се случи и в останалата част на Гърция. Византийските години затвърждават християнската религия и има много образци на византийска култура в цял Кипър.
Християнството в Кипър подбуждат апостолите Павел и Варнава. Варнава беше Саламин и близо до Саламина намери гроба на Св. Варнава негов съименник. Смятан за основател на Кипърската църква.

Саламина е била разрушена от земетресения, но до този момент най-важните археологически обекти са в Кипър заедно с Пафос. Изоставяме един прекрасен летен театър сравним с този на Епидавър както и прочутата Гимназия с типичните колони.

Древният град Саламина на източното крайбрежие на Кипър

Древният град Саламина на източното крайбрежие на Кипър

Саламина е наследена от Констанс на името на византийския император Констанций Втори. Има известен храм, базиликата „Св. Епифаний.”

Арабските набези унищожават много продължително и Констанс и жителите му, тези, които са оцелели се преместват на юг и се заселват в Арсиной построена от Птолемей Филаделф, в чест на съпругата му и сестра му Арсиной. Арсиной изоставена и зарита в пясъка е тази, която наричаме в последствие Амохостос – Фамагуста, градът се намира дълбоко в пясъка на нашия град.

С упадъка на Саламина, Констанс и Арсиной започва разцвета на Амохостос. Става седалище на архиепископа и придобива голяма известност и гражданите придобиват големи богатства. Периода 1191 след Хр. се счита за първата златната ера на Фамагуста. Говори се, че е имало сто хиляди граждани, и всички са били много богати. Един чуждестранен турист от времето пише за Фамагуста. „Това е най-богатият от всички градове и жителите му са най-богатите сред всички хора. Когато един мъж от Амохостос сгодява дъщеря си, тя носи на главата си златна корона с толкова много бижута, че и Французите, когато я видят, ще разберат, че тя надвишава стойността на всички бижута на Франция.”

Изображение на Фамагуста, средновековието (309-1458 г.)

Изображение на Фамагуста, средновековието (309-1458 г.)

Известният хроникьор на тази епоха Леондиос Махерас***, пише в „Хроника“, за гражданите на Амохостос: „Разпръскваха бисери и скъпоценни камъни, сякаш да бяха пшеница”. Амохостос през тази епоха е единствения космополитен център. Говори се, как в града се чували сто различни езика. Прекрасни жилища и великолепни храмове украсяват града, а стените на кулите му придават сигурност и особено очарование. На външните стени на Амохостос се намира кулата Отело и отгоре на портата й се намира вграден лъвът на Св. Марко, за който казват, че отваря уста веднъж годишно. Първият, който сложи ръка в устата му открива голямо съкровище.

Кулата Отело

Кулата Отело

Наименованието на кулата Отело идва от едноименната трагедия на Шекспир, в която Отело удушава от ревност венецианската си съпруга Дездемона.

Говори се обаче, че в Амохостос, както и в Константинопол (Истанбул), съществуват триста шестдесет и пет църкви, в които се извършват литургии всеки ден. Сред известните храмове оцелели и до днес са катедралата „Св. Николай“ с готическа архитектура, уникална красота и великолепие. Тук са увенчавани царе на Йерусалим и на Кипър. Днес е джамия.

Историческото развитие на Фамагуста продължава и проследява съдбата на останалата част на Кипър. Амохостос, който някога е бил на първо място, златен град, преминава през трудни години и жителите му от богати стават много бедни.

Султан Селим II през 1570 г. изпраща ултиматум, да му осигурят венецианци в Кипър.

Венецианците отказват и на 3-ти юли 1570 турците, разтоварени в Кипър са заети с обсадата на Фамагуста в продължение на една година, за да падне в ръцете на Турците през август 1571 година. Ирония на лош късмет. Защото сме съвременници на Фамагустанци, които изоставят Фамагуста през август 1974 година.

От 1574 година турците не позволяват християнин да живее в Фамагуста. Така че, задължително след това християните започват да живеят извън Фамагуста, в южната част предградието Вароша, така че и преди турската инвазия от 1974 г., Вароша или Новата Фамагуста да се превърне в уникален космополитен център в източната част на Средиземно море.

Фамагуста преди 1974

Фамагуста преди 1974

„Вароша“ (новата Фамагуста) в началото и през първата половина на 20-ти век е един малък град, а не град. Жителите са градинари, грънчари, работници и много малко учени.

Развитието на Фамагуста е драматично и бързо на икономическо, туристическо и културно пространство, то започва от края на Втората световна война и особено след освободителната борба на хората от Кипър (1955-1959), и създаването на независима Република Кипър през август 1960г., като се започне с покойния президент Макариос трети. Периода от 1960 до 1974 е друг златен период за Фамагуста. Някога малката Вароша новата част на град Фамагуста през 1960 г. е красив град с 45 000 жители, той е първият град в туристическата индустрия, в частност 80% от туристическите легла в цялата Кипър преди инвазията от 1974 г. са били във Фамагуста.

Фамагуста – Пристанището

Фамагуста – Пристанището

Фамагуста е един модерен европейски град, който е пълен с живот и хиляди туристи намериха настаняване в комфортни и луксозни хотели наслаждавайки се на топлото синьо на морето с уникален златист пясък. Навсякъде във Фамагуста са издигнати преди нашествието нови жилища, нови училища и обществени сгради, нови хотели и хотелски апартаменти, нови големи офиси с напълно модерно оборудване. Пристанището е сред най-големите в Кипър. 75% от вноса и износа минава през пристанището на Фамагуста. Кой наистина от нас Фамагустанци забравя булевард „Кенеди” с живота сутрин и вечер, дворците от мрамор, големият Лицей на Гръцките жени от Гимназията Фамагуста, Началното училище, Общинската библиотека и Пинакотека, Музея, църквата „Св. Николай“, „Светият Кръст”, „Св. Мемнон”, „Света Петка”, „Света Екатрина”, „Св. Лука”, „Св. Георги”, „Св. Йоан” и „Света Троица“. Кой наистина от Фамагустанци ще забрави къщата в която е роден, махалата в която е играел за първи път, училището в което е учил, града който го възкресява и го е създал.

Руини, Църквата „Св. Георги“

 Руини, Църквата „Св. Георги“

Фамагуста, Катедралата

Фамагуста, Катедралата

Забраненият град

Този красив град, Фамагуста*, изоставен на 14-ти Август 1974 година, след преврата на военната хунта в Атина и на 20-ти същия месец опустошен от турската инвазия на острова. Ние Фамагустанци станахме трагични жертви на турския Атила, който безмилостно и безразборно бомбардира целия град, след бягството ни. Ние тръгнахме по пътя на горчиво изгнание. Фамагуста от заминаването ни вече почти 34 години е самотен планински град, без постоянни жители.

Шведски журналист пише:

„Асфалтът по улиците е разрушен от горещото слънце, изникнаха храсти по тротоарите. Днес масите са още застлани, пране виси и уличните лампи са запалени.”

В изгнание ние от Фамагуста, както всички кипърски бежанци с много труд и постоянство търсим начини да се завърнем в земята на бащите си… Обаче на всички ни липсва най-важното. Живеем всички без изключение, ние от Фамагуста и носталгично феновете на Фамагуста. Искаме да се завърнем в града ни, очакваме скоро „вкусен омар“, за да го превърнем в прекрасен.

Фамагуста, който сега съществува отвъд бежанската граница Деринеа (Δеρύνеιας), е там и ни чака.

Фамагуста е страст и любов. Той е един красив град и зората следобед и привечер.
Това е нашият любим град в който някога ще се върнем.
Защо: Не е забравена Фамагуста записваме я в идентичността и в нашите паспорти. Свързваме я със сутрешната молитва.

Андреас Калис (филолог, град Фамагуста съветник)

Фамагуста днес

Фамагуста днес

_______________

*Фамагуста да се чете Амохостос – Αμμόχωστoς

**Саламина (Σαλαμίνα) е най-големият от островите в Сароническия залив. Саламина в края на 19 век и началото на 20 век претърпява историческо, културно, фолклорно и икономическо развитие.
Саламина е известна със своите морски традиции, населението й се е занимавало с корабоплаване и морска търговия, риболов и селско стопанство. Саламина е известна с гостоприемството си към големия гръцки поет Ангелос Сикелянос.

Саламина

***Λ. Μαχαιράς е средновековен хроникьор на Кипър, живял през 15в. Основният източник на информация за него е неговата „Хроника“ (Κρόνακα), написана през Средновековието на кипърски диалект.

Превод: Соня Пехльова
Източник: www.anorthosisfc.com

Вселената: Отвъд Големият взрив

0

Алберт Айнщайн

„Вселената се свива до размерите на атом.”

 Айнщайн не можел да възприеме това, но други можели. Една динамична и разширяваща се Вселена, пасвала идеално в теория, наречена Големия Взрив. В зората на 20-ти век, Алберт Айнщайн ни е накарал да разсъждаваме над научната вероятност, че нашата Вселена е имала начало. Но идеята, че всичко си има общо начало получила силен религиозен отпор. В продължение на хиляди години, произхода на света бил обясняван от религиозни дейци, а не от учени. Има различия между науката и религията. Те гледат на света по-различни начини, задават различни въпроси, науката се интересува от това „как” се случвата нещата, докато религията – от това „защо” се случват, което е по-задълбочен въпрос, защото търси целта на съществуването. Религията и науката са се конкурирали, само защото са имали една и съща цел – истината. Иронията е, че авторът на една стара, но обективна научна теория за произхода на вселената, бил виден католически свещеник. Другото странно нещо е, че научно обоснованата му теория изглеждала доста религиозна. Според него, Вселената не била вечна, а си имала начало. Отец Жорж Льометр твърдял, че Вселената се е родила. Льометр най-добре проумял идеята за разширяващата се вселена и предложил много идеи, които се проучват и до днес.

 Georges Henri Joseph Édouard Lemaître

Льометр изучил идеите на Анщайн и предложил страхотна идея. Идея, която дори великия Айнщайн не би могъл да възприеме.

 „Вселената не е статична, а се разширява”.

 Льометр изучил идеите на Айнщайн без никаква предубеденост и открил, че те водят към Вселена, която в момента се разширява, а в миналото е била все по-малка и той приел този резултат на сериозно. Льометр разсъждавал, че ако Вселената наистина се разширава, днес ще е по-голяма от колкото е била вчера. Следователно, някога трябва да е била невъобразимо малка.

Льометр вярвал, че Вселената се е родила от нещо, което той нарекъл „първичен атом”. Този „първичен атом” избухнал и вдъхнал живот на Вселената. Споделяйки идеята си с Айнщайн, великият физик му отвърнал„Математиката ти е вярна, но физиката ти е отвратителна.” Но през 1925 г. идеята на Льометр получава неоспоримо потвърждение.

Edwin Powell Hubble

 Астрономът    Едуин Хъбъл наблюдавайки с телескопа си видял нещо, което унищожило космологичната константа на Айнщайн. „Той разкрил, че Слънцето е само една от милиардите звезди в галактиката Млечен път. Хъбъл намерил еднастандартна свещ* в спирална вихрушка от звезди, позната като мъглявината Андромеда. Хъбъл изчислил разстоянието до тази галактика и установил, че тя е на 1 млн. светлинни години от нас. Именно това бил моментът в който той получил просветление, осъзнавайки, че Андромеда е самостоятелна вселена, точно както Млечният път. Оказало се, че Вселената е с диаметър милиарди светлинни години. Неговото откритие превърнало Вселената в метрополис с размерите на милиарди галактики. Той установил поведението на тези галактики през 1929г. и стигнал до заключението, че повечето от тях се отдалечават от нас. Те се отдалечават не само от Млечният път, но и една от друга. Вселената се разширявала. Въз основата на измерената от Хъбъл скорост на разширение, той можел да изчисли възрастта на Вселената. Формулата му за изчисляване на възрастта на Вселената била вярна, но замерванията му неточни. Това дало повод на някои учени за оспорване на Теорията на Льометр.

През първата половина на 20–ти век, се появили не дотолкова научни фактори, които повлияли за отхвърлянето на Льометровата теория за супер-атома от физичните среди. Вероятно е имало несъгласие с факта, че някой би могъл да участва както в научните среди така и в религиозното общество.

Грешните изчисления на Хъбъл за възрастта на Вселената, позволили на колежа Тринити в Кеймбридж да излезе с конкурента теория наречена „Теория за стационарната вселена”, според която Вселената била вечна. Тази теория подкрепяла статична вселена, която била отхвърлена от теорията за първичния атом. Оповестена е от астронома Фред Хойл. Според него Вселената е съществувала вечно без начало и край. Статична и вечна.

Той допуснал, че някъде във Вселената има постоянен източник на нова материя. Създаването на материя от нищото е трудно нещо за възприемане от физиците.

 

Георгий Антонович Гамов

Хойл бил опроверган от руският физик Джордж Гамов, който подкрепял Льометровата теория за атома. Гамов предположил, че водора, хелия и другите елементи са създадени през първите няколко огнени минути от живота на Вселената, започнал след Голям взрив. В подкрепа на теорията си Гамов се обръща към един свой студент Ралф Алфър, който успял да доразвие идеята и да стигне до заключението, че ако Вселената сама е генерирала първичните елементи, водорода би трябвало да е около 10 пъти повече от хелия. Това съвпадало с наблюденията. Алфър и колегата му, Робърт Хърман, потвърдили предречената от Льометр остатъчна топлина от създаването на вселената. Силен факт в подкрепа на Големия взрив. Джордж Гамов и студентите му поставили много прост въпрос. Ако Големия взриз е бил толкова горещ, значи вторичната вълна от този взрив не може да е чак толкова изстинала в наши дни. Следователно, днес трябва да съществува видим за нас остатък. Но през 1949г. никой не разполагал с необходимия телескоп за измерване на остатъчното лъчение, топлина от момента на създаването.

По това време теорията за Големия взрив не предлагала обяснение за съществуването на елементи по тежки от водорода и хелия. По същото време Теорията за статичната вселена си спечелила вниманието на медиите. Тя била популярна сред обществото, тъй като Фред Хойл бил специалист в популяризирането й. По ирония на съдбата, терминът „Голям взрив” бил измислен от Хойл през 1949г, по време на едно от популярните му радиопредавания, използвайки го като подигравка.

През 60-те години, неточните изчисления на Хъбъл за възрастта на Вселената били коригирани чрез по-точни измервания. Учените намерили доказателство което било старо колкото самата Вселена. Почти 500 години науката се е мъчила да открие мястото ни във Вселената. Сега, астрономите искат да разберат как е започнало всичко. Лъчението от остатъчна топлина, което Жорж Льометр предвидил същестувало, но той нямал нужните инструменти по онова време за да го открие. През 1965г. учените разполагали с тези инструменти. Остатъкът, вторичната вълна от Големия взрив би трябвало да е измерима. Трябвали са ни около две десетилетия преди инструментите ни да станат достатъчно мощни, за да потвърдят теорията на Гамов и неговите студенти относно това фоново лъчение. Историята на това лъчение е много интересна. Първо, Джордж Гамов и студентите му, които имали изчисленията, но нямали необходимите уреди. После, групата от Принстън. Те знаели за твърдението на Гамов, но инструмента им били твърде примитивен и не достатъчно чувствителен.  Групата от Принстън, включвала физика Робърт Дики и негови колеги, които подкрепяли теорията на Льометр и искали да открият стабилно доказателство.

„Учителят ми Робърт Дики, искаше да открие това лъчение, което би останало след един голям горещ взрив. С него работеха двама младежи – Дейв Уилкинсън и Питър Роул.

Той ги убедил да му направят радиометър, с който да търси лъчението, и опитите започнали. Вестта за техният опит достига до Робърт Уилсън и Арно Пензиас. Пензиас и Уилсън били учени работещи не върху теорията за Големия взрив, а върху спътниковите комуникации в лабораториите на Бел, в Хоумдейл, Ню Джърси. Те използвали огромния радиотелескоп на Бел, но не можели да получат ясни резултати. Вместо това, улавяли постоянен, непроменлив шум.

Робърт Уилсън: „Това е просто хаотичен шум. Не открихме това, което очаквахме. Антената улавяше повече лъчения от нормалното. Първата ни мисъл беше, че нещо не е в ред щом улавяме толкова много шум.”

Какъв бил този странен шум?

И от къде идвал?

Дали е смущение идващо от близкия град Ню Йорк?

Дали е причинено от самолетни сигнали, или изпражнения от гълъби вътре в тръбата?

 Робърт Уилсън: „Не се съмнявахме във физиката. Каквото и да беше трябваше да си има източник. Но идеите ни за този източник бяха на привършване.”

 Всъщност това загадъчно лъчение идвало от всички посоки. От всяка посока и всяко ъгълче на космоса. На Пензиас и Уилсън, това им се струвало налудничаво. Но те, без да искат, открили това, което Дики и колегите му търсели. Това, което Гамов, Алфер и Льометр предричали. Те открили доказателство, че Вселената не е вечна.

Източникът бил Големия Взрив, създаването на Вселената. Пензиас и Уилсън, и групата от Принстън публикували откритията си в отделни части от астрофизичния журнал през 1965г. Това разбило на пух и прах теорията на Хойл за статичната вселена.

Най-накрая, Големия Взрив се вписал в пъзела на Вселената. Доказването на Големия Взрив е забележително постижение, позволяващо ни да изградим модел на Вселената, чак до части от секундата след нейното начало, когато е притежавала огромна плътност и температура. Започвайки от това ранно състояние на огромна плътност, можем да разберем и да проследим как Вселената се е охладила и разширила, как в даден етап са се образували първите атоми, как в по-късен етап са се образували първите структури, а след това първите звезди, галактити, планети и накрая, хора.

През 1966г, в една белгийска болница, умиращия Жорж Льометр получил и се насладил на добрата новина. Не бил сам.

Гамов и екипа му също почувствали облекчение.

Arno Allan Penzias

 

Robert Anton Wilson

За участието си в откритието, Пензиас и Уилсън печелят Нобеловата награда през 1978г.

 Хойл и неговата статична вселена загубили почва под краката си. Теорията му за ядрения синтез обаче не била отхвърлена.

Въпреки частичното признаване на ядрения синтез, Хойл, който почина през 2001г, така и не прие Големия Взрив.

Останалата част от физиците възприемат Теорията за Големият взрив с пълно единодушие. Но приемането на теорията и считането й за съвършена са две различни неща. В края на 20-ти век учените откриха проблеми с Големия Взрив, въпреки че теорията бе вече общоприета. Един от проблемите е, че температура в открития космос е странно еднаква. Физиците не очакваха, че Вселената ще има еднаква температура. Вселената е твърде голяма за да има еднаква температура навсякъде. Но това е факт. Вселената не е достатъчно стара, за да може температурата да се уеднакви. Теорията за Големия Взрив не може да обясни защо толкова раздалечени райони имат еднаква температура.

 В началото на 80-те Алън Гът предложи идеята, че може би след раждането си Вселената е имала много малък обем. Толкова малък, че отделните й райони са имали достатъчно време да уеднаквят температурата си. Според Гът, от този момент нататък, Вселената се разширила със скорост по-голяма от тази на светлината, която според Айнщайн, е възможно най-високата допустима скорост в космоса.

Теорията за инфлацията обяснява какво е ускорило разширението на Вселената. Гът нарекъл теорията си „инфлация”. Учените вярвали, че в първите мигове след сътворението четирите природни сили, включително гравитацията и електромагнетизма, са били слети в една супер сила. По време на Големия Взрив, тази супер сила се разделила на четири сили, които познаваме – гравитация, слаба ядрена сила, електромагнитна и силна ядрена сила. Но преди раздялата, когато Вселената била невероятно малка, физичните закони на Айнщайн, според които нищо не може да се движи по-бързо от светлината, още не били влезли в действие. Може би, в този момент се е случило нещо, което е позволило на Вселената да се разшири по-бързо от светлината. Толкова бързо, че си запазила уеднаквената температура. Не знаем, кога точно се е случила инфлацията. Най-вероятно, това е станало, когато гравитацията се отделила от останалите три сили, които все още били обединени в едно. Ако това хипер-разширение се е случило в действителност, то би запазило определена еднаквост на температурата.

На 3-ти юни 2001г, НАСА изстреля сателит, който би могъл по един или друг начин, да открие истината за теорията на Гът. Микровълновата анизотропна сонда на Уилкинсън (WMAP), има за цел да заснеме скритата остатъчна топлина от Големия взрив, която Пензиас и Уилсън откриха. С други думи НАСА искаше да заснеме младата Вселена и да я сравни с начина, по който Вселената изглежда сега. През февруари 2003г, учените за първи път зърнаха снимка на младата Вселена направена от WMAP. На тази снимка, Вселената е била на около 380 000 години. Яснотата на образа шокирала учените.

Когато хората видяха това останаха поразени. Наистина изглеждаше така, както повечето от нас очакваха, и инфлацията в действителност се е случила. За неопитното око образа от WMAP прилича на боядисано яйце. Но за учените, това е като космически стенопис. Тези образувания представляват семената които впоследствие се превърнали в необятно разнообразие от звезди и галактики. Освен, че подкрепят теорията на Гът, тези данни предоставят доказателства за възрастта, състава, формата и развитието на Вселената.

Благодарение на съвременни инструменти, като сателита WMAP, физиците имат модел за събитията протекли веднага след Големия Взрив. Една милиардна част от секундата след Големия Взрив, се е образувало балонче много по-малко от атом. Това е Вселената. Тя е невъобразимо малка, и невъобразимо гореща. Това балонче съдържало четирите познати ни природни сили – гравитация, електромагнетизъм, силна и слаба ядрена сила. Това е комбинираната супер сила. С разширението на Вселената, гравитацията внезапно се отцепва от супер силата. Докато се разширява вселената се охлажда, и освобождава поток от енергия който предизвиква хипер-инфлацията, оповестена от Алан Гът. Тази инфлация запазва еднаквостта на Вселената, заснета от сателита WMAP. Изминала е по-малко от секунда от живота на Вселената, когато супер силата се разпада на отделните природни сили. Около 3 минути след Големия Взрив, температурата на вселената е спаднала до около 550 млн. градуса по Целзий. Достатъчно ниска, за да се образуват атомните ядра. Образува се елемента водород. Част от водородните атоми се слели и образували хелий, както предположили Гамов и Алфлер. 380 000 години по-късно, светлината се просмукала през мрака. В този момент се е случило радиационното избухване, което Пензиас и Уилсън откриха. Милиард години след Големия Взрив, започнали да се оформят звездите, които създали по-тежките елементи като азот, кислород и въглерод, както предвидил Хойл. Около 9 млрд. години след Големия Взрив, материя и гравитация се обединяват и създават една обикновена звезда. Налягането създава горещина в ядрото й, която задейства термоядрения синтез. Родила се звезда. Звездният вятър разсейва остатъчните газове, и оставя само близък до звездата диск от материя. В последствие, този диск се превръща в планети и много луни. Едно от тези кълбета звезден прах, след хилядолетната бомбардировка от слънчеви остатъци, е развило достатъчно висока температура за да може в атмосферата му да се натрупа H2O- вода. На повърхността на планетата се натрупала течна вода, в която протекли загадъчни химични реакции, довели до съществуването на живот.

13,7 млрд. години след Големия Взрив, Вселената е с диаметър 156 млрд. светлинни години. Небето е пълно със звезди, в Слънчевата ни система има 8 планети. Третата от тях е почти изцяло покрита от форми на живот с въглеродна основа. Една от тези форми на живот, тепърва осъзнава колко е нищожна на фона на всичко останало. Ако вие не разбирате този процес, не се притеснявайте. Били са необходими усилията на милиони човешки мозъци, които в продължение на хиляди години се опитвали да разберат как се е появила Вселената и къде е нашето място в нея.

 

_________________

звезда, чиято яркост е известна

Монумент Света Богородица, Хасково

0

Богородица в ХасковоНай-високата в света статуя на Света Дева Мария с Младенеца е издигната с почит, любов и признателност към Божията майка. Монументът е открит през 2003 г. с водосвет от митрополит Арсений. През 2005 г. е вписан в книгата Световните рекорди на Гинес, а от 2009 г. е и в листата на Стоте национални туристически обекта на България.

Автори на статуята са Петьо Александров, Никола Стоянов и колектив. Изработена е от полимер-бетон и тежи 80 тона. Общата височина на монумента е 32,8 м., а притегателното му излъчване се допълва от изградения вътре в основата му параклис Рождество Богородично. От хълма Ямача, на който се извисява статуята, се разкрива запленяваща панорама на целия град.

Идеята за построяването на Монумент Света Богородица е на кмета на Хасково Георги Иванов и се осъществява с дарения от цялата хасковска общественост. Символът не е избран случайно. Божията Майка винаги се е считала за покровителка на града. В хилядолетната му история Рождество Богородично се е почитал като един от най-големите празници, а с решение на Общинския съвет 8 септември става и Ден на Хасково.

www.haskovo.com

Една уникална нова българска книга – The White Book – Книга От Любовта

0

Здравейте,

Наближава Денят на Влюбените!
И какъв по-добър подарък за нашите любими хора от една Книга От Любовта…
На 8 февруари 2011 г. излиза от печат най-новата книгата на издателство “Феникс Дизайн” – „The White Book – Книга От Любовта” с автори Ивомир Димчев и Катя Кючукова.
Това е една уникална книга От Любовта и За Любовта към себе си, към хората и към живота като цяло.
Ето как започва и самата книга:

Аз люботворя живота!

                                             Енергията Любов

Казват, че най-великата тайна е любовта. И, че любовта е най-мощната енергия във Вселената! Казват още, че при любовно сливане с любимия, в сюблимния момент на екстаз – съвместно пожеланото се материализира на мига, поради огромното енергийно завихряне, което, разтваряйки се в любовта сме създали! Казват… какво ли не! Единствено сигурно е, че това, което ни родее с Бога е любовта – Бог е любов и от любов създал цяла една Вселена, с едничката цел да осъществи самата Любов …

Забързани в „неотложното” ежедневие, осъществявайки „важни планове” пропускаме красотата на живота, вместо да я живеем! Ако все пак,  случайно сме успели да спрем за миг и стъпим на пътя към себе си, т.е. решим да станем наистина о-съзнати, то тогава идва следващия парадокс – СТРАХЪТ! Знаем вече как, но ни е страх да бъдем себе си – „какво ще си помисли той или тя, какво ще кажат другите…” – безкрайният безсмислен списък, „бетониращ” собствената ни нищета и актуализиращ нещастието!

Поръчай книгата Труден Бог

СЛУЧАЙНИ ПИСАНИЦИ

“България в ...

0
На 29.07.2006 г. от 11.0...
за доброто в живота

За Доброто в...

0
Преди около седмица, попи...