Късчета от книга, малки свидетелства за големите промени вътре в нас, за всички, които са приели предизвикателството да пътуват към бъдещето, връщайки се назад, към източника на нашия живот…ДУХОВНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ – СВЪРЗВАНЕ С ИЗТОЧНИКА

…Мистичното изживяване, колкото и краткотрайно да е било, е реалност за хората, привлечени към духовни търсения. Сега умът знае това, на което сърцето само се е надявало. Но същият този опит може да доведе до дълбок стрес неподготвените за него, които може да се опитват да го впишат в неадекватна система от вярвания.
Прякото изживяване на по-голямата реалност изисква неумолимо да променим живота си. Можем да правим компромиси само за известно време, но накрая си даваме сметка, че тази двойнственост е все едно да решиш да признаваш закона за гравитацията само понякога и на някои места. Тази трансформация на трансформацията с нейната все по-ускоряваща се свързаност и себепознание, може да бъде плашещ период. И в края на краищата на всяка степен, това изисква действие.
Ние трябва да приведем своя живот в съгласие със съзнанието си. „Това е изключително просто условие, казва Т.С.Елиът, което ни коства не по-малко от всичко.”
Като променя радикално нашите ценности и възприятие на света, мистичният опит показва тенденция към изграждане на своя собствена култура, която разполага с широка членска маса и невидими граници. Тази паралелна култура явно заплашва статуквото; както казва Александър Солженицин, Западното общество се вбесява, ако някой индивид отделя на душата си всекидневно толкова внимание, колкото за външния си вид. Изказванията и поведението на хората от възникващата култура се преценяват от една система на вярвания, тъй неадекватна спрямо техния опит, както предупрежденията на Плоскоземляните към Колумб. Критиците ги наричат нарцистични, като не познават съзерцателното естество на вътрешните им търсения; себеунищожителни, като не познават необятността на Вътрешния аз, към който са се присъединили; елитаристи, като не знаят колко отчаяно искат те да споделят това, което са видели; ирационални, като не проумяват колко повече ги приближава новият им светоглед до разрешаването на проблемите, колко повече съответства на опита от всекидневието…
ТЪРСЕНЕТО НА СМИСЪЛ
… Един вашингтонски лобист от името на организация, посветила усилията си на постигането на мир по света, нарича взаимното разпознаване на търсещите „малък мистицизъм”:
Не бях се стремял или търсел това, то само започна да се проявява в живота ми… нещо възникваше, растеше. Тези малки случки започнаха да се натрупват, да си пасват помежду си. Започнах да откривам Бог в другите, след това чувство за Бог в себе си, после част от себе си в други хора с чувство за Бог, после други и себе си в Бог – тайнствена и сложна поредица от преливания. Любопитният страничен ефект беше, че сред тези малки мистици имаше чувство за разпознаване на този вид единение. Ние просто се усещахме един друг.
Това се оказа благотворно дори за политическата ми работа. Малките мистици в политиката бързо „надушват” тайната ми позиция и се поражда определено приятелско чувство, почти винаги трудно обяснимо, но въпреки това резултатно.
Още не знам доколко разпространен е този вид малък мистицизъм сред тесни кръгове, но ми се струва, че през последните пет-шест години е по-лесно да го изповядваш с очакването, че ще бъде признат или споделен…
Пианистът Артур Рубинщайн се мъчи да определи, както се изразява сам, „това нещо в нас, една метафизическа сила, която се излъчва от нас.” Той често я усеща по време на концертите си – тази просто осезаема енергия, която достига до слушателите, казва той. „Това е нещо, което се носи, нещо непознато, което няма място, където да се скрие.”…
НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ЗНАНИЕ
… Уилям Джеймс казва : „Мистичните състояния изглеждат на хората, които ги изживяват, като състояния на познание. Те са прозрения в дълбините на истината, недостигани от дедуктивния интелект”.
В речника първото определение на мистичен е „непосредствено общение с висша реалност”. Второто значение : „неясен или неразбираем”. И тук е централният проблем : непосредственото общение с висша реалност е неясно и неразбираемо за тези, които не са го изживели!
Думата мистика произлиза от гръцкото mystos – „да пазиш мълчание”. Мистичното изживяване разкрива феномени, които обикновено са мълчаливи и необясними. Това разширено съзнание, това цялостно знание надвишава ограничените ни способности за описание. Чувства, възприятия и интуиция изглежда се сливат, за да създадат нещо, което не е никое от тях поотделно…
ДУХОВНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ
… Пътят към непосредственото познание е красиво илюстриран от серия рисунки от ХІІ век в Китай, известни като десетте рисунки на воловаря. Волът представлява „висшата природа”. В началото (Търсене на Вола) търсещият се впуска да търси нещо, което разбира съвсем смътно. После (Откриване на следите) той вижда по следите в собственото си съзнание първите свидетелства, че вол наистина има. След време (Първият проблясък) той постига първото непосредствено изживяване и вече знае, че волът е вездесъщ. После (Хващане на Вола) той се заема с напреднали духовни практики, които му помагат да се справи с дивата мощ на вола. Постепенно (Опитомяване на Вола) той постига по-неуловими, дълбоки взаимоотношения с висшата природа. На този етап търсещият се отучва да разграничава нещата, способност, която му е била полезна в по-ранните етапи. „Вече Волът е свободен спътник, а не средство за оран в полето на просветлението”, пише Лекс Хайксън, учител по медитация, в прецизния си коментар на рисунките.
В етапа на просветлението (Яздене на Вола на връщане у дома), досегашният ученик, станал вече мъдрец, проумява, че дисциплините не са нужни; просветлението винаги ни е на разположение. След това (Забравяне на Вола, Сам със себе си и Забравяне на Вола и Себе си) той приближава още повече до чистото съзнание и открива, че няма такава личност – просветлен мъдрец. Няма просветление. Няма святост, защото всичко е свято. Невежата е свят. Всеки е мъдрец в очакване да се прояви.
В предпоследния етап (Връщане към източника) мъдрецът-търсач се слива със сферата, която поражда света на явленията. Появяват се сцени с планини, борови дървета, облаци и вълни. „Това последователно разрастване и смаляване на света не е фантомно, а проявление на източника”, казва надписът на рисунката. Но има и степен отвъд тази идилия.
Последната рисунка (Влизане на Пазара с помагащи ръце) поражда човешко състрадание и действие. Търсещият сега е изобразен като жизнерадостен селянин, който пътува от село на село. „Вратата на неговата къща е затворена и дори най-мъдрият не може да го намери.” Той е навлязъл толкова дълбоко в човешкия житейски опит, че не може да бъде проследен. Като съзнава вече, че всички мъдреци са едно, той вече не следва велики учители. Съзирайки във всяко човешко същество вродената природа на Буда, дори в ханджията и рибаря, той ги кара да разцъфтят…

Из книгата “Съзаклятието Водолей”
на Мерилин Фъргюсън

С най-голяма радост искам да съобщя на нашите Приятели, че Златният Трактат на Хермес Трисмегистус в най-скоро време ще бъде на разположение в Трудната Библиотека, преведен на Български език.

Благодарение на ентусиазмът и добрата воля на Ина (svetulka), Българският превод е готов, и след незначителна редакция ще бъде в Библиотеката.

Предлагам ви кратък откъс от Трактата.Злато-съдържащият или Златният Трактат на Хермес

Част I

Така каза Хермес: Дълги години не съм преставал да експериментирам, нито съм си спестявал усилие на ума. И тази наука и изкуство съм добил по едното вдъхновение на живия Бог, който отсъди те да бъдат открити за мен, Неговият слуга; който даде на разумните същества силата да мислят и да отсъждат право, без отричане, без предаване на отчаянието. За себе си – никога не съм разкривал това на никого, не заради страха от съдния ден или опрощението на душата ми, заради неговото скриване. Мой дълг е, и аз го поднасям на Праведните, както Бащата на Праведните щедро го положи върху ми.

Разберете още, О Синове на Мъдростта, че познанието за четирите елемента на древните философи не е било търсено цялостно и дръзко, за да бъде откривано с търпение, според причините и техните скрити действия. Но тяхното действие е скрито, след като нищо не е направено, освен анализирането на материята, и не е завършено, освен ако цветовете не бъдат изцяло преминати и овладяни. Знай тогава, че разделянето на водата, което древните философи направиха, я дели на 4 субстанции; едно в две, и три в едно. И третината от тях е цвят, такъв сякаш е сгъстена влага; но втората и третата части са Мерките на Мъдрите.

Вземи от влагата, или влажността, унция и половина, и от Южната червенина, която е душата на златото, една четвърт част,така да се каже,и половин унция от лимоненожълтия цитрин, и по сходен начин, половин унция златен прах, осем пъти по половин унция, което прави три унции. И знай още, че виното на мъдрите се приготвя на три, но то не е съвършено, докато тридесетият процес не бъде завършен.
Разбери действието, след това. Екстрактващото преваряване, отслабва
материята, но оцветяването я засилва; защото Луната 15 дни е слаба, и в третата си фаза е силна. Това са началото и краят.

Ето, аз ви заявявам това което е било скрито, доколкото то е едновременно в теб и за теб – това което е било вътре, е изнесено и поставено отвън, и не можеш да го имаш нито на земята нито в морето.
Ето защо, пази твоят Сребрист живец, приготвен в най-скритите покои, в които и е коагулирал; защото това е Живакът, отделен от отпадъчната материя.

Този, който чува думите ми, нека търси в тях; те са не за да оправдаят злосторника, но за да помагат в доброто; затова и аз съм открил всички неща,скривани преди, и отнасящи се за това познание, и съм разкрил най-великата сред всички тайни, даже сред Интелектуалната Наука.
Знайте още, Деца на Мъдростта, вие, които търсите да узнаете тук, че лешоядът на върха на планината крещи на висок глас, Аз съм Бялото на Черното, и Червеното в Бялото, и Жълтото на Червеното, и ви говоря самата истина.

И знайте, че главен водещ в изкуството е Гарванът, който е чернотата на нощта и чистотата на деня, и лети без криле.От горчивината, заседнала в гърлото, е взета тинктурата, червеното идва от тялото му, и от гърба му е взета тънка вода.

Разбери тогава, и приеми този дар от Бога, който е скрит от неразумния свят. В кухините на металите е скрит камъкът многовековен, с великолепен цвят, поразяващ ума, и едно открито море.Затова стани, и поднеси благодарностите си на Бога, който ти предаде това знание, защото Той възнаграждава обратно благодарния.

Сложи материята във влажен огън, и я остави да закипи, за да се увеличи топлината й, което унищожава сухотата на огнеупорната природа, преди да се покаже основата; тогава извлечи червенината и леките части, докато остане само около една трета.
Синове на Науката! Поради тази причина е казано,че философите са завистници, не че дават достъп до истината само на религиозните или честни мъже, или на мъдрите; но глупаците,невежите и злите, които са без самоконтрол и нямат доброта в себе си, най-малко те трябва да имат достъп до силата да извършват престъпления. Заради тези, философите са задължени пред Бога, и злите мъже не биват приети като достойни за тази мъдрост.

Знай,че тази материя аз наричам Камъкът, но тя също е наричана женственото на магнезия, или кокошката, или бялата слюнка, или летливото мляко, негоримото масло, така че да бъдат скрити от неспособните и невежите, на които им липсва доброта и себеконтрол; и която въпреки това съм посочил на мъдрите с единствения епитет, а именно Философският камък.

Ето защо, включи и съхрани в това море, огънят и небесната птица, до последния момент от изхода.

Но се противопоставям на всички ви, Синове на Философията, на които е даден великият дар на познанието, ако някой от вас би подценил или разгласил силата му на невежите,или на неподходящите за познанието на тази тайна. Ето, аз не съм получил нищо от никого, на когото да не съм върнал вече това, което ми е било дадено, нито съм пропуснал да го почета; даже в това съм вложил най-висша увереност.

Това, О Сине, е скритият многоцветен камък, който е роден и донесен в един само цвят; знай това и го прикривай. Така, Всемогъщи и милостиви, най-големите болести биват избегнати, и всяка мъка, нещастие, и зло и вредно нещо биват принудени да изчезнат; защото това води от мрак в светлина, от дива пустош към сигурно обиталище, и от бедност и лишения към свободна и изобилна на блага съдба.

Част II

СИНЕ МОЙ, преди всички останали неща те съветвам да се боиш от Бога, в когото е и силата да те вземе, и ограничението на всичко от което мечтаеш да се освободиш; каквото и да чуеш, приемай го осъзнато. Защото аз вярвам че не си глупак. Подчинявай се, затова, на моите инструкции и медитирай над тях, и остави сърцето си отворено да възприема, така сякаш ти си авторът на това, на което сега те уча.

Ако приложиш студ на всяка природа, която е топла, това няма да навреди; по подобен начин този, който е осъзнат, се затваря отвътре за злоупотребите на невежеството; за да не би пасивно да бъде заблуден.

Вземи летящата птица и я удави, летейки, и я отдели от нейната замърсеност, която остава в нея и в смъртта; изтегли я напред, и я раздели от нея си, така че да оживее и да ти отговори; не летейки далеч в слоевете отгоре, но чрез истинско въздържание от летеж. Защото ако ще я освободиш от затвора й, след това ще трябва да я управляваш съгласно Причината, и според дните както ще те уча, тогава тя ще стане твой спътник, и с това ти ще се превърнеш в почитан господар.

Извлечи от колоритно-игривото сянката му, и от светлината – неясния мрак, чрез който облаците надвисват над нея и й пречат; по силата на своята природа, също и горещата червенина – тя е изгорена.

Вземи, Сине мой, тази червенина, покварена от водата, която е като жив въглен,поддържащ огъня, от който трябва да се отдръпваш така често, докато червенината остане чиста, и тогава ще се свърже с теб, от когото е била нежно обичана, и в когото почива.

Върни тогава, О Сине мой, изгасналите въглени към живота, във водата за тридесет дни, както ти отбелязвам – и отсега нататък ще си коронован крал, в мир и покой над извора, и извличайки оттам Златния прах без влага. И сега съм направил сърцето на чуващите, надяващо се в теб, да възликува даже в очите им, съзирайки те в очакване на онова, което владееш.

Преди около година имах удоволствието да се запозная с преводачката Нели Константинова. Тя ми препоръча книгата на Мерилин Фъргюсън „Съзаклятието Водолей”. Книгата е адресирана към тези, които вече осъществяват нарастващите си способности за промяна и осъзнават, че тя е възможна и за другите. Предлагам ви част от нея.
„Ирационалната схема на човешко поведение се повтаря отново и отново на индивидуално и колективно ниво. Дори когато старите ни форми най-жалко се провалят, дори когато не могат да се справят с проблемите на деня, те са яростно защитавани; а хората, които отправят предизвикателство към тях – осмивани.
Поколение след поколение човечеството се бори да запази статуквото, твърдейки, че „по-добре познатото зло, отколкото непознатото” – пример за фолклорен цинизъм, който смята непознатото за опасно. Ние използваме срещу промяната „вражески ловкости” – ако заемем фразата на Вирджиния Сатиър – като не си даваме сметка, че всякакъв растеж зависи от способността за трансформация. Насред постоянното движение на природния свят, ние се вкопчваме в познатото и се съпротивяваме на трансформацията. „Изправени пред необходимостта да променим възгледите си или да докажем, че няма нужда да го правим, – казва Джон Кенет Галбрейт, – повечето от нас се заемат с доказателството.”
Ако трябва да разчупим този модел, ако трябва да се освободим от личната си и колективна история, ние трябва да се научим да я идентифицираме – да видим пътищата на откритията и нововъведенията, да надмогнем неудобството от новото и съпротивата си към него и да осъзнаем колко възнаграждаващо усилията ни е да сътрудничим на промяната.
Томас Кун определено не е първият, който посочва този модел. Той е разгледан съвсем конкретно преди един век от английския политически философ сър Джон Стюърт Мил. Всяко поколение, казва той, поддържа възгледи, които следващите поколения намират не само за фалшиви, но и абсурдни. Той предупреждава съвременниците си от ХІХ век, че много от преобладаващите схващания ще бъдат отхвърлени от бъдещите поколения. Затова те би трябвало с готовност да подлагат на съмнение всички схващания, дори тези, които изглеждат най-очевидни истини, като Нютоновата философия! Най-добрата защита на идеите е „постоянната покана към цял свят да доказва, че са неоснователни”.
Ако цялото човечество минус един поддържа даден възглед, казва той, и този един е на друго мнение, останалите нямат по-голямо право да го карат да млъкне, отколкото той – да накара мнозинството да замълчи. Мил подчертава, че въпросът не е морален, а практически. Ако обществото потиска новите идеи, с това то се самоограбва. „Не бива да пренебрегваме нищо, което би могло да даде на истината шанс да достигне до нас.”
Той оспорва твърдението, че преследването на идеи не можело да и навреди, защото – ако те са истинни – нищо не можело да затъмни правотата им. Мил посочва, че множество важни идеи са се появявали на повърхността по няколко пъти, обаче носителите им са били преследвани, преди идеите да бъдат преоткрити в по-толерантни времена. Макар че, погледнато в исторически план, Европа постига напредък едва когато отхвърля игото на старите идеи, повечето хора продължават да се държат така, като че ли „новите истини може да са били желани някога, но за днес са ни предостатъчно”. Тези нови истини – „ереси” – са тлеели у малцина, казва Мил, вместо да се разгорят из цялата култура. Страхът от ерес е по-опасен от самата ерес, защото лишава хората от „свободната и дръзка мисъл, която би укрепила съзнанието им и би разширила мирогледа им.”
Множество политически философи са разсъждавали над този проблем – за обществената съпротива срещу новите и странни идеи. Те наричат „тирания на мнозинството” тази тенденция дори и в най-либералните общества да се потиска свободата на мисълта. Това е парадоксът на свободата : Всеки, който цени високо автономията, трябва да я осигури и на другите, а единственото средство за колективно самоопределение е „управлението на мнозинството”, което пък може да представлява заплаха за самата свобода.
Революционните мислители не вярват в отделни революции. Те смятат промяната за начин на живот. Джеферсън, Мил, Токвил и много други са насочвали усилията си към създаването на атмосфера, добронамерена към промяната в рамките на сравнително стабилна политическа система. Те са се изказвали за управление, при което едно здравословно неспокойствие ще спомага за постоянното обновление; при което свободите постоянно ще се разрастват и разширяват обхвата си. Торо, например, е търсел такава форма на управление освен демокрацията, при която индивидуалното съзнание ще бъде почитано от държавата като „по-висша и различна власт”, контекстът на всякаква власт.
Обществото хвърля в затвор своите свободолюбиви духове, казва той, когато всъщност би трябвало да „почита тяхното мъдро малцинство”. Но изход от това има : Всеки, който открива истина, се превръща в „мнозинство от един” – една власт, качествено различна от неангажираното мнозинство. Торо смята своите съграждани за „една различна от мен раса”, заради нежеланието им да прилагат на практика добродетелите, които проповядват. Хвърлен в затвор поради отказ да плаща данъци в знак на протест срещу войната против Мексико, Торо отбелязва, че дори и зад стените от камък и хоросан той се чувства по-свободен от тези, които са го затворили. „Аз не съм се родил да търпя насилие. Ще дишам тъй, както на мен ми харесва. Могат да ме заставят да правя нещо единствено тези, които се подчиняват на по-висш закон в сравнение с мен”.
Ако всички, които са против робството или войната, откажат да плащат данъците си, казва той в прочутото си есе за гражданското неподчинение, държавата – изправена пред пълни затвори и намаляващи приходи – ще трябва да отстъпи. Това всъщност ще бъде една мирна революция.
„Подайте всецяло гласа си – не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството… ако противодейства обаче с цялата си тежест, то става непобедима сила… Нека животът ви бъде този прът в колелата, който ще спре машината.”
Ганди пренася в ХХ век възгледа за силата на едно ангажирано малцинство, като извоюва най-напред признаване на правата на индийците, живеещи в Южна Африка, а след това – независимостта на Индия от британското владичество. „Суеверие и безбожие е да се смята, че един акт на мнозинството може да оказва принуда над малцинството, казва той. Не броят има значение, а качеството… Аз не смятам за необходима силата на бройките, когато една кауза е справедлива.”
Революционният принцип, въведен от Ганди, разрешава парадокса на свободата. Той го нарича САТЯГРАХА – „душевна сила” или „сила на истината”. На Запад същността на САТЯГРАХА е погрешно разбирана като „пасивна съпротива” – определение, което Ганди отхвърля, понеже внушава елемент на слабост или „не-насилие”, което е само един от компонентите й. Както казва просветителят Тимъти Флиндърс : да наречеш САТЯГРАХА пасивна съпротива е все едно да наречеш светлината не-мрак – това не отразява позитивната енергия в този принцип.
САТЯГРАХА черпи силата си от две привидно противоположни качества : пламенна автономност и пълно състрадание. Тя всъщност казва : „Аз няма да оказвам насилие над теб. Нито пък ти ще оказваш насилие над мен. Ако ти се държиш несправедливо, аз няма да ти се противопоставя с насилие (силата на тялото), а със силата на истината – цялостта на моите вярвания. Моята цялостност намира израз във волята ми да страдам, да се излагам на опасности, да попадам в затвор, дори да умра, ако е необходимо. Но аз няма да сътруднича с несправедливостта.
Като видиш моята воля, като усетиш състраданието ми и моята чувствителност към твоите нужди, ти ще отвърнеш по начини, които аз никога не бих предизвикал чрез заплаха, пазарене, молби или силата на тялото. Заедно ние ще можем да разрешим проблема. Защото той е нашият противник, а не ние, един спрямо друг.”
САТЯГРАХА е стратегията на тези, които отхвърлят решения, изискващи компромис със свободата или интегритета на който и да било от участниците. Ганди винаги е казвал, че тя е оръжието на силния, защото изисква героична въздържаност и куража да прощаваш. Той преобръща с главата надолу цялото схващане за властта. Когато посещава планинското скривалище на индийски бойци и вижда пушките им, той казва : „Сигурно много ви е страх.”
САТЯГРАХА, независимо под какво название, е позиция, която прехвърля политиката от сегашната територия на конфронтация, пазарене, подкупи и надиграване върху една нова арена на искреност, взаимна човечност, стремеж към разбирателство. Тя трансформира конфликта още от извора му – сърцата на участниците в него. Създава атмосфера на добронамереност, в която човек може да се промени, без да се чувства победен. Хората, които я прилагат, трябва да бъдат будни и гъвкави, да търсят истината дори в позицията на опонента си. Ерик Ериксън казва за Ганди, че той „ е способен да помогне на другите да изоставят скъпо струващата отбрана и несъгласия… Просветлението и дисциплината могат да разоръжават или да дават сила, по-мощна от всякакви оръжия.”
САТЯГРАХА действа тихо и привидно бавно, казва Ганди, „но в действителност на света няма друга толкова пряка или тъй бързодействаща сила.” Това схващане е много древно, по-старо и от планините, казва Ганди, а той и неговите приятели просто го изживяват на практика. „Хората, вярващи в тези прости истини, които поддържам, могат да ги разпространяват единствено като ги изживяват.” Започнете от там, където сте, казва той на последователите си. Торо е казал същото : „Няма никакво значение колко малко може да изглежда началото.
…
През 1930 година партията Индийски конгрес отправя предизвикателство към британския протекторат като издига знамето на независимостта. Напрежението из цялата страна расте и всички са обърнали поглед към Гани какви нови действия да подхванат. Както разказва Екнат Исваран във вълнуващите си мемоари „Човекът Ганди” :

Накрая, след седмици обмисляне, Ганди намира отговора в съня си. Оказва се изумително прост. Правителството е наложило закон, който забранява на индийците да имат сол, собствено производство, като по този начин ги прави зависими от британския монопол за продукт, който в една тропическа страна е от жизнена необходимост.
За Ганди солта е съвършеният символ на колониална експлоатация. Той организира със седемдесет и седем свои най-доверени последователи поход до малкото крайбрежно градчеДанди, на около двеста и четиридесет мили, където морската сол си стои свободно на купчини по брега, готова за вземане. Когато даде сигнал, всички в Индия трябва да се държат така, сякаш никога не е бил въвеждан закон за солта.
… Това е един епичен поход, всеки етап от който се следи с неотслабващо внимание от новинарските емисии… Когато след двадесет и четири дни походът наближава Данди, мирната му армия надхвърля няколко хиляди души.
Вечерта след пристигането си, Ганди и последователите му отправят молитви за силата да се предотвратят безредици и насилие, които лесно могат да избухнат при такова огромно множество от хора. После, на зазоряване, те тихо се спускат до брега и Ганди, пред хилядите очи, които следят всеки негов жест, се навежда и взема щипка сол от земята.
Откликът е незабавен. По цялото индийско крайбрежие огромни тълпи от мъже, жени и деца се спускат до морето и вземат сол в знак на открито неподчинение на британските закони. Тяхната контрабандна сол се продава на търг в градовете на хора, които нарушават закона, само като я купуват. Цялата страна осъзнава, че е разкъсала оковите си и въпреки суровите репресивни действия на полицията, възцарява атмосфера на ликуване в национален мащаб.

Никой не може да предостави свобода на когото и да било другиго. Актът на Ганди, колкото и символичен и вдъхновяващ да е, само освобождава тези, които имат куража сами да подхванат действия.
Подобно на солта по индийските брегове, нашата власт си стои и очаква да я вземем. Тя е свободна, вродена в природата. И можем да предявим претенциите си за нея с най-простичък жест. В зависимост от нивото, на което правилата и условностите задушават способността ни да станем в максимална степен това, което можем да бъдем, всеки от нас трябва да намери своя собствена форма на гражданско неподчинение.
Платон е казал, че човешкият род няма да се отърве от злините си, докато философите не станат крале или кралете не станат философи. Може би има и друга възможност, когато все по-растящ брой хора поемат водеща роля в собствения си живот. Те се превръщат в своята собствена централна власт. Както казва една скандинавска пословица : „Във всеки от нас има по един крал. Обърни се към него и той ще се покаже.”.
Новият светоглед поражда нова политика; нови взаимоотношения на власт между индивидите, между гражданите и индивидите. Ние се изменяме, когато открием нещо, което е реално, справедливо, възможно. Това именно е дългоочаквания „прелом в съзнанието”.
„Започни тук, сега, от себе си, казва Джон Плат в „Стъпка към човека”. Започни от тук, от това място в човешката мрежа. Не е задължително да си богат, или влиятелен, или изключителен; дори един рибар е способен да преобърне света. А щом той може, можеш и ти… Всички възникващи потенциалности на бъдещето се съдържат в света в този момент.„

Не зная защо попаднах точно там…

Залата бе в приятен тъмносин цвят, а аз седях в удобния приятно тъмносин стол и чаках. Предстоеше лекция на някакъв тибетски лама, за който вече бях дала дарение и за доказателство държах жълто талонче в ръката си. Колкото повече го разглеждах, толкова повече растеше недоумението ми – щеше да се говори за будизъм, който аз кой знае защо бях видяла на плаката като йога. Но на талончето пишеше друго, значи – моя си беше грешката… Карай! Така и така бях отишла, поне в едно нещо бях абсолютно сигурна – че се намирам на точното място и в точното време… Всъщност, доста се подвоумих дали да отида. През последните месеци следях обявите за подобни срещи и лекции, но или ги забелязвах твърде късно, или срещите се проваляха. От друга страна, за съботния ден си бях планувала и други доста приятни неща за правене. Но те някак си ми се изплъзваха, вършех ги твърде припряно и не ми носеха обичайното удоволствие… Най-накрая изразих дилемата си на глас, под формата на песничка и реших – взех си ключове и малко пари, и в последния момент тръгнах…

Хората в залата бяха предимно млади, на възраст между 10 и 40 години, и прииждаха на групички. Те обсъждаха проведени срещи, разменяха си книги и говореха с термини, някои от които ми бяха напълно непознати. Беше ми странно, че сред всички тях не видях нито едно познато лице, но това не ме притесни, защото се бях настроила да общувам с техните сърца.

Чак когато залата се препълни, ламата влезе. Почувствах се напълно отворена, готова да срещна най-съкровената му същност, онези послания, които никога нямаше да изрече. Той представи възгледи и концепции, които вече познавах. Говори за ума, чиято безпределност свързва в едно всички хора, за безкрайния потенциал от възможности, които всеки от нас има, за учителя, скрит вътре в нас, за справянето с гнева, за взаимоотношения, основани на състрадание и любов, за равновесието между състрадание и мъдрост.

После ламата започна да отговаря на въпроси, за които казваше, че са много добри, но самия той не даде добри отговори. Въпросите бяха основни, свързани с времето, свободния избор и прераждането, а отговорите, поне според мен, бяха повърхностни и не биха задоволили хората, имащи нужда от логика и последователност. Но нямах право да го съдя, може би по-добре пишеше книги. Зачудих се дали самата аз бих се наела да изнасям лекции, след като не мога да обясня нещата, които толкова добре усещам…

Дойде време за медитацията. Интересно ми беше как ще протече, понеже при мен тези състояния винаги са идвали сами и не съм успявала да ги предизвикам съзнателно. Трябваше да извикаме в ума си образа на златния Буда и постепенно да си представим, че се сливаме с него. Ами сега? Като не ми достигна въображението чак дотам? Оставих се в съзнанието ми да дойде образ, какъвто и да е. Появиха се ярко червени рози, които отново и отново, непрекъснато се разлистваха. В края на краищата, от цялата медитация най ми хареса вибрацията на сричката ОМ.

Накрая всички се втурнаха да си вземат убежище, а аз си тръгнах, понеже вече си имах такова – вътре в мен. Замислих се за нещата, които бях научила… Не, по-скоро бях затвърдила онези, които знам, усещах ги като светли прорези в съзнанието ми.

Ако непрекъснато се правиш на Буда, някой ден наистина ще станеш Буда.
Живей според най-висшите си идеи. Задържай ги в ума си, влагай ги в думите си, действай според тях. Само по този начин ще затвърдиш постигнатото и ще си готов за следващото стъпало нагоре.
Бъди състрадателен към хората, които са лоши към теб. Те са лоши, защото са нещастни. Замисли се за това, че ти ги търпиш само известно време, а те са принудени цял живот да живеят със себе си и със своето нещастие.

Струва ми се, че до този момент, точно същността на състраданието ми е убягвала, някак си не съм успявала изцяло да го изпитам. Дали пък точно това мое разбиране е причината за срещата ми с приятно тъмносиния цвят…

Седмица по късно

„За светкавиците и гръмотевиците е нужно време, и за светлината на звездите също е нужно време, време е нужно дори и за делата, когато са вече извършени, за да бъдат видени и чути.” – из “Веселата наука” на Фр. Ницше

И друг път ми се е случвало нещо подобно – отивам на работа, Слънцето топли гърба ми, аз го каня да влезе и да просветли душата ми, то се настанява в областта около слънчевия ми сплит и се опитва да проникне във всяка клетка. Постепенно, движейки се отвътре навън, лъчите на Светлината изпълват цялото ми тяло, преминават през кожата ми и аз самата се превръщам в Слънце. Почти. На места тъканта е възлеста и не допуска Светлината у себе си, затова заприличвам по-скоро на таралеж с лъчи…

Сега обаче, за пръв път ми се случва да усещам така образно Светлината в ума си. След срещата с Ламата. Да, изписвам го вече с главни букви, понеже го свързвам със Слънцето и.. Светлината… Сега разбирам, че и двамата сме успели, аз – да отворя прозорците на ума си, той – да внесе чисти идеи. Все пак, тогава имах ясното съзнание за нивото, на което ще се осъществи общуването… Сетих се как в началото на лекцията той задряма /или се престори, че го прави/. Хората наоколо започнаха да се споглеждат смутено, а аз затворих очи и се отпуснах още повече, все едно заспивах… просто исках да Съм на срещата, там, където Духовете се срещат… И после, той през цялото време се наливаше чай. Аз самата го правя през последните два месеца – по подбуди, които не са ми съвсем ясни… Това също трябва да е вид среща…

Светлината наистина е в ума ми. Тъй както земята се разтваря и през огромните пукнатини се вижда огненочервена лава, тъй и съзнанието ми е прорязано от ивици, от които струи бяла Светлина. Тези белези са завинаги, трайни следи, като от прогорено. Те затвърждават всяка Истина, която винаги съм знаела, но съм си позволявала да забравя…

Вече знам защо…