Някъде далече се чува мелодия …Позната и неприятна …набива се в съзнанието ми като бодил и не спира …Някакви хора се опитват да ми кажат нещо, да ме поведат със себе си нанякъде…Мелодията ме държи в плен и не ми позволява да чуя думите им…На границата съм, усещам го…От едната страна е сладкото опияняващо усещане , че съм лека, прозрачна ,щастлива…От другата- тъмнината, усещането за тежест и нежелание да се върна …Мелодията е спряла да звучи и аз отново се издигам лека и ефирна и продължавам да живея живота си там…Не помня нищо , осен онова чувство на лекота, щастие и радост , което НЕ ме е изпълнило , а сякаш аз СЪМ чувството.Отново позната мелодия ,отново тягостното засмукване да се върна обратно в света на тежестта. Отварям мъчително очи … полумрак е. В съзнанието ми , там някъде , хората от съня се опитват да стигнат до мен и да ме задържат… Усещането , че нямам тяло , започва да изчезва и чувствам как се появяват усещанията за крака, за ръце, за глава… Очите ми тежат, искат да се затворят и да остана там , откъдето се връщам. Мелодията от алармата на телефона ми обаче не спира да се забива в съзнанието ми и да ми наппомня , че трябва да ставам. Всичко е продължило секунди, но аз имам чувството че е минала цяла вечност.Отмятам завивките и кожата ми реагира на хладния въздух с потръпване.

Стъпвам на пода и ходилата ми усещат твърдия му допир. Нищо общо със света от който се върнах, нищичко. Усещам се отново тежка, плътна, тъжна и сама… Студената вода от чешмата се плисва в лицето ми и спира дъха ми за миг … Действащите лица от съня ми изчезват напълно, стопяват се между двете пространства… Остава само усещането за нещо хубаво , леко и приятно , в което ще се върна пак… Усмихвам се на жената в огледалото, която в този момент не свързвам със себе си и тя ми връща усмивката. Този свят започва да става малко по приятен 🙂

Излизам на улицата и погледа ми се среща с изгрева . Както винаги прекрасен и свеж ! Вървя към спирката , питайки го мислено дали се радва на новото си раждане …Благодаря му, че ми е припомнил че и тук има красота и радост . Утрото е свежо , тялото ми автоматично следва познатата посока, в главата ми няма мисъл… Само ако можех да затворя очи и да положа глава , на мига бих се пренесла обратно там, откъдето дойдох преди 15 минути.

В автобуса виждам познати сънени физиономии. Поздрав за добро утро, леки усмивки… Сядам и отправям поглед през прозореца…Докато в ,,екранчето ” му се изреждат познатите картини от пейзажа се опитвам да сложа някъв ред в съзнанието си . Едновременно се ,,боря” с някаква част от себе си , която е готова отново да заспи, и се оставям на въпросите в съзнанието ми да ме залеят …Къде бях, от къде се върнах ? Каккво става с мен всяка сутрин ? Не се ли родих отново тази сутрин ? ( тук някаква мелодия се опитва да пробие и да се настани трайно в мен тананикайки си ,,Всяка сутрин се раждам отново …” ) Кое е съня, това тук и сега или онова там и преди/след ? Ако тази тук , която съм е сънувала онази там , в съня , то онази от съня , дали пък не сънува тази тук ?

Оплетох се …започвам отново … Ако всяко събуждане сутрин ме ражда отново за този свят , то заспиването вечер ,,умира ли ме ” за него ? Този модел заспивам-сънувам-събуждам не е ли умаления макет на раждам се – живея – умирам ? Хм…май само това по средата си пасва – живея -сънувам…Другите май са на обратно -заспивам -раждам се и умирам-събуждам се … Може би изморената ми душа се нуждае от това заспиване-раждане , за да се зареди с енергия и сила, може би и е необходимо да се връща всяко денонощие там , откъдето е дошла, за да поддържа спомена в себе си жив, за да не забравя …Може би за това ми е толкова трудно да се върна тук, в това тяло всяка сутрин – защото там съм жива , а тук не… Може би за това , когато съм в ,,дупка” и ми е тежко ,мъчно, самотно и сиво все бягам там, в другия сън … Може би за това…

Автобуса спира и аз все така автоматично се понасям към работата си… Започна поредния ден в големия ми Сън . Дано успея да намеря и в него радост и красота , за да издържа до следващото си бягство …

АНГЕЛИ И ЧУДЕСА В ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ

Неделя, 10 октомври 2004 год.
На кафе с Дани. Научила е начин за медитиране :
„Когато усетиш, че се разсейваш, си казвай : „Бъди тук и сега!”

Петък, 15 октомври 2004 год.
На обяд с Явор.
„Не попадам в неочаквани ситуации, защото аз самият ги създавам.”
Има рожден ден. Подарявам му последният си голям орех.
„Ще го посадя. Дали ще израсте?”
Иска да го извика за живот!

Сряда, 20 октомври 2004 год.
Сутрин. Ако знаех, че днес е последният ден от живота ми, как ли
щях да го изживея?
Обяд. На разходка с Велизар.
Ходим боси по пясъка. Затворили сме очи и стоим прегърнати
на средата на Дунава. Господ ни гледа измежду белите облаци :
„Ето! Затова сътворих Земята!”

Топъл есенен ден. Излязла съм на балкона за поредната доза отрова в белия си дроб … Дoкато пуша се опитвам да отпусна и да изпразня главата си от галопиращите из нея напрегнати мисли.
Седмицата беше отвратително тежка от гледна точка на средностатистическа българка. Ама аз кога съм се побирала в статистиките?
Няколко симпатични нови урока по смирение и търпение, какво му е тежкото… Не си научих най-важния обаче – че докато не си науча един урок, той ще се повтаря, и повтаря във все по-тежки ситуации, докато го науча …Но не това всъщност исках да опиша. Изпускайки малки кълбенца дим, затворила очи и мислейки си за глупостите на този светски живот, усещам как топли слънчеви зайчета се заиграват по лицето ми . Отварям леко очи и през премрежените си клепачи виждам трептящите танци на светлинни цветни петна… Прекрасно е! Гърдите ми се изпълват с … няма понятие за това усещане – може би нещо смесено между радост, обич, въудушевление, покой… Не, няма дума. Лек полъх на есенен ветрец ме погалва по лицето. Чувствам се цяла, чувствам се едно със слънцето и вятъра, чувствам се изпълнена със Вселената… И се питам, защо напоследък нямах очи и не намерих време за едно такова 5 минутно сливане със нея. Отварям очи напълно и пред мен заиграват есенен танц жълто-червено-зелено -кафявите листа на една бреза, а между тях подскачат слънчевите зайчета.

Цигарата догаря в пепелника забравена, мислите в главата ми са отлетели нанякъде, а сърцето ми е изпълнено… Единствената мисъл в мен е, че аз съм Бог, че Бог е в мен, че ето това е Бог… Навярно… Съмнението винаги се появява по-късно в съзнанието ми, в онзи миг в мен нямаше нищо… Освен Него…

Сега, когато се опитвам с бедните възможности на думите и понятията да предам онова усещане за вечност и цялостност, се питам – как може с формули, закони и числа да се докаже подобно състояние? Кой точно научен закон ще обясни Радостта в сърцето ми? Коя математическа формула ще ми обясни преливащата Любов в него? И да ми докажат научно съществуването на слънчевите зайчета и разлагането на светлината на цветни петна – може ли някой да ми докаже чувството и усещането, което ме изпълва докато им се наслаждавам ? Дъщеря ми сяда до мен и се гушва до рамото ми, притваряйки очи и тя срещу слънцето… Някой може ли да ми даде обяснение, доказателство или да замени с нещо друго това усещане, което просълзява очите ми?

Толкова много усилия полагат човеците за да докажат че Него го няма или че е жесток… А е нужно съвсем малко за да повярват в обратното. Никой не може да им даде доказателства за света на невидимото, но те сякаш не разбират мимолетността на материята и тленността на собствените си тела и все търсят и търсят доказателства там, където ги няма… Все още не съм станала безпристрастна, все още ми е тъжно и болно за тези човеци, които не си позволяват да отворят душите си и да си спомнят… Може би в крайна сметка е прав онзи мой приятел, който каза, че не всички ще се върнат Там, че не всички са родени и истински … Като се огледам наоколо май наистина виждам твърде много измислени образи в Матрицата … Трябва ли да ме боли за спомените от моите сънища, необходимо ли е да се опитвам да ги съживявам?
Прави каквото трябва, ще стане каквото е писано …

Писнало ми е от правила и доказателства , които за 4 деситилетия не ми доказаха нищо.
Писнало ми е от борци срещу правилата, които отричат старите за да наложат нови.
Писнало ми е от измислени научни факти, които с море от формули, числа и доказателства доказват единствено че всяко правило си има изключение.
Е, аз предпочитам изключенията.
И не съм съгласна, че те доказват правилото. Защото живота ми е единственото ,,доказателство”, че правилата и доказателствата нямат стойност. За мен. И за другите като мен. За живеещите в матрицата правилата са единствената сламка, за която могат да се хванат. За да си доказват, че ги има и че съществуват. В един сънуван филм, в една илюзия … Която наричат реален живот.

Залеза догаря зад планината заливайки в червени отблясъци синевата на небето.
Пухкави бели облачета сиаят в златно и розово плувайки в небесния океан…
Леко ми е, хубаво и истинско…
Искам този спомен от Съня ми да е жив и Там…
Красиво е… И си струва повече от натъпкан догоре с измислени знания учен, който не би могъл с нито една формула да ме доведе до този екстаз, който току що изживях…
Не съм виновна, че съм избрала да срещна такива човеци в Съня си… Необходими са ми, за да науча уроците си. Но не е нужно да ги взимам със себе си навсякъде…
Залеза е нещо, което бих предпочела пред тях…

“Божията воля има толкова общо с човешката воля колкото общо имат и жовотното куче и съзвездието със същото име.” Спиноза

Доброто Бог ли е? Може ли да приравним нашета човешка нравственост към Бог.
Може ли ние да отъждествим Добро и Бог. Отговорът ми е – не можем.Защо? Защото доброто е твърде човешка категория. Изобщо, това е светът на човека. Бог не е доброто. Ние трябва да търсим онова което стой над доброто.
Ние трябва да търсим Бог.
Нравственността ни не е Бог.
Ние не можем да осъждаме от гледище на нашата нравсвеност, Божието милосърдие или състрадание, защото това са човешки и само човешки категории.
Това е един път за оправданието на Бог или на злото в света.

Както казваше един писател: когато ангелите ме взеха на крилете си и ме понесоха към небесата, от писъците и плачът които се чуваха от висините, от гледката на човешкото страдание, аз предпочетох да остана хуманен и се отблъснах от техните обятия. Не можех да ставам безучастен свидетел на цялото това страдание. Останах човечен.

Именно това искам да оправдая. Ние изискаваме от Бог той да отговаря на нашата човешка нравственост а Бог все пак не е човек. Той не може да бъде съден по принципите на издигнатият от човека нравствен императив.
Човек трудно може да напусне своят свят и затова се стига до посочения по-горе атеизъм.
Нашата вяра трябва да се извиси над собствената ни нравственост.
Ние не трябва да се обръщаме към себе си а към Него. Това е именно и библейският разказ за Исаак и Авраам. Това е същинската вяра. Тя не е отношение към Другите или към себе си а към Него.

В този смисъл Бог стой над доброто и злото.
Последните са само човешки определения.

Дай ми, о Боже, онова което все още имаш,
дай ми онова, за което никoй не те моли.
Моля те не за богатство или за успех,
нито пък за помощ.
Хората толкова често те молят за тези неща,
че запасите ти трябва да са се изчерпали.
Дай ми, о Боже, онова, което все още имаш:
моля те за несигурност и неспокойствие,
моля те за безкрайни усилия и мъки.
И ако ми ги дадеш, о Боже,
дай ми ги веднъж завинаги,
защото невинаги ще намеря куража
да те моля за онова, което още имаш.