Д.Т.Судзуки

НАУКА ДЗЕН – УМ ДЗЕН

от Наставления по теория и практика на Дзен

Аз предполагам, че всичко, съдържащо в себе си живот, е организъм, а
по своята същност организмът никога не остава в едно и също състояние.
Жълъдът значително се различава от младият дъб, чиито нежни листа
току-що са се разтворили от пъпките, и още повече – от възрастния дъб,
величествения гигант, възвисил се към небето. Но всички тези различни
фази на изменение са свързани с непрекъснатостта на растежа и
безпогрешно притежават родствени черти, от което ние ние заключаваме, че
едно и също растение преминава през няколко стадия на развитие. Така
наричаният примитивен будизъм се явява семето. От него израства
далекоизточният будизъм, който също така не е лишен от по-нататъшно
развитие. Да се говори за историческият будизъм, аз предоставям на
учените, моята цел е – да разгледам будизма като жива потребност на
настоящето, като динамична духовна сила на Далечния Изток.Сред многочислените будистки секти – особено тези, които са се
развили в Китай и Япония – ние намираме един уникален орден, претендиращ
за това, че той предава същността на духа на будизма непосредствено от
неговия автор, при това без помощта на какъвто и да е таен документ или
тайнствен обред, този орден е един от най-значителните в будизма не само
от гледна точка на на неговата историческа важност и духовна жизненост,
но и от гледна точка на ненадмината оригиналност и притегателна сила.
Научното име на този път е “Сърце на буда” (Буддха-Хридайя), а
по-популярното – “Дзен”.
В детето няма никакви идеи, тъй като неговият ум все още не се е
развил толкова, че да приема светът посредством идеи. Ако в него имаше
идеи, то те, вероятно, биха представлявали нещо толкова абсурдно и
нелепо, че би могло да има никаква връзка с действителността. Затова, за
да се достигне до най-ясното и пълно познаване на нещата, трябва да има
личен опит. А ако става въпрос за самият живот, то тук личният опит е
крайно необходим. Без такъв опит нищо, свързано с неговата същност, не
може да бъде осъзнато и правилно разбрано. Основа на всички понятия се
явява простият, непосредствен опит. На този опит дзен придава най-голямо
значение, считайки го за фундаментален, и над него той издига здание от
думи и понятия, както се вижда от литературата, наричана “Записи на
беседи”. &Макар че “здание” съдържа в себе си средство за достигане на
съкровена реалност, то все пак има изкуствен характер, и поради това
губи значението си, ако самото то се приема за висша реалност. Природата
на човешкия разум ни кара да не възлагаме големи надежди на това
“здание”. Дзен, по принцип, е далече от всякакъв род мистификации, но
тези, които не са разрешили основния въпрос на живота, не могат да не ги
видят в него. Обаче трябва само да стигнеш до “фундамента” – и това,
което се е струвало мистификация, веднага ще изчезне, и в същото време
ще се намери просветление, наричано “Сатори”.
И така, дзен по най-сериозен начин настоява на необходимостта от
вътрешен духовен опит. Той не придава голямо значение на свещените сутри
или тяхното тълкуване от мъдреци и учени. &Личният опит се
противопоставя пряко и откровено на външното и авторитетите. А за
най-практичен метод за постигане на духовно просветление последователите
на дзен считат практиката Дхаяна, наричана в Япония дзадзен, а
съкратено просто дзен (дза означава: “седя”, а дзадзен може, в общи
линии, да бъде преведено “седя в медитация”). Точният превод ще бъде
даден по-късно във връзка с описанието на залата за медитация (дзендо:
чан-тан в 3-та част).
Тук е необходимо да се кажат няколко думи по отношение на тази
тренировка, която преминават последователите на дзен за достигане на
духовно прозрение, за което се спомена по-рано и което представлява
основата на дзен, тъй като именно в това отношение дзен по принцип се
отличава от всички други форми на мистицизма. За повечето мистици такова
твърде лично, духовно преживяване се явява някак си изолирано и
неочаквано. Християните използват молитва, умъртвяване на плътта или вид
съзерцание с цел да предизвикат в себе си настъпването на такова
състояние. А неговото по-нататъшно развитие предоставят на божията
милост. Но доколкото дзен на вижда в такива неща свръхестествено
посредничество, то методите на неговата духовна практика се отличават с
практичност и систематичност.
Още в древен Китай ясно се забелязва такава тенденция, и с времето
в края на краищата се образувала стройна система. В наши дни
последователите на дзен имат на свое разположение ефективни методи на
духовна практика за достигане на своята цел. В това се заключава
практическата ценност на дзен. Докато от една страна, дзен е във висша
степен абстрактен – &неговата методологическа дисциплина – от друга
страна, принася огромна полза на човека и определя неговия морал. Когато
дзен се изразява в нашия всекидневен практически живот, ние понякога
забравяме за неговата отвлеченост. И тъкмо тогава, дори още по-ярко се
проявява неговата действителна ценност, тъй като дзен намира неизразимо
дълбока мисъл даже в такива прости неща като вдигнатия нагоре пръст или
простият поздрав към приятел, случайно срещнат на улицата. В дзен
най-реалното е най-абстрактно, и обратно.
Цялата система на практика, приета от дзен, се явява продукт на това
основно духовно преживяване. Казах, че дзен е мистичен – така е и иначе
не може да бъде, защото дзен се явява основа на цялата източна култура.
Именно този мистицизъм често пречи на запада да измери дълбочината на
източния ум, във връзка с това, че по своята природа мистицизмът отрича
логическия анализ, а логичността се явява основна черта на западния ум.
Източният ум е синтетичен, той не придава прекалено голямо значение на
несъществени подробности, а се стреми, по-скоро, към интуитивно
постигане на цялото. Затова източният ум, и ако допуснем, че такъв
съществува, не намира ясен и определен образ. В него няма такъв ключ,
който веднага би разкрил неговото съдържание на страничния ум. Ние
виждаме пред себе си нещо, което е невъзможно да игнорираме, но когато
се опитаме да хванем това нещо със собствените си ръце, за да го
разгледаме по-добре, то се изплъзва от нас и ние го изгубваме от поглед.
Дзен е до смях неуловим. Това, разбира се, не е следствие на това, че
източният ум съзнателно и преднамерено се стреми да да скрие своите
тайни от страничния наблюдател. Неуловимостта се явява, така да се каже,
самата природа на източния ум. Затова, за да разберем Изтока, трябва да
разберем мистицизма, а това е дзен.
Следва да напомним, обаче, че мистицизмът бива различен: рационален,
ирационален, отвлечен и окултен, разумен и фантастичен. Когато казвам,
че Изтокът е мистичен, нямам предвид фантастичността, ирационалността,
или каквото и да е излизане от рамките на интелекта. Искам да кажа само,
че на източния ум са присъщи спокойствие, тишина и невъзмутимост. Като
че ли той постоянно се докосва с вечността. Обаче тази тишина и хармония
във никакъв случай не са проста празнота и бездейственост. Тази тишина
не прилича на тишината на пустинята, лишена от всякакъв живот, или на
разлагащият се труп. Това е тишина на “бездънната пропаст”, в която
изчезват всички контрасти и условности. Това е тишина на бога, вглъбил
се в съзерцание на своето минало, настояще и бъдеще. На бога, седящ
неподвижно на трона, на бога на абсолютното единство и цялост. Тя
прилича на тишината на грохота, произведен от мълнията между два
противоположни електрически заряда. Тази тишина присъства във всичко
източно. Тези, които я приемат за упадък и смърт, можем само да
съжаляваме. Защото в тази вечна тишина е затворен вулканът на
активността, който се излива върху тях. Ето това имам предвид, когато
говоря за мистицизма в източната култура.
Може с пълна увереност да се каже, че разпространението на такъв род
мистицизъм се дължи основно на влиянието на дзен. Доколкото на будизма е
било съдено да се развие в Далечния Изток е цел да удовлетвори духовните
тегла на народа, то той неизбежно е трябвало да прерасне в дзен. На
индийците е присъщ мистицизъм твърде отвлечен, твърде съзерцателен и
твърде сложен, освен това, изглежда, той няма действителна, жива връзка
с практическия свят в частност, в който ние живеем. Далекоизточният
мистицизъм, обратно, се отличава с простота, практичност и прямота. Той
не би могъл да стане друго освен дзен. Всички будистки секти в Китай, а
също и в Япония, безпогрешно сочат своя индийски произход, понеже
тяхната метафизическа сложност, пространни трактати, абстрактни идеи,
тяхното разностранно тълкуване на нещата, отнасящи се към живота, носят
явно изразен индийски, а не китайски или японски характер. И когато след
обзора на всички направления в будизма, се насочваме към дзен, трябва да
признаем, че неговата простота и непосредственост, неговата прагматична
тенденция и тясна връзка с всекидневния живот рязко се отличават от
всички други будистки секти.
Основните идеи на дзен са несъмнено същите като в будизма, и трябва
да признаемaem, че те само са получили своето естествено по-нататъшно
развитие, но това развитие е имало за цел да удовлетвори потребностите на
народа на Далечния Изток, чиято психология притежава свои особени черти.
Духът на будизма в този случай се спуска от своите метафизически висоти,
за да стане пракична наука за живота. Дзен е резултат на този процес,
затова аз се осмелявам да кажа, че дзен – това е систематизация, или
по-скоро кристализация на всички философии, религии и самият живот на
Далечния Изток, и особено на Япония.

Какво е дзен?

Явява ли се дзен, както и повечето будистки учения, философска система,
която носи високо интелектуален и дълбоко метафизически характер? Във
встъплението беше казано, че в дзен намираме цялата философия на Изтока в
кристализиран вид, но от това не следва, обаче, че дзен е философска
система в обичайния смисъл на думата. Дзен решително не е система, основана
на логическия анализ. По-скоро, той се явява антипод на логиката, под която
имам предвид дуалистическия начин на мислене. Дзен не е лишен, разбира се,
от умствен елемент, той е дзен – това е умът в цялост и в него откриваме
много неща; но този ум не представлява нещо съставно, разделящо се на
множество качества и не оставящ нищо след себе си след това разделяне. Дзен
не ни учи на нищо, в смисъл на умствен анализ, а също така не предлага
никаква определена доктрина в качеството на ръководство за своите
последователи. В това отношение дзен, ако може така да се изразим, е
произволен. Последователите на дзен могат да имат свои доктрини, но тези
доктрини имат много личен, индивидуален характер и не е задължително тяхното
възникване да е свързано с дзен. Затова дзен няма работа с каквито и да било
“свещени писания” или догми, а също и не съдържа в себе си никакви символи,
посредством които би се разкрило неговото значение.
В такъв случай, ако ме попитат, на какво учи дзен, аз бих отговорил, че
на нищо не учи. Никакви учения не се съдържат в дзен, те произлизат само от
умовете на своите създатели. Ние сами си създаваме учения. Дзен само показва
пътя. Ако този факт сам по себе си не е учение, то в дзен положително няма
никакви специално създадени принципни доктрини или каквато и да е основна
философска система. Дзен претендира за родството си с будизма, но всички
будистки учения, съдържащи се в сутрите и &шастрах, от гледна точка на дзен
не са нищо повече от лошо напечатан лист, ползата от когото се състои само в
това, че с негова помощ може да се избърше праха от интелекта, не повече.
Не мислете, обаче, че дзен е нихилизъм. Всеки нихилизъм е самоунищожение,
което няма край. Негативизмът е разумен като метод, но висшата истина –
това е утвърждаването.
Религия ли е дзен? Това не е религия, в популярния смисъл, тъй като в
дзен няма бог, на който може да се поклоним, няма също никакви
церемониални обреди, нито царство за преселилите в отвъдния свят, и
накрая, в дзен няма такова понятие като душа, за чието благополучие
трябва да се грижи някой друг, и чието безсмъртие така силно вълнува
някои хора. Дзен е свободен от всички тези догматически и религиозни
затруднения. Що се отнася до всички тези различни изображения и статуи
на Буда, Бодхисатви, Деви и други същества, които можем да срещнем в
храма на дзен – това не са нищо повече от парченца дърво, камък или
метал. Мога да ги сравня с прекрасните цветя в своята градина. Мога да
набера, например, камелии във всички цветове и да им се поклоня, ако
искам – дзен напълно го допуска. В такова поклонение има не по-малко
религия от колкото в поклонението пред различни будистки богове, а също
и в ритуала на измиване със свята вода или символичното вкусване от
плътта на Христос. Всички тези церемонии се считат от така наречените
“религиозни хора” за нещо похвално и свещено, в светлината на дзен това
са условности.
Дзен има смелостта да каже: “безупречните йоги не се потапят в нирвана,
а нарушаващите обета монаси не попадат в ада”. За обикновения ум това е в
противоречие с общоприетите закони на морала, но тук също така се
заключават истината и живота в дзен. Дзен – това е духът но човека. Дзен
вярва във вътрешната чистота на този дух и неговата божественост. &Ето
обаче, че религията е налице. Този, който е наистина религиозен, с
удивление ще открие, че в края на краищата във варварските утвърждения на
дзен се съдържа много религия. Но да се каже, че дзен е религия в този
смисъл, в който я разбират християните или мохамеданите, ще бъде грешка.
За по-голяма яснота ще цитирам следното: казват, че когато &Шакямуни се
родил, той вдигнал едната си ръка към небето, а с другата посочил земята
и казал: “Над небето и под небето аз съм единственият, достоен за почит”.
Умон-Бум-Ен, основоположник на Умонската школа на дзен, коментира това
изказване по следния начин: “Ако съм бил до него в този момент, когато
е произнасял тези думи, аз, несъмнено, бих го убил с един удар и след
това бих хвърлил трупа му в пастта на гладно куче”.
Какво биха могли да си помислят скептиците за такива безумни нападки
срещу духовния вожд? Обаче един Дзен учител, последовател на Умон, казва:
“В действителност това показва, как Умон е искал да служи на света,
жертвайки всичко, което има, телом и духом. Каква огромна благодарност
трябва да е почувствал в отговор на любовта си към Буда”.
Дхаяна в обичайното си разбиране не съответства на практиката, имаща
място в дзен. Човек може да размишлява над религиозни и философски
проблеми в процеса на практика на дзен, но това има само случаен
характер: същността на дзен съвсем не е в това. Неговата цел е
посредством проникване в истинската природа на ума така да му повлияе,
че той да стане свой собствен господар. Такова проникване в истинската
природа на ума или душата е основната цел на дзен-будизма. Затова дзен е
нещо повече от медитация или дхаяна в обичайното разбиране на тази дума.
Практиката на дзен има за цел да отвори окото на душата – &и да се узрее
на основа на живота. За медитация е необходимо човек да се съсредоточи
върху някаква мисъл, например божественото единство, неразделността на
божията любов или непостоянността на нещата. Но това е тъкмо това, което
дзен се опитва да избегне. На нищо друго дзен не настоява толкова, както
на достигането на свобода, свобода от всякакви неестествени пречки и
условности. Медитацията е състояние, предизвиквано изкуствено, тя не се
явява естествено свойство на ума.
В дзен няма обект, върху който бихме могли да съсредоточим мисълта
си. Дзен е облак, скитащ по небето. Него нищо не го задържа или спира,
той се движи натам, накъдето си поиска. В дзен е достатъчно да чувстваш,
че огънят е горещ, а ледът – студен, както когато ни е студено, се
радваме на огъня. Както казва Фауст: “Чувство, по-възвишено от всичко”.
Всички наши теории са далеч от реалността, но думата “чувство” тук
трябва да се приема в най-дълбок смисъл, чувство в най-чистата му форма.
Дори когато въобще го наречем чувство, това вече няма да е дзен. Дзен е
по-висш от всякакви понятия, затова е трудно да се улови. Във връзка с
това, че дзен не предлага медитация, нещата трябва да се приемат такива,
каквито са – снегът – бял, а враната – черна.
Практиката на дзен няма ни най-малко сходство с тези упражнения,
които са били предложени от Св. Игнатий, основател на обществото на
Христос; размишленията и молитвите на Св. Игнатий, от гледна точка на
дзен, не са нищо повече от въздушни замъци, построени от неговото
въображение за набожните хора: и в действителност приличат на колона от
гърнета наредена върху главата. Понякога дори наричат дзен “убийство на
ума”. Това сравнение принадлежи на Грифис, известният автор на книгата
“Религията на Япония”. Аз не знам какво има предвид той под “убийство на
ума”, може би това, че дзен убива всякаква умствена дейност за сметка на
концентрацията на мислите &върху едно единствено нещо. &Или това е
просто потапяне в съня. Рейшауер в своята книга почти се съгласява с
Грифис, назовавайки дзен “мистично самоопиянение”. Дали той има
предвид опиянението на така наричаният “висш аз” или “опиянението от
бога”, за което говори Спиноза?
Удивително е до каква степен са повърхностни и некритични възгледите
на някои от критиците на дзен. В действителност, в дзен дори няма такова
понятие като ум, който трябва да се убива. Затова и за никакво “убийство
на ума” и дума не може да става. Дзен, също така, не споменава нищо и за
някакво “опияняващо “аз”, в което би могло да се намери убежище.
Дзен действително е невероятно неуловим по отношение на неговите
външни аспекти. Ако мислите, че сте го уловили, то знайте, че това вече
не е дзен, отдалеч той изглежда лесно достъпен, но когато само се
доближите до него, ще видите, че той се е отдалечил още повече от вас.
Затова, докато не отделите няколко години в щателни опити за разбиране
на неговите основни принципи, не се надявайте, че ще ви се удаде да
уловите неговата истинска същност.
По своята същност четирите елементарни стихии не съдържат нищо, освен
пустота. Тогава къде е убежището на Буда – погледнете: истината се
разкрива непосредствено пред вашия взор. И това е всичко, какво още
искате? Нима това не е достатъчно?
“Безпределната пустота трябва да се измине. Субектът трябва да се
пробуди от несъзнателността, ако не иска да бъде жив погребан. Дзен се
достига само тогава, когато “самоопиянението” престава и “пияницата”, в
действителност, се пробужда до съзнанието на своята собствена дълбочина.
Ако трябва да се “убива” ума, то оставете тази работа на дзен, защото
той също така и ще възкреси трупът до състоянието на вечен живот.
Родете се отново, елате на себе си от съня, станете от мъртвите,
о вие, пияници – ето към това призовава дзен. Заради това не се
опитвайте да видите дзен с вързани очи”.
Основната идея на дзен е – да влезем в контакт с вътрешните процеси
на нашата същност, при което да го направим по най-прекия начин, не
прибягвайки към нищо външно или неестествено. Във връзка с това, всичко,
което е свързано с нашата външна страна, в дзен се отрича, тъй като
единствения авторитет в него е нашата собствена вътрешна природа. Поради
тази причина дзен счита, че всички трактати и ръководства са условни
и отвлечени и не съдържат цялата, пълна истина. Дзен се стреми да улови
самата същност на живота по най-решителния и непосредствен начин. Дзен
декларира своето родство с будизма, но в действителност той сам се явява
духът на всички религии и философии.
Ако дзен се разбере докарай, умът ще изпадне в състояние на абсолютен
покой и човек ще заживее в абсолютна хармония с природата. И какво му
остава да прави тогава? Когато веднъж попитали един Дзен учител, какво е
дзен, той отвърнал: “Вашите всекидневни мисли”. Нима това не е ясно и
пределно откровено? В Дзен липсва какъвто и да било дух на сектантство.
Християните, както и будистите, могат да го практикуват. В един и същ
океан, и малката, и голямата риба се чувстват превъзходно. Дзен – това е
океана. Дзен – това е въздуха. Дзен – това са планините. Той е гръм и
мълния, есенно цвете, знойно лято и снежна зима, и още повече – дзен е
човекът.
Както вече беше казано по-рано, уникалността на дзен в този вид, в
който се практикува в Япония, се съдържа в систематичната тренировка на
ума. Обикновеният мистицизъм страда от излишна импулсивност и
откъснатост от всекидневния живот. В този смисъл дзен е революционен.
Той сваля небето на земята. Под негово влияние мистицизмът престава да
бъде мистицизъм, това вече не е случаен продукт на някакъв свръх ум,
дзен се проявява и в най-обикновения и безинтересен живот на простия
човек, обграден от шум и блъсканица. Дзен предлага систематична
тренировка на ума и учи да виждаме даже в този кипящ котел нещо. Той
открива на човека най-великата тайна на живота в нейното ежедневно и
ежечасно проявление. Сърцето на човека започва да бие в такт със сърцето
на вечността. Дзен ни отваря вратата на земния рай, при което такова
чудесно духовно пробуждане става не за сметка на изучаването на някакви
доктрини, а в следствие на простото и непосредствено утвърждаване на
истината, лежаща в основата на нашето същество.
Какъв ли не е дзен – той е практичен, прост и в същото време много
жизнен. Един древен Дзен учител, желаейки да покаже какво е дзен,
вдигнал един пръст, с друг, на крака, бутнал една топка, а с трети
ударил питащия по лицето. Ако истината, стояща в дълбочината на нашата
природа, може да бъде демонстрирана по този начин, то не трябва ли да
наречем дзен най-практичният и пряк метод на духовна тренировка, към
който където и да е, когато и да е, е прибягвала религиозната школа? И
не е ли този метод във висша степен практичен и оригинален? Нали,
фактически, дзен не може да бъде творчески и оригинален, тъй като няма
работа с понятия, а с истински жизнени факти. Ако подхождаме към него от
гледна точка на понятията, то вдигнатият пръст е най-обикновената случка
в живота на всеки човек. Но дзен намира в този акт божествен смисъл и
творческа жизненост. Предвид на това, че дзен вижда тази тайна даже в
нашето условно и свързано с понятия съществуване, длъжни сме да му
признаем правото на съществуване.
Може би следващите редове от писмата на Енго Букива в известна степен
също ще отговорят на поставения в началото въпрос – какво е дзен? “Той е
непосредствено пред вас: и в този миг аз ви го предавам в цялата му
пълнота. За умния човек една дума е достатъчна, за да го насочи към
истината, но даже в такъв случай може да възникне грешка. Това е
възможно тогава, когато тази истина е изразена посредством перо и
хартия, или облечена във форма, или софизъм. В тези случаи, тя даже още
повече се изплъзва от нас”. Великата истина на дзен живее във всеки.
Погледнете навътре и търсете над всички форми. Той е свободен, покорен и
блажен. Той непрекъснато се проявява във вашите шест чувства и четири
стихии (елемента), всичко е озарено от неговата светлина. Отхвърлете
двойствеността, свързана със субекта, забравете това и онова. Издигнете
се над интелекта, отделете се от разсъдъка, прониквайки непосредствено в
дълбочините на разума на Буда, във вътрешността на когото няма нищо
реално. Ето защо Бодхидхарма, когато дошъл от запад, просто провъзгласил:
“Моята доктрина е единствена по рода си, защото тя се отнася директно
към душата на човека. Тя не е усложнена с канонически учения, това е
непосредствено предаване на истината”.
Ако разумът е помрачен, разбирането е нарушено. Ако вие вярвате в
реалността на нещата и ограничеността на познанието&, ако ви се налага
да се борите със стихии, да се потапяте във блатото на предразсъдъците,
то дзен е оставен завинаги в мъгла.

Някъде далече се чува мелодия …Позната и неприятна …набива се в съзнанието ми като бодил и не спира …Някакви хора се опитват да ми кажат нещо, да ме поведат със себе си нанякъде…Мелодията ме държи в плен и не ми позволява да чуя думите им…На границата съм, усещам го…От едната страна е сладкото опияняващо усещане , че съм лека, прозрачна ,щастлива…От другата- тъмнината, усещането за тежест и нежелание да се върна …Мелодията е спряла да звучи и аз отново се издигам лека и ефирна и продължавам да живея живота си там…Не помня нищо , осен онова чувство на лекота, щастие и радост , което НЕ ме е изпълнило , а сякаш аз СЪМ чувството.Отново позната мелодия ,отново тягостното засмукване да се върна обратно в света на тежестта. Отварям мъчително очи … полумрак е. В съзнанието ми , там някъде , хората от съня се опитват да стигнат до мен и да ме задържат… Усещането , че нямам тяло , започва да изчезва и чувствам как се появяват усещанията за крака, за ръце, за глава… Очите ми тежат, искат да се затворят и да остана там , откъдето се връщам. Мелодията от алармата на телефона ми обаче не спира да се забива в съзнанието ми и да ми наппомня , че трябва да ставам. Всичко е продължило секунди, но аз имам чувството че е минала цяла вечност.Отмятам завивките и кожата ми реагира на хладния въздух с потръпване.

Стъпвам на пода и ходилата ми усещат твърдия му допир. Нищо общо със света от който се върнах, нищичко. Усещам се отново тежка, плътна, тъжна и сама… Студената вода от чешмата се плисва в лицето ми и спира дъха ми за миг … Действащите лица от съня ми изчезват напълно, стопяват се между двете пространства… Остава само усещането за нещо хубаво , леко и приятно , в което ще се върна пак… Усмихвам се на жената в огледалото, която в този момент не свързвам със себе си и тя ми връща усмивката. Този свят започва да става малко по приятен 🙂

Излизам на улицата и погледа ми се среща с изгрева . Както винаги прекрасен и свеж ! Вървя към спирката , питайки го мислено дали се радва на новото си раждане …Благодаря му, че ми е припомнил че и тук има красота и радост . Утрото е свежо , тялото ми автоматично следва познатата посока, в главата ми няма мисъл… Само ако можех да затворя очи и да положа глава , на мига бих се пренесла обратно там, откъдето дойдох преди 15 минути.

В автобуса виждам познати сънени физиономии. Поздрав за добро утро, леки усмивки… Сядам и отправям поглед през прозореца…Докато в ,,екранчето ” му се изреждат познатите картини от пейзажа се опитвам да сложа някъв ред в съзнанието си . Едновременно се ,,боря” с някаква част от себе си , която е готова отново да заспи, и се оставям на въпросите в съзнанието ми да ме залеят …Къде бях, от къде се върнах ? Каккво става с мен всяка сутрин ? Не се ли родих отново тази сутрин ? ( тук някаква мелодия се опитва да пробие и да се настани трайно в мен тананикайки си ,,Всяка сутрин се раждам отново …” ) Кое е съня, това тук и сега или онова там и преди/след ? Ако тази тук , която съм е сънувала онази там , в съня , то онази от съня , дали пък не сънува тази тук ?

Оплетох се …започвам отново … Ако всяко събуждане сутрин ме ражда отново за този свят , то заспиването вечер ,,умира ли ме ” за него ? Този модел заспивам-сънувам-събуждам не е ли умаления макет на раждам се – живея – умирам ? Хм…май само това по средата си пасва – живея -сънувам…Другите май са на обратно -заспивам -раждам се и умирам-събуждам се … Може би изморената ми душа се нуждае от това заспиване-раждане , за да се зареди с енергия и сила, може би и е необходимо да се връща всяко денонощие там , откъдето е дошла, за да поддържа спомена в себе си жив, за да не забравя …Може би за това ми е толкова трудно да се върна тук, в това тяло всяка сутрин – защото там съм жива , а тук не… Може би за това , когато съм в ,,дупка” и ми е тежко ,мъчно, самотно и сиво все бягам там, в другия сън … Може би за това…

Автобуса спира и аз все така автоматично се понасям към работата си… Започна поредния ден в големия ми Сън . Дано успея да намеря и в него радост и красота , за да издържа до следващото си бягство …

АНГЕЛИ И ЧУДЕСА В ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ

Неделя, 10 октомври 2004 год.
На кафе с Дани. Научила е начин за медитиране :
„Когато усетиш, че се разсейваш, си казвай : „Бъди тук и сега!”

Петък, 15 октомври 2004 год.
На обяд с Явор.
„Не попадам в неочаквани ситуации, защото аз самият ги създавам.”
Има рожден ден. Подарявам му последният си голям орех.
„Ще го посадя. Дали ще израсте?”
Иска да го извика за живот!

Сряда, 20 октомври 2004 год.
Сутрин. Ако знаех, че днес е последният ден от живота ми, как ли
щях да го изживея?
Обяд. На разходка с Велизар.
Ходим боси по пясъка. Затворили сме очи и стоим прегърнати
на средата на Дунава. Господ ни гледа измежду белите облаци :
„Ето! Затова сътворих Земята!”

Топъл есенен ден. Излязла съм на балкона за поредната доза отрова в белия си дроб … Дoкато пуша се опитвам да отпусна и да изпразня главата си от галопиращите из нея напрегнати мисли.
Седмицата беше отвратително тежка от гледна точка на средностатистическа българка. Ама аз кога съм се побирала в статистиките?
Няколко симпатични нови урока по смирение и търпение, какво му е тежкото… Не си научих най-важния обаче – че докато не си науча един урок, той ще се повтаря, и повтаря във все по-тежки ситуации, докато го науча …Но не това всъщност исках да опиша. Изпускайки малки кълбенца дим, затворила очи и мислейки си за глупостите на този светски живот, усещам как топли слънчеви зайчета се заиграват по лицето ми . Отварям леко очи и през премрежените си клепачи виждам трептящите танци на светлинни цветни петна… Прекрасно е! Гърдите ми се изпълват с … няма понятие за това усещане – може би нещо смесено между радост, обич, въудушевление, покой… Не, няма дума. Лек полъх на есенен ветрец ме погалва по лицето. Чувствам се цяла, чувствам се едно със слънцето и вятъра, чувствам се изпълнена със Вселената… И се питам, защо напоследък нямах очи и не намерих време за едно такова 5 минутно сливане със нея. Отварям очи напълно и пред мен заиграват есенен танц жълто-червено-зелено -кафявите листа на една бреза, а между тях подскачат слънчевите зайчета.

Цигарата догаря в пепелника забравена, мислите в главата ми са отлетели нанякъде, а сърцето ми е изпълнено… Единствената мисъл в мен е, че аз съм Бог, че Бог е в мен, че ето това е Бог… Навярно… Съмнението винаги се появява по-късно в съзнанието ми, в онзи миг в мен нямаше нищо… Освен Него…

Сега, когато се опитвам с бедните възможности на думите и понятията да предам онова усещане за вечност и цялостност, се питам – как може с формули, закони и числа да се докаже подобно състояние? Кой точно научен закон ще обясни Радостта в сърцето ми? Коя математическа формула ще ми обясни преливащата Любов в него? И да ми докажат научно съществуването на слънчевите зайчета и разлагането на светлината на цветни петна – може ли някой да ми докаже чувството и усещането, което ме изпълва докато им се наслаждавам ? Дъщеря ми сяда до мен и се гушва до рамото ми, притваряйки очи и тя срещу слънцето… Някой може ли да ми даде обяснение, доказателство или да замени с нещо друго това усещане, което просълзява очите ми?

Толкова много усилия полагат човеците за да докажат че Него го няма или че е жесток… А е нужно съвсем малко за да повярват в обратното. Никой не може да им даде доказателства за света на невидимото, но те сякаш не разбират мимолетността на материята и тленността на собствените си тела и все търсят и търсят доказателства там, където ги няма… Все още не съм станала безпристрастна, все още ми е тъжно и болно за тези човеци, които не си позволяват да отворят душите си и да си спомнят… Може би в крайна сметка е прав онзи мой приятел, който каза, че не всички ще се върнат Там, че не всички са родени и истински … Като се огледам наоколо май наистина виждам твърде много измислени образи в Матрицата … Трябва ли да ме боли за спомените от моите сънища, необходимо ли е да се опитвам да ги съживявам?
Прави каквото трябва, ще стане каквото е писано …

Писнало ми е от правила и доказателства , които за 4 деситилетия не ми доказаха нищо.
Писнало ми е от борци срещу правилата, които отричат старите за да наложат нови.
Писнало ми е от измислени научни факти, които с море от формули, числа и доказателства доказват единствено че всяко правило си има изключение.
Е, аз предпочитам изключенията.
И не съм съгласна, че те доказват правилото. Защото живота ми е единственото ,,доказателство”, че правилата и доказателствата нямат стойност. За мен. И за другите като мен. За живеещите в матрицата правилата са единствената сламка, за която могат да се хванат. За да си доказват, че ги има и че съществуват. В един сънуван филм, в една илюзия … Която наричат реален живот.

Залеза догаря зад планината заливайки в червени отблясъци синевата на небето.
Пухкави бели облачета сиаят в златно и розово плувайки в небесния океан…
Леко ми е, хубаво и истинско…
Искам този спомен от Съня ми да е жив и Там…
Красиво е… И си струва повече от натъпкан догоре с измислени знания учен, който не би могъл с нито една формула да ме доведе до този екстаз, който току що изживях…
Не съм виновна, че съм избрала да срещна такива човеци в Съня си… Необходими са ми, за да науча уроците си. Но не е нужно да ги взимам със себе си навсякъде…
Залеза е нещо, което бих предпочела пред тях…

“Божията воля има толкова общо с човешката воля колкото общо имат и жовотното куче и съзвездието със същото име.” Спиноза

Доброто Бог ли е? Може ли да приравним нашета човешка нравственост към Бог.
Може ли ние да отъждествим Добро и Бог. Отговорът ми е – не можем.Защо? Защото доброто е твърде човешка категория. Изобщо, това е светът на човека. Бог не е доброто. Ние трябва да търсим онова което стой над доброто.
Ние трябва да търсим Бог.
Нравственността ни не е Бог.
Ние не можем да осъждаме от гледище на нашата нравсвеност, Божието милосърдие или състрадание, защото това са човешки и само човешки категории.
Това е един път за оправданието на Бог или на злото в света.

Както казваше един писател: когато ангелите ме взеха на крилете си и ме понесоха към небесата, от писъците и плачът които се чуваха от висините, от гледката на човешкото страдание, аз предпочетох да остана хуманен и се отблъснах от техните обятия. Не можех да ставам безучастен свидетел на цялото това страдание. Останах човечен.

Именно това искам да оправдая. Ние изискаваме от Бог той да отговаря на нашата човешка нравственост а Бог все пак не е човек. Той не може да бъде съден по принципите на издигнатият от човека нравствен императив.
Човек трудно може да напусне своят свят и затова се стига до посочения по-горе атеизъм.
Нашата вяра трябва да се извиси над собствената ни нравственост.
Ние не трябва да се обръщаме към себе си а към Него. Това е именно и библейският разказ за Исаак и Авраам. Това е същинската вяра. Тя не е отношение към Другите или към себе си а към Него.

В този смисъл Бог стой над доброто и злото.
Последните са само човешки определения.