из,, 110 кратки истории, публикувани по различно време в бразилската преса ”

Паулу Коелю – МАКТУБ

Посвещава се на Нгa Чика*

“Мактуб” означава “Написано е”. Арабите се притесняват, че “написано е” не е съвсем правилен превод, защото макар че всичко вече е действително написано, Бог е състрадателен, и пише това просто за да ни помогне.

Живял някога един испански крал, който много се гордеел със своя произход. Той бил известен и със своята жестокост към слабите. Веднъж той вървял със своята свита през Арагонските полета, където преди много време в бой бил загинал баща му. Сред полето той видял един свят човек, който събирал огромна планина от кости. Като се приближил до него, кралят попитал: “Какво правите тук?” “Поднасям Ви моите почитания, Ваше Величество” – казал светият човек. – Когато научих, че тук ще дойде кралят на Испания, аз реших да намеря костите на Вашия баща, за да Ви ги връча. Но колкото и да търсех, не можах да ги намеря. Те са същите, каквито са костите и на фермерите, на бедняците, на просяците и робите”.

“Кой е най-добрият фехтовач?” – попитал воинът своя учител. “Иди на полето около манастира – отговорил му учителят. – Там има една скала. Аз искам, ти да оскърбиш скалата”. “Но за какво ми е да правя това? – попитал ученикът. – Скалата няма да ми отговори”. “Добре, тогава ти я удари с меча си” – казал учителят. “И това няма да направя – отговорил ученикът. – Моят меч ще се счупи. А ако атакувам скалата с голи ръце, ще нараня пръстите си, без да причиня някаква вреда на скалата. Това няма нищо общо с онова, за което питах. Кой е най-добрият фехтовач?” “Най-добрият е онзи, който прилича на скалата – казал учителят. – Без да изважда меча от ножницата, той показва, че никой не може да го победи”.

Пътешественикът пристигнал в селцето Сан Мартин де Юнкс в испанската провинция Навара и открил жената, която пазела ключа от римската църква върху развалините. С голяма любезност тя изкачила тесните стъпала и отворила вратата. Тъмнината и тишината на средневековния храм оказват емоционално влияние върху странника. От разговора, който започва с жената, той научава, че макар да е още средата на деня, той може да разгледа само малко от красивите произведения на изкуството в църквата. “Детайлите могат да се видят само на разсъмване – казва жената. – Легендата разказва, че строителите на църквата са направили това, за да ни научат, че Бог ни показва славата Си само в точно определено време”.

Учителят казал: “Боговете са двама. Бог, за Когото са ни учили професорите и Бог, Който учи нас. Бог, за Когото винаги говорят хората, и Бог, Който говори с нас. Бог, от Когото ние сме се научили да се страхуваме, и Бог, Който говори с нас със състрадание. Двама са. Бог, Който е някъде много високо, и Бог, Който участва в нашия живот всеки ден. Бог, Който изисква от нас, и Бог, Който прощава дълговете ни. Бог, който ни заплашва с пламъците на Ада, и Бог, Който ни показва най-добрия път. Двама са. Бог, Който ни съкрушава под бремето на греховете ни, и Бог, Който ни освобождава с любовта Си”.

Веднъж попитали скулптора Микеланджело как така той е съумял да създаде такива прекрасни шедьоври. “Това е много просто – отговорил той. – Когато гледам мраморния къс, аз виждам в него скулптурата. Остава ми само да махна излишното”. Учителят казал: “Има едно произведение на изкуството, което всеки от нас е предназначен да създаде. В това е съсредоточен животът ни и колкото и да се опитваме да излъжем себе си, знаем колко това е важно за нашето щастие. Обикновено това произведение на изкуството е покрито с години страх, вина и нерешителност. Но ако решим да махнем всичко излишно, ако не се съмняваме в своите способности, ние ще напреднем много в решаването на задачата, която е наша съдба. Това е единственият начин да живеем достойно.”

Старецът, който се кани да умира, вика при себе си младия човек и му разказва една героична история: във военно време той е помогнал на човек да оцелее. Дал му е покрив, храна и защита. Когато бил отново в безопасност човекът, когото той спасил, решил да предаде своя спасител и да го заведе при неприятеля. “Как избягахте?” – попитал юношата. “Аз не избягах. Аз бях предателят. – казал старецът. – Като разказвам обаче историята, сякаш аз съм бил героят, мога да разбера всичко, което той направи за мен”.

Учителят казал: “Ние всички се нуждаем от любов. Да обича е част от природата на човека, тъй както да яде, да пие и да спи. Понякога, когато ние оставаме абсолютно сами, наблюдавайки красивия залез на слънцето, си мислим: “Тази красота не е важна, понеже нямам с кого да я споделя”. В такива моменти ние трябва да си зададем въпроса: колко често ни молят да обикнем, а ние се обръщаме на другата страна? Колко пъти ние се страхуваме да се сближим с някого и като отхвърлим съмненията да кажем, че обичаме този човек? Пазете се от самотата. Тя прилича на зависимостта от най-опасния наркотик. Ако залезът на слънцето вече няма смисъл за вас, станете по-скромни и тръгвайте да търсите любовта. Знайте, че както и останалите духовни благословения, колкото повече искате да дадете, толкова повече ще получите обратно”.

Испански мисионер посетил острова, на който живеели трима светци-ацтеки. “Как се молите?” – попитал ги той. “Ние имаме само една молитва – отговорил един от ацтеките. – Ние казваме: Господи, ти се триединен и ние сме трима. Имай милост към нас”. “Аз се каня да ви науча на молитва, която Бог ще чуе” – казал мисионерът. Той ги научил на една католическа молитва и продължил пътя си. Малко преди да се върне в Испания, той отново се спрял на същия остров. Когато неговият кораб стигнал до брега, отчето видял тримата свети мъже, които идвали към него по водата. “Отче, отче – казал един от тях. – Молим те, научи ни отново на онази молитва, която Бог чува. Ние забравихме думите й”. Наблюдавайки чудото, отчето отговорил слисано: “Не са важни.” И помолил Бог да му прости за дето не е разбрал, че Той говори на всички езици.

Свети Йоан Кръстител ни е учил, че по нашия духовен път ние не трябва да търсим видения или да вярваме на твърденията, които чуваме от другите, следващи същия път. Ние трябва да се опираме само на своята собствена вяра, понеже тя е чиста, прозрачна и се е родила в самите нас. Тя не може да ни заблуди. Беседвайки със свещеника, писателят го пита какво означава “да познаеш Бог”. “Не знам – отговорил свещеникът. – Единственото познание, което аз засега имам е познанието на моята вяра в Бога” . И това е най-важното.

Учителят казал: “Прошката прилича на улица с двупосочно движение. Всеки път, когато ние прощаваме някому, ние прощаваме и на самите себе си. Ако сме търпими към другите, можем по-лесно да приемаме своите собствени грешки. По този начин, без вина или мъки, ние сме способни да подобрим своето отношение към живота. Когато поради слабост ние позволяваме на ненавистта, завистта и нетърпимостта да вибрират около нас, ние поглъщаме още повече от тези колебания. Петър попитал Христос: “Учителю, трябва ли да прощавам да друг човек седем пъти? И Христос му отговорил: “Не седем, а седемдесет пъти”. Актът на прошката изчиства астралния план и ни показва истинската светлина на Божественността”.

Учителят казал: “Древните учители привикнали да създават “персонажи”, помогащи на учениците да се срещат с тъмната страна на техните личности. Много разкази за създаването на такива персонажи са станали известни приказки. Процедурата е проста: вие трябва да прехвърлите цялата си тревога, страховете си и разочарованията си върху едно невидимо същество, което стои от лявата ви страна. То функционира като “негодяй” във вашия живот, предлага ви действия, неприемливи за вас, но които вие понякога извършвате. Щом бъде създаден този персонаж, става много по-лесно да отхвърляте неговите съвети. Това е изключително просто. И затова то работи толкова добре”.

“Как мога да науча по кой път в живот е най-добре да тръгна?” – попитал ученикът своя учител. Наставникът му помолил ученика да направи маса. Когато масата била почти готова, трябвало само да прикове с гвоздеи плота, учителят се приближил съм ученика. Той забивал гвоздеите с по три точни удара. Но все пак един гвоздей влизал трудно и ученикът трябвало да изгуби за него малко повече време. Четвъртият удар забил гвоздея прекалено дълбоко и дървото се покрило с пукнатини. “Твоята ръка винаги удряше с чука само по три пъти – казал учителят. – Когато някое действие стане обичайно, то губи своето значение и това може да стане причина да нанесеш вреда. За да бъде всяко действие, твое действие, тайната е само една: никога не позволявай на навика да управлява със своите движения”.

Около испанския град Сория се намира жилището на стар отшелник, изрязано в скалата. Преди няколко години един човек, който пропилял всичко, което имал, възнамерявал да поживее там известно време. Един есенен ден той се опитал да открие това място и когато стигнал до него, бил посрещнат много радушно. Като разделил къшея хляб с него, отшелникът го помолил да дойде с него до малкото ручейче наблизо, за да съберат малко гъби за ядене. По пътя ги настигнало едно момче. “Свети човече – казало то, – искам да попитам, вярно ли е, че за да се постигне просвещение, ние трябва да избягваме да ядем месо?” “Приемайте с радост всичко, което ви предлага животът – отговорил човекът. – Не съгрешавайте духом, но не кощунствайте против земната щедрост”.

Учителят казал: “Ако вашето пътешествие е трудно, вслушайте се в сърцето си. Опитайте се по възможност да бъдете честни сами със себе си и ще видите действително ли следвате своя път и се разплащате за мечтите си. Ако направите това и животът ви все едно си остава труден, ще дойде време, когато с право ще се оплачете. Но направете това с уважението, с което детето се оплаква на родителите си. И не искайте по-голямо внимание и помощ. Бог – това е Баща и Майка, а родителите винаги искат най-доброто за своите деца. Това може да е учение, което ви се отдава трудно, и нищо не ви коства да помолите за отдих и малко нежност. Но никогда не преувеличивайте. Работата ще бъде изпълнена за определеното й време, а вашите вещи ще ви се върнат. Ал Афид се оплакваше прекалено много, и Бог престана да го слуша”.

Един набожен човек внезапно се лишил от всички свои богатства. Знаейки, че Бог може да му помогне, каквото и да му се случи, той започнал да се моли: “Моля ти се, Господи, направи така, че да спечеля на лотария” – молил се той. Дълги години се молил така, но все още си оставал беден. Веднъж той умрял и тъй като си бил останал набожен човек, попаднал право на небето. Когато пристигнал там, той отказал да влезе. Казал, че е преживял целия си живот според религиозното учение, а Бог така и не му дал възможност да спечели на лотария. “Всичко, което Ти ми обеща, беше лъжа – казал човекът с огорчение. “Аз бях винаги готов да ти помогна да спечелиш – отговорил Господ. – Но независимо от това колко силно исках да го направя, ти никога не си купуваше билет от лотарията”.

Стар мъдър китаец вървял по заснеженото поле, когато видял плачеща жена. “Защо плачете?” – попитал я той. “Защото си мисля за своя живот, младост и красота, която видях в огледалото, и за мъжа, когото обичах. Бог е жесток, че ни дал способност да помним. Той е знаел, че аз ще си спомня пролетта на своя живот и ще заплача.” Мъдрецът стоял сред снежното поле, втренчено гледал в една точка и мислил. Неочаквано жената спряла да плаче: “Какво виждате там?” – попитала тя. “Поле с рози – отговорил мъдрецът. – Бог е бил великодушен към мен, когато ми е дал способността да помня. Той е знаел, че през зимата аз винаги мога да си спомня пролетта и да се усмихна”.

Учителят казал: “Съдбата на един човек не е толкова проста, колкото изглежда. Съвсем не е така. Тя може дори да доведе до някакво опасно действие. Когато ние искаме нещо, ние влагаме в желанието част от мощна енергия и повече не сме в състояние да скрием от себе си истинския смисъл на своя живот. Когато ние искаме нещо, правим избор и плащаме цената. За да се следва мечтата, също трябва да се плати цената. Това може да изисква от нас да изоставим старите си навици, това може да ни създаде проблеми и да ни донесе разочарование. Но независимо от това колко е висока цената, тя никога не е толкова висока, колкото е онази, която плащаме за това, че не можем да живеем личната си съдба. Затова когато веднъж се обърнем назад и видим всичко, което сме направили, и чуем собственото ни сърце да казва: “Напразно изживях живота си”. Повярвайте ми, че това е възможно най-лошата фраза, която вие някога можете да чуете”.

Учителят имал стотици ученици. Всички те се молили в подходящото време, освен един, който бил пияница. В деня преди да умре учителят повикал пияницата ученик при себе си и му предал всичките си тайни за тайнствата. Останалите ученици възроптали: “Какъв срам! Ние пожертвахме всичко за учител, който се оказа, че не е в състояние да оцени нашите качества” – казали те. Учителят отговорил: “Аз съм длъжен да предам тези тайни на човек, когото познавам добре. Онези, които изглеждат добродетелни, обикновено скриват своето тщеславие, гордост и нетърпимост. Така че аз избрах единствения ученик, чиито недостатъци можех да видя: пияницата”.

Цистерцианският свещеник Маркос Гарсия казал: “Понякога Бог повтаря определено знамение, за да помогне на човека да го разбере по-добре. Бог знае до каква степен може да изпитва душата и никога не преминава тази граница. В такива моменти ние никога нама да кажем: “Бог ме изостави”. Ако Господ ни подлага на изпитание, Той винаги ни осигурява милостта си в достатъчно коичество – дори вероятно повече от достатъчно, за да преминем изпитанието. Когато ние се чувстваме далеч от Него, ние трябва да си зададаме въпроса: “Разбираме ли как да се възползваме от това, което Той ни е оставил на нашия път?”

Понякога минават дни или седмици без да чуем нито една топла дума от някого. Такива периоди са трудни; тогава ни се струва, че човешката доброта е изчезнала, а животът ни изглежда просто съществуване. Учителят казал: “Ние трябва да изучим собственото си огнище. Ние трябва да добавим повече гориво и да се опитаме да осветим тъмната стая, в която се е превърнал животът ни. Когато чуем, че нашият огън бумти и горящото дърво хвърля искри, и когато четем истории, пламенно разказани, в нас се връща надеждата. Ако сме способни да обичаме, и нас могат да ни обикнат. Това е само въпрос на време”.

По време на обеда един човек счупил чашата си. Друг човек казал: “Това е на късмет”. Всичко на масата били убедени, че е така. Равинът, който бил там, обаче попитал: “Защо това означава късмет?” “Не знам” – казала жената на пътешественика. “Възможно е това да е древен начин да се предпази госта от лоши чувства”. “Не, това не е обяснението – казал раввинът. – Определени еврейски традиции предполагат, че всеки човек има определен запас късмет, който той изразходва през целия си живот. Човек може да направи така, че този запас от късмет да се изразходва само за онези неща, от които действително се нуждае, или може да го използва за празни работи. Ние, евреите също казваме, че е на късмет, когато някой счупи чаша. Но това означава: “Хубаво е, че вие не сте използвали част от вашия късмет, опитвайки се да не дадете на чашата да се счупи. Сега вие можете да го използвате за по-важни неща”.

Падре Авраам знаел, че недалеч от манастира в Сцете живее отшелник, смятан за мъдър човек. Той намерил този човек и го попитал: “Ако днес намерите в леглото си красива жена, способни ли сте да убедите себе си, че това не е жена?” “Не – отговорил мъдрият човек. Но ще съм в състояние да се владея”. Отчето продължавал: “А ако откриете малко златни монети в пустинята, ще бъдете ли в състояние да приемете, че парите са камъни?” “Не! – казал мъдрецът. – Но аз ще мога да контролирам себе си и да ги оставя там”. Отчето настоявало: “А ако Вие се обърнете към двама братя, единият от които Ви ненавижда, а другият Ви обожава, ще можете ли да ги приемете за равни?” Отшелникът отговорил: “Дори да страдам вътрешно, аз бих се обърнал към този, който ме обича по същия начин както към онзи, който ме ненавижда”. По-късно отчето обяснявал на своите ученици: “Аз ще ви обясня кого можем да смятаме за мъдър човек. Това е онзи, който без да убива своите страсти, е способен да ги контролира”.

Фрайзер през целия си живот писал за американския запад, и бил горд да напише сценарий за филм, в който главната роля играе Гари Купър. Той казвал, че в живота си е имал само няколко момента, когато се е сърдил: “Аз научих много неща от първооткривателите – казвал той. – Те се сражаваха с индианците, пресичаха пустини, търсеха храна и вода в далечни места. И всичко, което е написано по онова време, показва, че те са демонстрирали едно любопитно качество: пионерите са писали и говорели само за хубавите събития. Вместо оплаквания, те съчинявали песни и шеги за своите трудности. По този начин те избегнали упадъка на духа и депресиите. И днес, на 88 години, аз се опитвам да правя същите неща.”

Този текст е съкратен от стихотворение на Джон Мур: “Аз искам да освободя своята душа, за да се наслади тя на всички дарове, които притежават духовете. Когато това стане възможно, аз няма да се опитвам да опозная лунните кратери или да проследя откъде вземат началото си слънчевите лъчи. Аз няма да се опитвам да разбера красотата на една звезда или изкуствената самота на човешкото съществуване. Когато науча как да освободя своята душа, аз ще последвам изгрева и ще се върна с него във времето. Когато науча как да освободя душата си, аз ще се потопя в магнетичните токове, които се вливат в океана, където се срещат всички води, формиращи Световната Душа. Когато науча как да освободя своята душа, аз ще се опитам за прочета от самото начало великолепната история на Сътворението.”

Един от свещените символи на христианството е фигурата на пеликана. Причината е проста: при пълна липса на храна, годна за ядене, пеликанът потопява клюна си в собствената си плът, за да нахрани малките си. Учителят казал: “Често пъти ние не сме в състояние да разберем благословенията, които получаваме. Едно след друго ние не възприемаме онова, което прави Той, за да ни държи духовно сити. Има една история за пеликан, който през цялата сурова зима се жертвал, за да осигурява храна на своите деца от плътта си. Когато най-накрая птицата умряла от слабост, едно от пеликанчетата казало на другото: “Най-накрая! Аз се уморих да ям всеки ден едно и също старо нещо”.

Ако нещо не ви удовлетворява, дори това да е нещо добро, което сте искали да направите, но се е оказало, че не сте в състояние, спрете се още сега. Ако нещата не вървят добре, има само две обяснения: или се проверява вашата настойчивост, или вие трябва да промените посоката. За да откриете кое от тези обяснения е правилното, още повече че те са абсолютно противоположни, използвайте тишината и молитвата. Постепенно нещата ще се избистрят и ще станат удивително чисти, докато още нямате сили да направите избор. В момента, в който вземете решение, забравете изцяло за другата възможност. И вървете напред, тъй като Бог е Бог на смелите. Домингос Сабино е казал: “Всичко винаги се оказва хубаво. Ако събитията не вървят добре, то е защото не сте стигнали до края”.

Бразилският композитор Нелсън Мота бил в Бахия, където решил да посети майката на Менининга де Гентос. Той взел такси, а по пътя шофьорът останал без спирачки. Автомобилът се завъртял в средата на шосето, но нищо сериозно не се случило. Когато той се срещнал с майката на Менининга, първото, което Нелсън й казал, било, че той едва не попаднал в авария в средата на пътя. “Има определени събития, които са вече написани, но Бог намира начин да ни изведе от тях без каквито и да е сериозни проблеми. Така че да попаднете в автомобилна катастрофа в тази точка на живота ви е била част от вашата съдба – казала тя. – Но както виждате, това се е случило и всичко ви се е разминало”.

“Нещо сте пропуснали в своя разказ за пътя към Сантяго – казала една жена на пътешественика, когато те двамата излезли от конференцията. – Аз обърнах внимание, че повечето поклонници, независимо дали това е пътят към Сантяго или техният жизнен път, винаги се опитват да вървят със същото темпо, както и останалите. Аз се уморих, поисках от тялото си повече, отколкото то можеше да ми даде, бях напрегната, нараних сухожилията на левия си крак. Не можех да ходя два дни и разбрах, че ще мога да стигна до Сантяго, само ако вървя със своето собствено темпо. Това ме остави далеч зад другите и аз много дълго вървях сама по пътя. Но само благодарение на това, аз започнах да уважавам своето собствено темпо, с което се оказа, че мога да измина целия път. Оттогава аз прилагам този урок към всичко, което правя в живота.”

Крез, кралят на Лидия взел решение да атакува персите, но въпреки това поискал да се посъветва с гръцки оракул. “Съдено ви е да унищожите голяма империя” – казал оракулът. Щастлив, Крез обявил война. След два дни сражения Лидия била завзета от персите, столицата разграбена, а Крез бил взет в плен. Разгневен, той помолил своя посланик в Гърция да се върне при оракула и да съобщи колко жестоко той е сгрешил. “Не, сгрешили сте само Вие – казал оракулът на посланика. – Вие сте унищожили голяма империя: Лидия”. Учитеят казал: “Езикът на знаците е открит за нас, за да ни научи как да действаме по най-добрия начин. Но много често ние се опитваме да изкривим тези знаци, за да “се съгласят” те с онова, което ние искаме да направим най-напред.

Разказват за четвъртата Влъхва, който също видяла звездата, сияеща над Витлеем. Но той винаги закъснявал да стигне до мястото, където би могъл да бъде Иисус, защото по пътя постоянно го спрали бедни и нуждаещи се с молби за помощ. След тридесет години странстване по стъпките Иисус, през Египет, Галилея и Витания, влъхвата стигнал до Иерусалим, но отново било прекалено късно. Детето Иисус вече било мъж и влъхвата пристигнал в деня на разпятието. Мъдрецът носел бисери, за да ги даде на Иисус, но продал всичките, за да помогне на онези, които срещал по пътя си. Останал му само един бисер, но Спасителят вече бил мъртъв. “Аз провалих делото на целия си живот” – помислил си мъдрецът. А след това чул глас: “Въпреки това, което ти си мислиш, ти беше с мен през целия ми живот. Аз бях гол, и ти ме облече. Аз бях гладен, и ти ме нахрани. Аз бях арестуван, и ти ме навести. Аз бях във всяка бедна душа по твоя път. Благодаря ти за това, че ти толкова често ми показваше любовта си”.

В едни научно-фантастичен разказ се описва общество, където почти всички се раждат готови да изпълнят някаква функция: техници, инженери или механици. Само малко се раждат без способности: тях ги пращат в лудница, защото само лудите не са в състояние да внесат принос в обществото. Един от ненормалните се разбунтувал. В приюта имало библиотека, където той се опитал да научи всичко за изкуството и науките. Когато той почувствал, че е научил достатъчно, решил да избяга, но го хванали и го предали на научно-изследоветелския център извън чертите на града. “Добре дошъл” – му казал един от хората, ръководещи центъра. – Това е този случай, при който човек е длъжен да върви по свой собствен път, от който ние се възхищаваме повече от всичко. От днес Вие можете да постъпвате както си искате, тъй като благодарение на хора, подобни на Вас, светът може да се развива”.

Преди да замине на дълго пътуване, бизнесмен се сбогува с жена си. “Ти никога не си ми подарявал подаръка, който заслужавам” – казала тя. “Ти си неблагодарна жена, всичко, което ти дадох, ми костваше много години работа – отговорил мъжът. – Какво още мога да ти дам?” “Нещо, което е толкова красиво, колкото съм и аз”. Цели две години жената чакала своя подарък. Най-накрая мъжът й се върнал. “Аз намерих нещо, което е също така красиво, колкото си и ти – казал той. – Аз плаках от твоята неблагодарност, но реших, че трябва да направя, както ти ме помоли. През цялото време си мислех, че нищо не може да се сравни с твоята красота, но намерих нещичко”. И и подал едно огледало.

Немският философ Ф. Ницше веднъж казал: “Няма смисъл да се прекарва времето в постоянно обсъждане на всичко на света, да прави грешки от време на време е част от човешката природа. Учителят казал: “Има хора, които настояват, че са прави дори в дреболиите. Често пъти те не си разрешават да грешат. Всичко, което те постигат по този начин, е страх от движение напред. Страхът от допускане на грешка е вратата, която ни затваря в замъка на посредствеността. Ако ние преодолеем този страх, ще направим важна стъпка в посока към нашата свобода”.

Послушникът попитал Нистерос, отеца-настоятел на манастира в Сцете: “Какво трябва да правя, за да угодя на Бога?” Отец Нистерос отговорил: “Авраам приютил странниците и Бог бил щастлив. Илия не обичал чужденците, и Бог бил счастлив. Давид бил горд с това, което правел, и Бог бил щастлив. Римският кръчмар пред олтара се срамувал от това, което правел, и Бог бил щастлив. Йоан Кръстител отишъл в пустинята и Бог бил щастлив. Апостол Йоан отишъл във великия град Ниневия, и Бог бил щастлив. Попитай душата си какво тя иска да прави. Когато твоята душа е в съгласие с твоите мечти, това прави Бога щастлив”.

Будисткият учител пътешествал пешком със своите ученици, когато забелязал, че те обсъждат кой сред тях е най-добрият. “Аз медитирам в продължение на петнадесет години” – казал един. “Аз съм милосърден от момента, когато напуснах дома на родителите ми” – казал друг. “Аз винаги съм следвал наставленията на Буда” – съобщил третият. По обяд те се спряли под едно ябълково дърво за почивка. Клоните на дървото били така обсипани с ябълки, че увиснали под тежестта им, докосвали земята. “Когато дървото е претоварено с плод, неговите клони се навеждат до самата земя. Истински мъдър е скромният. Когато дървото не носи никакъв плод, неговите клони са високомерни и надменни. Глупавият човек винаги вярва, че е по-добър от другите”.

На Тайната вечеря Иисус обвинил – с едни и същи думи и с еднаква сериозност двама от своите апостоли. Двамата ще извършат престъпленията, предвидени от Иисус. Юда Искариотски ще се стресне и ще осъди себе си. Петър също ще се стресне след като три пъти отхвърли всичко, в което е вярвал. Но в решаващия момент Петър ще разбере истинското значение на Христовото послание. Той ще помоли прошка и унижен, ще продължи да проповядва. Той би могъл да избере самоубийството, но вместо това той ще се срещне с апостолите и ще каже: “За моята грешка ще се знае до края на човешкия род. Но ми позволете да я поправя”. Петър ще разбере, че Любовта прощава. Юда няма да разбере нищо.

Знаменит автор се разхождал с приятел, когато едно момченце започнало да пресича улицата пред приближаващ се товарен камион. Писателят в един миг се спуснал пред камиона и спасил момченцето. Но преди някой да го похвали за героизма му, той ударил момчето по лицето. “Не се радвай на моето появяване, момчето ми – казал той. – Аз те спасих само за да не можеш да се отървеш от проблемите, които ще се появят пред теб като възрастен”. Учителят казал: “Понякога ние се страхуваме да донесем полза. Нашето чувство за вина винаги се опитва да ни каже, че когато извършваме великодушна постъпка, ние се опитваме да направим впечатление на другите. Трудно ни е да приемем, че по природа сме добри. Ние маскираме нашите добри действия с ирония и безразличие, сякаш животът е синоним на слабост”.

Иисус гледал масата пред себе си, обмисляйки какво от това, което било там, ще бъде най-добрият символ на неговото идване на Земята. На масата имало нар от Галилея, подправки от пустинята на юг, сухи плодове от Сирия и египетски фурми. Той трябвало да протегне ръка, за да освети едно нещо от всичко там, когато изведнъж си спомнил за посланието, което бе донесъл на всички хора. И че е възможно нар и фурми да няма в някои части на света. Той търсел това нещо и друга мисъл му дошла на ум: В нара и фурмите, в плодовете, чудото на създанието се виждало без всяко взаимодействие с хората. Така че той вдигнал хляба, разчупил го, поблагодарил на Господа и подал на учениците си с думите: “Вземете и яжте, всички вие, понеже това е Моето тяло”. Тъй като хляб имало навсякъде. И хлябът, в сравнение с фурмите, нара и сирийските плодове бил най-добрият знак по пътя към Бога. Хлябът бил плод на земята и на човешкия труд.

Жонгльорът се спрял в средата на площадката, извадил три портокала и започнал да жонглира с тях. Хората се събрали в кръг и се чудили на грацията и пластичността на неговите движения. “Това е като животът, нито повече, нито по-малко – казал някой около пътешественика. – Ние винаги имаме по един портокал във всяка ръка и един е във въздуха. Но именно този, който е във въздуха прави всичко различно. Той може да бъде подхвърлен от способна и опитна ръка, но лети по свой собствен курс. Подобно на жонгльора ние хвърляме мечтата си в света, но не винаги я контролираме. В такива моменти вие трябва да знаете, как да се оставите в ръцета на Бога и ако своевременно помолите за това, то мечтата ви правилно ще проследи своя курс и завършена отново ще падне в ръката ви”.

Едно от най-силните упражнения за вътрешно израстване се състои в това, че ние трябва да обръщаме внимание на неща, които по-рано сме правили автоматично – такива като дишане, мигане на очите, а така също да обръщаме внимание на вещите около нас. Когато правим това, ние позволяваме на мозъка си да работи с по-голяма свобода – без да се сблъсква с нашите желания. Някои проблеми, които са ни се стрували неразрешими, успешно се решават, и някои болести, за които сме си мислили, че никога няма да преминат, изчезват без следа. Учителят казал: “Когато пред вас се появи трудна ситуация, опитайте се за използвате тази техника. Изисква се малко дисциплина… но резултатите могат да ви изненадат”.

На панаира човек продава вази. До нега се приближава една жена и разглежда стоката му. Част от вазите не са украсени, докато върху други има старателно направени рисунки. Жената пита за цената на вазите. За нейно учудване тя научава, че всички струват еднакво. “Как е възможно една украсена ваза да струва колкото обикновена? – пита тя. – Защо цената е същата като на ваза, за която е трябвало повече сили и време?” “Аз съм художник – казал продавачът. – Мога да сложа цена на вазата, която съм направил, но не и за нейната красота. Красотата е свободна”.

Пътешественикът седял самотен по време на месата. Изведнъж при него дошъл неговият приятел. “Трябва да говоря с тебе” – казал той. Странникът видял знак в това, че е дошъл неговият приятел и започнал да говори за това, което смятал за важно. Той говорел за благословения, за любовта и за това, че е видял в идването на приятеля си знак от неговия ангел, защото дотогава се чувствал самотно, а сега си имал компания. Приятелят му го слушал, без да каже нито дума, поблагодарил на пътешественика, и си отишъл. Но не щастие, а още по-голяма самота почувствал странникът. По-късно той разбрал, че във възторга си не обърнал никакво вномание на молбата на своя приятел да поговорят. Странниът погледнал надолу и видял думите си, хвърлени на пода. Защото Вселената искала в този момент да се случи нещо друго.

Трите феи били поканени на кръщавката на принца. Първата дала на принца дар да намери своята любов. Втората му дала толкова пари, че да може да прави всичко, което си поиска. Третата му дала красота. Но както се случва във всички приказки, появила се вещицата. Тя била бясна от това, че не са я поканили и произнесла проклятие: “Понеже ти вече имаш всичко, аз искам да ти дам още малко. Ти ще бъдеш талантлив във всичко, каквото и да правиш”. Принцът раснал красив, богат и обичан. Но той никога не можел да завърши своята мисия на Земята. Бил отличен художник, скулптор, музикант, математик – но никога не можел да завърши делото си, понеже бързо се отвличал и искал да се превключи на нещо друго. Учителят казал: “Всички пътища водят до едно и също място. Но вие избирате пътя и вървите по него докрай. Не се опитвайте да вървите по всички пътища”.

Текст от неизвестен автор от XVIII столетие разказва за руски монах, който търсел духовен учител. Веднъж той чул, че в някакво село живее отшелник, който посветил себе си на денонощно спасение на душата си. Като чул това, монахът започнал да търси светия човек. “Аз искам вие да ме водите по духовните пътища” – казал монахът, когато открил отшелника. “Душата има свой собствен път, и твоят ангел ще те придружи – отговорил отшелникът. Моли се непрекъснато”. “Аз не умея да се моля така. Не бихте ли могли да ме научите?” “Ако ти не знаеш как да се молиш непрекъснтато, тогава се помоли на Бога да те научи”. “Вие на нищо не ме научихте – казал монахът. “Тук няма на какво да се научиш, тъй като ти не можеш да възприемеш вярата така, както възприемаш знанията по математика. Приеми тайнствата на религията и Вселената ще ти се покаже”.

Учителят казал: “Записвай! Независимо дали това е писмо, дневник или просто някои бележки, които ти правиш, когато говориш по телефона, записвай ги! При писане ние ставаме по-близо до Бога и околните. Ако искаш по-добре да разбереш своята роля в света, записвай. Опитай се да вложиш душата си във всеки ред, дори никой да не го прочете, или което е по-лошо, ако някой прочете онова, което ти не би искал да бъде прочетено. Обикновеното писмо ни помага да организираме своите мисли и да видим по-ясно какво ни заобикаля. Хартията и писалката творят чудеса – те облекчават болката, правят мечтите ни осъществими и извикват затубената надежда. Думата има сила”.

Монасите в пустинята твърдели, че е необходимо да се размърда ангелската ръка. За това те понякога правели нелепи неща – например, разговаряли с цветята или се смеели без причина. Алхимиците следват “знаците на Бога”; ключът към разгадаването, който понякога има много малко значение, изведнъж става много важен. Учителят казал: “Не се страхувайте, ако ви смятат за луди, направете днес нещо, което е в разрез с вашата логика. Дръжте се обратно на това, както се държите обикновено. Такава незначителна вещ, не е важно колко е малка тя, може да ви отвори вратата към едно голямо приключние – на тялото и на душата”.

Милтън Ериксон е автор на нов психологически тренинг, който завоювал хиляди практикуващи го в САЩ. Когато бил на 12 години той се разболял от полиомиелит. След 10 месеца той чул че лекарят казва на родителите му: “Вашият син няма да преживее тази нощ”. Ериксон чул плача на майка си. “Кой знае, може би, ако аз оживея тази нощ, тя няма да страда толкова” – помислил си той. И решил да не спи, докато не започне следващият ден. Когато слънцето започнало да се издига, той завикал майка си: “Ей, аз все още съм жив!” Радостта в къщата била толкова голяма, че той решил, че винаги ще се опитва да не спи през нощта, за да отсрочи семейната мъка. Той умрял на 75 години през 1990 година, оставяйки множество важни книги за огромните възможности на човека при преодоляване на собствените ограничения.

“Свети човече – казал новопостъпилият на отеца-настоятел. – Моето сърце е изпълнено с любов към света и то е чисто от изкушенията на дявола. Каква ще бъде следващата стъпка?” Падре помолил ученика си да отидат заедно при един болен човек, който имал нужда от изповед. След като утешил семейството, бащата обърнал внимание на сандъка в един от ъглите. “Какво има в този сандък?” – попитал той. “Дрехи, които моят чичо никога те е обличал – казала племенницата му. – Той винаги си мислеше, че е нужен някакъв особен повод, за да ги облече, в резултат на което те гният в сандъка.” “Не забравяй за сандъка – казал отчето на ученика си, когато те си тръгнали. – Ако в твоето сърце има духовни съкровища, приложи ги още сега. Или те ще изчезнат”.

Мистиците казват, че когато ние започваме нашия духовен път, ние често пъти искаме да говорим с Бога, но ние не чуваме, че Той ни говори. Учителят казал: “Отпусни се. Това не е лесно. Свойствена ни е естествената необходимост да вършим винаги правилните постъпки и ние си мислим, че можем да доведем работата докрай, ако се опитваме да работим непрекъснато. Важно е да се опитваме, падаме, ставаме и отново да се опитваме. Нека обаче да си позволим да приемем Божията помощ. Когато сме стигнали да средата на нещо голямо, което правим, да погледнем в себе си и да Му позволим да ни се покаже и да ни поведе. Позволявайте Му отвреме на време да ни взема в скута си”.

Един млад човек, който искал да върви по пътя на духовното развитие, посетил отчето в манастира в Сцета. “Цяла година давайте пари на всички, които ви оскърбяват” – казал отецът. Дванадесет месеца младият човек раздавал пари всеки път, когато го ругали. В края на годината той се върнал в манастира, за да узнае каква трябва да бъде следващата стъпка. “Вървете в глада и ми купете храна” – казал отчето. Щом човекът излязъл, падрето се замаскирал като бедняк и по най-кратки

ЖИВОТ В ХОЛОГРАМАТА

Ако сте се събуждали някога с болезнено усещане, че реалността, която ви чака е само малка част от РЕАЛНОСТТА, достъпна за човешкото съзнание – тази статия е за вас.

В нея не се разисква тривиалното желание за бягство от света, а онази сърбяща духа потребност да погледнем навън от затвора, построен от собствения ни ум.Вероятно сте гледали “Матрицата”. Модерната кино-приказка, която разказва с езика на компютърните ефекти именно за това – как да се събудим. Ако не сте го гледали, накратко: Хакерът Нео е преследван цял живот от интуитивно безпокойство, от чувство на неяснота. Търсенията му го събират със загадъчния Морфей, съпровождан от група цинични странници. Чрез необикновените си способности те го убеждават, че съзнанието му живее в илюзорен, компютърно генериран свят. Този свят е наречен от тях Матрицата. Нео е изправен пред дилема – да забрави за тях и да се върне към тесния си стар живот, или да излезе с тяхна помощ “извън” Матрицата, каквото и да означава това. В момента на избора Морфей очертава мащабите на симулиращата свят програма: “Матрицата е навсякъде. Тя е всичко около нас, дори сега, в тази стая. Виждаш я през прозореца си или когато включиш телевизора. Усещаш я, когато отидеш на работа, като отидеш на църква или докато си плащаш данъците. Тя е светът, поставен пред очите ти, за да те заслепи от истината.” Идеята на филма, макар и смела, не е революционна. Учението за свръхреалността, от която човешкият свят е само малка част, е ядрото на почти всички задълбочени духовни системи. То е най-трудната за постигане истина, последното препятствие в будизма, хиндуизма и шаманизма, в мистичното християнство и в еврейската кабала. Тя е била, и все още е, прекалено сложна за рационално разбиране, тъй като излиза извън всяка теория и класификация на явленията. Но напоследък намеци за тази идея се появяват и в сериозната западна наука. Не броим психологията, чиито постижения все още се смятат за спекулации от хората с прагматично, естественонаучно мислене. Но когато такива дисциплини като физиката и когнитивната неврофизиология се намесят, човешкият интелект е изправен пред изпитанието да преразгледа своите възгледи за Вселената. Из основи.

Физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната. На мястото, където те се пресичат, вие имате възприятие за един тримерен свят от твърди обекти, където времето тече линейно от минало през настояще към бъдеще. Двама учени – квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, независимо един от друг стигат до революционен пробив отвъд границите на познатата наука. Те събират експериментални доказателства, че това, което се случва в пресечната точка, всъщност конструира светът. Възприятието поражда реалност, и тя е уникално различна за различните организации на живот. В търсене на подходяща метафора, с която да изразят сложността на своите открития, и двамата учени прибягват до езика на холографията.

Едно от най-големите открития на миналия век, холографският образ,представлява триизмерен обект, “сътворен” с помощта на лазерен лъч. За да се получи смайващо реалният образ, лазерният лъч минава през холографска плака, върху която по специален начин е заснет оригиналният обект. Чрез холографията може да се сътворят иначе невъзможни визии – например рееща се във въздуха рибка. Плакатът не прилича на обикновен негатив, още по-малко на истинската рибка. С просто око тя по-скоро изглежда като повърхност на езеро, върху която капки дъжд рисуват разширяващи се и пресичащи се един друг концентрични кръгове. Холографското чудо на техниката става още по-удивително, когато натрошите плаката. Дори и с най-малкото парченце от нея, пак можете да пресъздадете цялата холограма (проявена през все по-малки парчета счупена плака, нашата рибка става само по-бледа, но не губи от целостта си или размера си).По-нататък в текста ще стане дума, че това свойство на нелокалност, или “частта-е-цялото”, е основно правило и в теориите на съвременните квантова физика и неврофизиология.

Друго изненадващо свойство на техниката за триизмерни снимки е, че на една и съща плака могат да се запечатат различни образи, които после да бъдат проявени,като се променя ъгъла на лазерния лъч. По този начин, въртейки плаката, можем да накараме нашата рибка да плува на място над главите ни.

Как точно Бом и Прибрам описват своите открития чрез сравнения с холографията? Карл Прибрам бил недоволен от доскорошния възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни (мрежи от) клетки. Все пак,алкохолиците никога не забравят само половината от името си или само част от физиономията на жена си,след като са отровили безвъзвратно някакво количество неврони. Чрез доста кълцане на мозъците на опитните си плъхове Прибрам открил, че спомените се съхраняват в целия мозък, а не в отделни негови зони. Например това обяснява защо при нарушени мозъчни центрове човек не забравя отделни операции от мозъчната програма за каране на колело. Той или я губи изцяло като умение, или я възпоизвежда пълноценно. Новата научна теория за паметта твърди: подобно на холографска плака, мозъкът запечатва информацията нелокално и я възпроизвежда на цели пакети, дори да са разрушени отделни негови части. И пак подобно на плаката, която на квадратен инч съхранява информация, равна на петдесет Библии, сивото вещество спокойно може да кодира холографски около 280 000 000 000 000 000 000-те бита информация на един средно дълъг живот. Тази информация наистина е множко и е още един минус на теорията за локализираната памет, защото по проста сметка нямаме достатъчно нервни клетки да запечатим всеки бит един по един.

Холографските трикове на мозъка обясняват и ейдетичните спомени или т. нар. фотографска памет. Това е способността на някои хора да описват детайлно картини, показани им за секунда в минало. В експерименти с такива хора, очите им извършват движения, сякаш сканират образи пред тях, в момента. Вероятно ви се е случвало мирисът на парфюм от миналото да ви потопи в спомена за любовна сцена, която аха-аха да оживее около вас. Като оставим настрана носталгията, яркото събуждане на стари събития в цялата им пълнота е доказателство за силата на паметта да проектира холографски сцени.

Друга недобре обяснена функция на мозъка,преди Прибрам да предложи своя модел, е самото триизмерно възприятие. Замислете се – как съзнанието ви конструира триизмерни обекти вън от вас, след като ретината на окото, обработваща зрителната информация, е двуизмерна, и би трябвало да доставя двуизмерни образи на ума ви? Защо тялото ви в огледалото ви се струва обемно, когато то е просто отражение на лъчи върху плосък пласт живак зад стъкло ? Още по-неудобен въпрос – как мозъкът трансформира биоелектрически импулси от перифирните нерви, така че ви кара във всеки момент да възприемате себе си като твърд обект сред други твърди обекти? Та нали тези импулси са само биовибрации с определена честота в ума ви – по какъв начин той сглабя това (усещане за) тяло в пространството? Защо понякога нервната система на сакатите хора ги лъже, че усещат липсващия си крайник?

Натрапва се изводът, че “обективността” на обектите около вас са една доста изкусна, твърда холограма, проектирана специално за ВАС от собственото ви съзнание. Не вярвате? Затворете очи… Сигурен съм, че усещате местоположението на обектите на мястото, където сте. Зрителна информация или пряк контакт с тях липсва, рационално погледнато това усещане не би трябвало да се появява. Дори да не сте любители на триизмерната визуализация, мозъкът ви постоянно проектира подобен на холограма пространствен модел на най-близката среда. А ако притежавате добра съраунд-система, можете да си направите и звукова холограма. При добро разположение на тялото спрямо колоните и отново със затворени очи, звуковите вълни ще се материализират като почти видима, почти осезаема материя около и в главата ви. С отпускане на въображението, запис от стъпки на човек могат да доведат дори до усещане за физическо присъствие.

Всички тези познати, но необяснени трикчета на ума, всъщност водят до теорията на Прибрам. Мозъкът не е просто машина за регистиране на реалността-такава,каквато е. Информацията се кодира, обработва и съхранява на холографски принцип – като мозъчни вълни, нямащи нищо общо с “оригиналния” образ. Съзнанието е лазерният лъч, който проектира през холографската плака от сиво вещество един гениален, уникално подробен материален свят. Чрез промяна на “ъгъла” на вниманието, мозъкът може да осветява отдавна забравени неща или да сътворява нови образи.

За да демонстрира мощта на Матрицата, Морфей води Нео в симулатор на свят, контролиран от групата хакери. Там Нео поставя под съмнение чувството си за реалност, когато докосва и вижда дигитално генерирани обекти. На въпроса дали креслото под дланта му е реално, Морфей отговаря: “Какво е реално? Как дефинираш реалността? Ако имаш предвид това, което усещаш, помирисваш, виждаш или чуваш, то тогава “реално” е потокът от електроимпулси, интерпретирани от мозъка ти.”

Все пак ние не живеем в Матрицата. Не можем, подобно на героите от филма, да подскачаме от небостъргач на небостъргач, да надбягваме куршуми или да овладяваме кунг-фу чрез компютърна програма със скоростта на светлината. Тези неща наистина са достъпни на човешкото тяло-ум, но обучението в тях изисква малко повече време, усилия и решителност, отколкото повечето от нас могат да си позволят.Ако се вземат предвид само изводите на Прибрам, човек може да остане с впечатлението, че реалността е илюзия, конструирана и свободно манипулирана от човешката мисъл. Това донякъде е така. Но извън нас наистина има нещо. Тук се намесва холографският модел във физиката, предложен от Дейвид Бом.

Обект на неговите търсения били загадките на квантовата физика. Квантите са онези най-малки частици на материята/енергията, до които стигнали физиците в научното раздробяване на атома, в стремежа си да открият фундаменталния градивен елемент на вселената. След революцията на Айнщайн, учените се натъкнали на напълно необясними парадокси, свързани със същността на реалността. Докладите от експериментите обединявали в себе си противоположности, които дотогава не били допустими. Квантите наистина се държали много “непослушно”. Сменяли се от един вид в друг, не допускали да бъде измерено точното им местоположение и размер. Ту се появявали, ту изчезвали, един от тях понякога се разпадал на множество от други, подобни на него. Понякога едни и същи кванти имали характеристиката на вълнообразно разпространяващи се в пространството енергийни пакети, друг път – на компактни частици. Тези хем вълни – хем частици проявявали коренно различните си свойства в зависимост от метода на наблюдение. Физиците били принудени да признаят, че научното дълбаене в тайните на Вселената е стигнало до граница, отвъд която нещата са непредсказуеми. Нещо повече, на тази граница явленията зависят от наблюдението… което само по себе си е акт на съзнанието на експериментатора. Учените с нежелание доказали, че Вселената на това ниво зависи от ума. Старият идеал за обективно наблюдение на твърдата реалност, съществуваща независимо от нас и извън нас, рухнал безнадеждно – светът, който наблюдаваме, изведнъж започнал да се държи като наше творение.Бом отишъл още по-далеч, черпейки идеи от наблюденията си върху плазмата.

Плазмата е газ със сгъстено съдържание на електрони и позитивно заредени йони. Удивителното свойство на плазмата е, че в това състояние електроните не се държат като самостоятелни частици. Движението на всеки един от тях поотделно и на огромното множество, взето заедно, изглежда на експериментатора напълно организирано и съгласувано. Плазмата поразително напомняла жива и разумна електронно-йонна амеба, грижеща се за целостта си и изхвърляща нечистите примеси извън сърцевината си. В друг експеримент два кванта били образувани от разпада на електрон и измерени, след като се отдалечили на голямо разстояние един от друг. Изненадата била пълна – при наблюдението те се държали по такъв съгласуван начин, все едно “знаели” какво прави другия.

От тези и други необясними феномени Бом направил зашеметяващи, но спазващи правилата на логиката заключения. Светът около нас не само зависи от съзнанието ни, той самият притежава някакъв неразбираем вид съзнание. В поведението на квантите се наблюдава такава съгласуваност, сякаш съществува непроявен ред, който да ги организира във взаимосвързана и саморегулираща се мрежа от енергия, разпростираща се навсякъде. Този “замисъл” е толкова непостижим за ограничения ни ум, че е не по-разбираем за нас от честотните рисунъци върху холографската плака. Проявеният свят не е нищо повече от тримерна материална холография, в която ние се раждаме, живеем и умираме. Тя е удобна за нашето съзнание, но не трябва да забравяме, че е конструкция, правеща разбираема иначе прекалено сложната истинска РЕАЛНОСТ, реалността на невъобразимите честоти и енергии.
Другото заключение на Бом е още по-объркващо. Ако всички кванти се държат, сякаш са части от едно цяло, то тогава може би в истинската реалност всичко е част от едно цяло. Нещо повече – всяка част Е цялото . Както можем да проявим цялата холограма през малко парче от холографската плака, така може би цялата реалност – минала, настояща и бъдеща – се съдържа в един квант, в една прашинка, във вашия мозък. Човешкото съзнание е ограничено и все още не е стигнало пълното си развитие и не може да поеме наведнъж цялостта на нещата. Затова то я разчленява, “начупва” на смислени парчета, от които “проявява” материя, време, пространство в такава последователност, която му е достъпна. По този начин от невъобразимата и непроявена истинска Вселена вие сътворявате вашите тела, нещата около вас, живота си. Но през цялото това време ВИЕ сте ЦЯЛОТО, както парчето плака съдържа нелокално цялата информация, за да се сътвори холограмата.

Още малко от Матрицата. За да помогне на Нео да осъзнае събитията и да намери мястото си в тях, Морфей го води при Оракула. Това е най-обикновена на вид жена, попрехвърлила средната възраст, която пече курабийки в кухнята. Нейният ненатрапващ се външен вид крие факта, че тя е Знаеща. В друга стая главният герой среща деца с потенциали, доведени при Оракула. Някои от тях си прехвърлят психокинетично кубчета за игра, а едно обръснато като будист момченце огъва лъжици с поглед. Озадачен, Нео се приближава по-близо. “Не опитвай да огънеш лъжицата, това е невъзможно.”, заговаря го детето. “По-добре се опитай просто да осъзнаеш истината…” “Коя истина?”, пита Нео.”Че няма лъжица…”“Няма лъжица? …”“Тогава ще разбереш, че се огъва не лъжицата – огъваш се ТИ.”

Нека да обединим вътрешното и външното, психологията и физиката, идеите на Прибрам и Бом. Как изглежда реалността всъщност? Възприятието на човек създава за него една Вселена от прозрачен въздух, твърд бетон, зелени жилести листа, мирис на пролет, тяло на любим човек в леглото нощем. Възприятието на прилеп най-вероятно създава Вселена от ефирни вълни ултразвук, а възприятието на змиите – Вселена от подвижни и статични топлинни облаци. А всъщност,има полета и енергии, организирани в едно неразчленимо сложно цяло. Защо се различават различните Вселени, макар зад тях да стои едно и също нещо? Простият отговор е – всеки жив организъм конструира свят според приоритетите на живота си и според потенциала на интелекта си. Хората имат нужда от твърд свят, в който да се ориентират кои енергии стават за ядене, къде са детеродните органи на сексуалните им партньори. Имат нужда от точно определено място във време-пространството, за да не се окажат на пет различни точки едновременно, което е отвъд капацитета на съзнанието им. Имат нужда от разделяне на тялото си от външния обект, за да разпознаят заплашващата целостта им енергийна конфигурация на връхлитаща кола например. Интересно какво би станало, ако не ни се налагаше да се храним с груби молекули, за да ресинтезираме тялото и мозъка си… дали тогава изобщо бихме имали тяло?

Холографската теория е само метафора, която може да събуди доста объркване. Светът в който живеем, е напълно реален, и в същото време е илюзия. Клавишът на клавиатурата, който ей-сега ще натисна, ще бъде твърд. И все пак той не съществува сам по себе си, поне не в този вид, в който го възприемам. Не мога дори да си представя как би изглеждал на мухата, която преди малко лазеше по него. Да не говорим, че и аз, и мухата, и клавишът сме просто парчета от “холограмата”, всяко от което съдържа цялата вселенска информация в непроявен вид…

От изводите на модерната експериментална наука ме заболя глава.Философите на холографската парадигма твърдят, че различните хора конструират и живеят в един и същи свят, защото са “настроили” съзнанието си към едни и същи енергии. Това е полезно от гледна точка на оцеляването, но по тази начин всеки от нас е забравил за своята първоначална природа. А именно – че когато сме се родили, ние сме се отделили от непроявеното единство на всички неща. Сътворили сме свят, разгърнали сме време и пространство, за да преминем през линеен низ от събития, мисли и емоции. И само в сънищата се докосваме до безграничната природа на съзнанието. А когато в момента на смъртта губим формата си и се сливаме отново с непроявения източник на всички неща, осъзнаваме, че сме живели в “собственоръчно” построен свят.

Сигурно се питате какъв е смисълът въобще на проявлението и живота, ако теорията за холографската Вселена е вярна? Може би милиардите възможни форми на живот на различни нива на интелектуално развитие са удобните форми, чрез които Вселената се самосътворява и самоосъзнава … Човешката холореалност сама по себе си е перфектно и детайлно произведение на изкуството. Един завършен свят. Но не е окончателният и далеч не единственият, достъпен на хората. В променени състояния на съзнанието или чрез практики за саморазвитие, лъчът на вниманието е способен да превключи на други честоти… и да възприема други холореалности.

Макар да ми беше много трудно да я проумея, тази идея за мен не е само празна философия. Тя може да служи като рационална основа за практическо развитие на човешкия потенциал. Човешкото съзнание може би еволюира – усещането, че има нещо отвъд това, което сме се научили да възприемаме, напоследък набира скорост в колективното несъзнавано. Фактът, че излизат такива филми като Матрицата и че прочетохте тази статия докрай, може би не е случаен.

Взето от www.beinsadouno.com

Да Учите Добре Децата Си

Научете децата си на тези истини.
Научете децата си, че нямат нужда от нищо извън себе си, за да бъдат щастливи – нито от човек, нито от място, нито от нещо – и че истинското щастие се намира вътре в тях. Научете ги, че са достатъчни сами на себе си.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че неуспехът е измислица, че всеки опит е успех и че всяко усилие постига победа, като първото е не по-малко достойно за уважение от последното.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че са дълбоко свързани с всичко в Живота, че са Едно Цяло с всички хора и че няма никога да бъдат отделени от Бога.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че живеят в свят на великолепно изобилие, че има достатъчно за всекиго и че най- великото е не да трупаш, а да споделяш и тогава ще получиш най-много.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че от тях не се изисква нищо, за да бъдат достойни за почтен и пълноценен живот, че няма нужда да се състезават с никого за нищо и че Божията благословия ще получат всички.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че никога няма да бъдат съдени, че няма защо да се тревожат дали винаги постъпват правилно и че не ще трябва нищо да променят, за да „станат по-добри”, да изглеждат прекрасни и съвършени в очите на Бога.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че последици и наказание не са едно и също, че не съществува смърт и че Бог никога никого няма да осъди.Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че за любовта няма условия, че не трябва никога да се тревожат дали няма да изгубят вашата или Божията любов и че най-големият дар, който могат да поднесат на света, е тяхната, безусловно споделена любов.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че да бъдеш неповторим, не значи да бъдеш по-добър, че претенцията им за превъзходство над другите не би означавала да са видели Кои Са в Действителност и че най-здравословно е да се каже: „Моят път не е по-добър, а само по-различен.”
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете децата си, че не съществува нищо, което не биха могли да направят, че илюзията за Невежеството може да бъде изтрита от лицето на земята и че онова, от което всеки се нуждае, е само да се върне назад към себе си, като си спомни Кой Е Той в Действителност.
Научете ги на това и ще сте им дали велик урок.
Научете ги на това не с думи, а с дела; не като им го кажете, а като им го покажете. Защото децата ще ви подражават, ще искат да станат като вас и дори – да се състезават с вас въз основа на онова, което правите.

А сега върви и научи на това не само децата си а и всички хора, всички нации. Защото всички хора са твои деца и всички нации са твой дом, когато потегляш на път, в пътешествието си към майсторството.
Потеглил си по тоя път, в това пътешествие преди много векове и много жизнени цикли. Това е пътешествието, за което дълго си се готвил и което те е довело тук, в това време и на това място.
Това е пътешествието, което те зове, днес – много по-настойчиво, отколкото когато и да било по-рано, в което чувстваш, че напредваш с нарастваща бързина.
Това е неизбежният резултат от копнежа на душата ти. Гласът на сърцето ти, говорещ с езика на тялото ти. Изявата на Божественост вътре в тебе. И този глас те зове днес – както не те е зовял никога по-рано, защото днес го чуваш, както не си го чувал когато и да било.
Време е да споделиш със света своето велико прозрение. Това е прозрението на всички умове, които някога са търсили честно, на всички сърца, които някога са обичали вярно, на всички души, които някога са усещали ясно Единството на Живота.
След като веднъж си усетил това, не можеш да бъдеш задоволен от нищо по-малко. След като веднъж си го преживял, няма да искаш нищо друго, освен да го споделиш с всички, до чийто живот си се докоснал.
Защото това е Действителността и тя се изправя като ярка противоположност на Илюзията. Ти ще бъдеш в състояние да преживееш Действителността благодарение на Илюзията. Но ти не си Илюзията и твоето „аз”, което си преживял в рамките на Илюзията, не е оня Който Си Ти в Действителност.
Не можеш да си спомниш Кой Си Ти в Действителност, докато си въобразяваш, че Илюзията е нещо действително, реално. Трябва да разбереш, че Илюзията си е една илюзия – която ти си сътворил, със съвършено реална цел, но самата Илюзия не е нещо действително, реално.
Точно това си успял тук да си спомниш, по-ясно, отколкото си можел да си го спомниш когато и да било по-рано.

Преобразяването на твоя свят ще зависи от твоето припомняне. Смисълът на думата обучение, възпитание не е да „вкараш”, а „да извлечеш”. Истинското, правилното обучение е извличане от съзнанието на ученика на онова, което вече е там. Майсторът знае, че то вече е там и затова няма нужда да го поставя, или „вкарва вътре”. Майсторът се стреми само да подтикне ученика да забележи, че то вече е там.
Да обучаваш някого значи да му помогнеш не да научи нещо, а да си го спомни.
Цялото учене е спомняне. Цялото учене е припомняне. Всички уроци са възстановени спомени.
Не е възможно да научиш някого на нещо ново, защото няма какво ново да се научи. Всичко, което някога е било, и всичко, което някога ще бъде, е сега, точно сега.
Душата има достъп до цялата тази информация. Всъщност, душата е всичко това… в процес на създаване, на формиране.
Душата е Тялото Божие в процес на образуване, на формиране.
Аз съм в непрестанен процес на създаване, на формиране. Този процес е бил наречен развитие, еволюция. Той никога не свършва.
Ако мислите за Бога, не като за процес, а като за „завършено” същество, не сте си спомнили точно как стоят нещата. Ето великата тайна: Бог никога не е завършен.
И не е завършил създаването на нищо. Включително и твоето създаване.
Бог никога не е завършвал създаването ти.
Защото ти си онова, което е и Бог. И тъй като Бог не е завършил създаването на Бога, не е възможно да е завършил твоето създаване.
И ето я сега Божествената двойственост. Вече бях казал, че всичко, което някога е било, и всичко, което някога ще бъде, е сега, точно сега. Но казах също и че процесът на развитие, еволюция е безкраен и затова никога няма да приключи. Как може и двете неща да са верни?
Отговорът е свързан с природата на времето, както ти я разбираш. В действителност времето не съществува, съществува само непрестанно протичащ процес в безкрайния Миг на Вечното Сега.
Бог е процес.
Невъзможно е да разбереш това в рамките на човешката логика или на ограничения човешки разум. Тези ограничения са се наложили сами, и то – с определена цел. Това ни връща към причината за цялата Илюзия, която многократно вече беше обяснена – и ще бъде обяснена още веднъж преди края на настоящия разговор.
Засега просто знай, че Бог никога не е завършен. Процесът, в чийто ход Аз изживявам Себе Си, е непрестанен, безкраен и не спира нито за миг. Дори и сега тази специфична част от Мене, която се проявява като човешки живот, се преобразява. Сам ти в настоящите дни си избрал да играеш съзнателна роля в това преобразяване. Този твой избор се изразява дори и само в простото действие – да вземеш в ръце тази книга. Нямаше да го направиш, още по-малко – да я прочетеш дотук, ако на някакво много дълбоко равнище нямаше намерението да се върнеш към ясно съзнание.
Дори ако си въобразяваш, че четеш тази книга критично и скептично, това е само преходна представа. Основната цел, с която си встъпил в това общуване, е да постигнеш великото припомняне.
Това припомняне се проявява сега навсякъде във вашия свят, пронизва цялото ви човешко общество. То започна да се развива сериозно и доказателства за това можеш да видиш навсякъде около себе си.
Наближавате втория етап в процеса на преобразяване живота на вашата планета и той може да привърши за много кратко време – няколко десетилетия, едно или две поколения – както изберете.
Първият етап на това преобразяване отне много повече време – всъщност няколко хилядолетия. Но дори това, в космически измерения, е много кратък срок. Точно през този период от пробуждането на човечеството личностите, които сте нарекли учители, Майстори, гуру или аватар, си бяха поставили задачата да припомнят на другите Кои Са Те в Действителност.
Когато броят на хората, докоснати от тази ранна група и нейните учения, нарасне и достигне критичната маса, ще преживеете ускоряване на духовното развитие, което може би ще наречете прелом – и тогава ще започне вторият етап на преобразяването. Вече възрастните са започнали да учат младите – и от тази гледна точка движението е доста бързо. Вашият човешки род сега е в точката на прелома. Много хора чувстват този промяна при влизането ви в новото хилядолетие. Това беше ключов момент – целият свят се насочи към осъзнаване на нещата и тук сега ти играеш своята роля.
Ключът за продължаване на това движение лежи в ръцете на вашата младеж. Ако възпитанието и образованието на подрастващите включи днес някои принципи в живота, човешкият род може да направи качествен скок в развитието си напред, нещо, на което е способен.
Изградете училищата си около идеи, не около учебни предмети: същностни, основни идеи като ясно съзнание, честност, отговорност; подтеми като прозрачност, споделяне на блага и знания, свобода, пълно самоосъществяване, радостна прослава на секса, човешки връзки и разнообразие в единството.
Научете децата си на тези неща и ще сте им дали велик урок. А преди всичко, научете ги какво е Илюзията, научете ги как – и защо – да живеят с нея, а не в нея.

откъс от ,,Общуване с Бога ” на Нийл Доналд Уолш

Животът със съдържание

В часа по философия професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително.
После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително.
Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно “да”.
Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките.
Студентите се разсмяха.
“Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот – семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви – все неща, които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща – работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало – малките неща.”
И продължи:”Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си.
Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите.
Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък.”
Една от студентките вдигна ръка и попита:”А какъв беше смисълът на бирата?”
Професорът се усмихна.”Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири.”

ЖИВОТЪТ НЕ СЕ МЕРИ С БРОЯ ВДИШВАНИЯ,
А С МОМЕНТИТЕ,КОИТО СПИРАТ ДЪХА НИ !

Джордж Гарлин

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин – известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години – написал тази невероятно изразителна статия – толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.
Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи.Харчим повече, но се радваме на по-малко.Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време.Имаме повече образовние, но по-малко разум,повече знания,но по-лоша преценка,имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.Пием твърде много,харчим твърде безотговорно,смеем се твърде малко,шофираме твърде бързо,ядосваме се твърде лесно,събуждаме се твърде уморени,четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си.Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем.Добавихме годиникъм човешкия живот, но не добавихме живот към годините.Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед.Покорихме космическите ширини, но не и душевните.правим по-големи неща, но не о по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.Подчинихме атома, но не и предразсъдъците.Пишем повече, но научаваме по-малко.Планираме повече, но постигаме по-малко.Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.Правим нови компютри, които скалдират все повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане,големите мъже и дребните души,лесните печалби и трудните връзки.Времето на кратките пътувания,еднократните памперси и еднократния морал,връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко-възбуждат ни,успокояват ни,убиват ни.Време, в което има много на витрината, но малко в склада.Време,когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете ,,изтриване”.
Запомнете, отделете повече време на тези , които обичате, защото те не са с вас завинаги.Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас.Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте ,,обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете.Целувка и прегръдка могат д апоправят всяка злина, когато идват от сърцето.Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.Отделете време да се обичате,намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се мери с броя вдишвания , които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Да виждаш Чистота около себе си означава да й позволиш да се случи вътре в теб. А единственият начин да бъдеш чист е да бъдеш винаги честен и да уважаваш себе си. Звучи, сякаш е най-лесното нещо на света и наистина е така. Лесно е, защото бъдейки честен, установяваш едно състояние на равновесие и траен мир у себе си. В това състояние можеш да разкриеш същината си в пълнота – такава, каквато е. Изразяването на истината е най-висшата форма на Любов, която познавам. Проявите ми на Любов понякога изглеждат странни и студени, но те са проява на самата мен, а аз нямам друг избор, освен да Бъда. Бъденето ме поставя не само извън разбиранията на останалите хора, но и извън собствения ми ум. Понякога той се опитва да ме вкара в капаните си – поражда у мен представи, които закопняват да бъдат осъществени, а в същото време са далече от действителността, т.е. илюзия. Истинските си желания разпознавам по това, че са открити и насочени изцяло навън, изчистени от всякакви очаквания за отговор и нечия реакция. Именно очакванията са тези, които внасят страха и тревогата в живота. Иначе от какво бих могла да се страхувам? От нищо. Бих гледала света с отворени очи! Силата да разпознаеш игрите на ума и да гледаш на живота по този начин, се придобива с постоянно практикуване на простички неща, като тези, описани в Толтекска книга на Мъдростта например. Сега ще разкажа как точно се случва това при мен. Първо трябва да кажа, че съм семейна. Съпругът ми е човек , който знае как стоят нещата без да е чел книги, има усет за енергията, нейното движение и сила. С времето той стана още по-дълбок, по-спокоен и интуитивен, което намали разногласията ни до принципни въпроси, като например – смъртта предимно болка ли носи или радост? обичам ли го, щом мога да живея без него и не ми липсва, щом мога да кажа и на други хора “обичам те”? И изобщо, напрежението в отношенията ни стана някак си по-финно и се издигна на по-високо ниво. Смятам, че е свързано най-вече с прекалената му чувствителност.
Имам един приятел, с който се запознахме преди две години по интернет и се виждаме отвреме навреме. Можем да говорим за всичко, което ни се е случило – обикновено и необикновено. В такива мигове се чувствам толкова пълна и завършена, сякаш Бог слиза на земята или съм в утробата на майка си, сякаш съм достигнала предела на щастието и съм готова за свършека на света. Той ми подари едни дискове с филми, а аз ги приех, знаейки, че мъжа ми ще се огорчи. И това се случи. Духовитият Ницше е описал тази ситуация много сполучливо : “След разпра между мъж и жена, единият страда предимно от представата, че е наранил дълбоко другият, а този страда предимно от представата, че не е наранил достатъчно партньора си, и затова се опитва с помощта на сълзи и разстроени физиономии да го натъжи допълнително”. Най-странно ми беше, че не изпитвах никакво чувство за вина. Беше ми тъжно само, защото не проумявах как приятелските чувства между двама души могат да наранят по някакъв начин трети човек. Но бях готова да жертвам всеки и всичко в името на няколко съвършени мига. В края на краищата, чувството на обида у съпруга ми не ме засягаше, то си беше лично негов избор. Моят избор беше да продължавам да поддържам отношенията си безупречни. И знаех как се постига това. Когато срещна у друг човек някакво качество, което обикновено се смята за отрицателно, да подмина това му проявление без да му отделя капка внимание. По този начин лишавам тази му страна от храна, т.е. от енергия и тя престава да съществува в съзнанието ми. С положителните аспекти на човека постъпвам наобратно – давам им сила.
Та няколко дни по-късно, в неделята излязох на разходка. Сама. Без да имам основание да го правя – нямах със себе си куче, дете, приятел или велосипед… Часове преди това имах намерение да правя рецензия на “Погнусата” от Жан-Пол Сартр. Щях да пиша за това колко навременни и пълни със съдържание са всички срещи, за това как разлиствайки книга, всъщност вземаш в ръце собствения си живот – съществуващ, но нуждаещ се от осъществяване, за излишъка от свобода, на която непрекъснато трябва да даваш смисъл и насоченост, за това, че Вече съм се докосвала до нещата, които живеят ей така, без да съзнават собствения си смисъл и дори съм станала като тях… Да, ама не! Чак него ден стигнах до дъното. Разхождах се и дори дишах без достатъчно основание. Просто избрах да дишам. Така и обяснявам действията си напоследък. Като ми зададат въпроса „Защо?”, отговарям „Защото така избрах!” Колко съм честна! Казвам „Така избрах.Така поисках.”, защото тези са думите, които се приемат от хората и по-нататък, ако упорствам, мога да не дам обяснение защо е точно така. Просто обяснение няма, би трябвало да кажа „Така е. По този начин стоят нещата и в мен те са непроменими.” Съзнавах, че именно от подобни настроения някои хора излизат луди, а други посягат на живота си. Аз обаче се почувствах като ваденка, бях плътно залепена за стъклото на света и не можех да мърдам ни напред ни назад. След няколко дни се получи нещо като просмукване и успях да мина през стъклото. Влязох в живота си и разбирайки безсмислието на всичко, което щях да правя, се почувствах освободена и щастлива. Можех дори да избера да уча право. Какво от това, че смятам съдилищата за излишни? Или че мога да пратя в затвора невинен? Щом играта изисква някакъв ход, какъвто и да е…. Най-силно почувствах свободата в работата си. Смятах я за твърде спокойна и лишена от предизвикателства. Но аз влязох в това спокойствие и разбрах, че вътре в него има динамика, има непрестанно движение. Чувствам се като да съм влязла измежду частиците на камък. Захласвам се във всяко писмо, във всеки договор, в буквите и подредбата им, в изящността им, влагам се цялата и изпитвам безкрайно удовлетворение. И после, като ми кажат, че служебната бележка, която съм написала изглежда “тържествено”, разбирам, че съм успяла да Бъда Себе Си. Или както казва Емерсън “Прави своето и аз ще те позная”.
Случи се така, че сама стигнах до изводите на древните толтеки. Според тях има няколко правила, които човек трябва да спазва, за да съхрани енергията си и да живее наистина като свободно същество. Първо – бях безгрешна в словото си и не излъгах мъжа ми за дисковете. Второ – не помислих за неговото решение да се обиди като за нещо, което ме засяга лично. Трето – използвах освободената енергия, за да правя всичко с удоволствие и по възможно най-добрия начин. Това е пътят на Чистотата, плавен и естествен, лесен точно толкова, колкото е лесно за реката да тече в коритото си. В крайна сметка удовлетворението ми даде устойчивост и увереност, че хармонията е пълна и Съм Себе Си, Съм Чистотата.