Понеже напоследък се отдалечихме от християнската нравственост и култура, и приехме циганския начин на живот, пренебрегвайки смисъла на брачния живот, намерих за нужно да предложа на вниманието на потребителите на сайта тази статия за християнското семейство от свещеник Йоан КАРАМИХАЛЕВ.
Едно от видовете служения на обществото и ближните това е семейството. Семейството е най-първото човешко общество, тук човек получава началното духовно и нравствено възпитание. В основата на семейството лежи бракът. От нравственото благосъстояние на семействата зависи благосъстоянието и на обществото, и на държавата.
Благословеното съединение на мъжа и жената в едно същество и единството на живота съставлява тайната на брака. “Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът” (Бит.2:24) така Господ определил същността на тази тайна. Богоучреденият съюз на брака, по такъв начин, се явил необходимо условие за единението на първата човешка двойка. С глагола “ще се прилепи” Свещеното Писание отобразило тясното обединение на техните физически и духовни интереси върху основата на любовта към Бога, Неговите заповеди и благословения. Такава двуединна любов им носела радост и единство в съвместния живот.
Каква е целта на Божието установление на брака? Най-напред, умножение и съхранение на християнския род, както това е видно от думите на Самия Бог, Който благословил първите хора: “…плодете се и множете се, пълнете земята” (Бит.1:27-28).
На второ място, взаимното подпомагане на съпрузите в този живот: “И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник нему подобен” (Бит. 2:18). На трето място, обуздаване на греховните похоти на човека и на безпорядъчните влечения на неговата чувственост Тази цел на брака посочва апостолът, когато казва: “Добре е за човека да се не допира до жена. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж” (1 Кор. 7:1-2). Последното и най-главно задължение, възлагано на християнските съпрузи в тайнството на брака, е подготовка както на тях, така и на техните деца, ако на Бог е угодно да им ги дарува, за бъдещия живот, за бъдещото вечно блаженство
За разлика от брачните обреди в мнозинството инославни деноминации, в Православната Църква бракът не се явява договор някакво юридическо съглашение с изброяване на взаимните задължения на страните. Православният брак това е по-скоро създаване на малка, семейна църква за поклонение на Истинния Бог и за спасение на душите. Тази семейна църква е подчинена на Църквата Христова. Както казва св. Василий Велики, да се жениш е естествено, но бракът трябва да бъде свръхестествен, трябва да стане благо иго, което съпрузите доброволно носят за Църквата.
Всеки християнин, който създава семейство, е призван да ходи пред Бога с цялото си сърце, според израза на премъдрия цар Соломон (3 Цар.8:23). В това се състои мисионерското служение на семейството: да живее по закона Божи и да свидетелства за Бога със своя начин на живот, със своите личностни качества, с устоите на своя бит.
Християнското семейство представлява съюз, при който царят дружески отношения, взаимна поддръжка и помощ, общо участие в молитвите, в тайнствата, в радостите и скърбите, съвместен труд с цел да се направи животът по-добър, по-лек, по-благочестив, по-спасителен.
Съгласно Свещеното Писание и Свещеното Предание глава на семейството е мъжът. Да си припомним думите на ап. Павел: “мъжът е глава на жената” (Еф. 5:23). Това съвсем не означава, че мъжът стои по-високо от жената. Пред Христос всички са равни; няма ни мъж, ни жена. Но, както и всяко високо положение, положението на глава на семейството предполага определени задължения, тежки и сложни, но в същото време интересни и многообещаващи. Свещ. Писание говори, че мъжът трябва да обича жена си, както “Христос обикна църквата и предаде Себе си за нея” (Еф.5:25). Мъжът трябва да проявява по отношение на жената толкова грижи, внимание, опека и нежност, колкото Христос проявява по отношение на Църквата. Ние знаем, че главата на Църквата Христос умил нозете на Своите ученици. Нашият Спасител ни е показал по този начин какво значи да бъдеш глава това значи да служиш, да първенствуваш в любовта, разбирането и търпението, да защитаваш и пазиш своето семейство. Именно към такова първенство е призван и мъжът. Разумната жена желае да вижда своя съпруг именно такъв и не се стреми към главенство. Трябва да разбираме думите: “жената да се бои от мъжа си” (Еф.5:33) не в житейския смисъл на робски страх, а в духовния: “Да се бои да не обиди, да не оскърби, да не направи нещо неприятно за любимия, да загуби неговата любов и разположение”. Такъв трябва да бъде християнският брак.
Ние всички не искаме да се смиряваме: мъжете пред Бога, жените пред мъжете си, децата пред родителите си. Доколко човечеството се е отдалечило от основните духовни принципи на живота, построен на взаимна любов, е видно от огромния труд, който се изисква за осъществяване на тази любов между мъжа и жената. Съпрузите трябва всячески да се стараят да прекратяват несъгласието и враждата в самото им начало. В семейния живот неприятностите и огорченията почти са неизбежни: съпрузите християни трябва да ги понасят с търпение и благодушие. Взаимно в дух на кротост и снизхождение трябва да гледат на слабостите и недостатъците си, и в същия този дух да ги изправят.
Скърбите в брака са неизбежни и бракът е винаги особен род мъченически подвиг. От християнска гледна точка скърбите в брака биват два вида. Едни се изпращат от Бога в изпълнение на завета “понасяйте един другиму теготите” (Гал. 6:2), а другите са вследствие нарушение на Божиите закони. Първите спомагат за духовния ръст, за усъвършенстването на съпрузите. Що се отнася до вторите, за тяхното преодоляване трябва да бъдат осъзнати от съпрузите техните зли дела и помисли, те да се постараят да се променят и да не се завръщат повече към неправедния живот. И тогава Господ ще превърне тези скърби в нови духовни радости.
В брака става преобразяването на човека, разширяването на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, ражда се в света в нова пълнота. Само в брака е възможно пълно познание за човека, виждане на другата личност. В брака човек се потапя изцяло в живота, влиза в него чрез другата личност. Това познание дава чувството за завършена пълнота и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри.
Когато в брака се появят деца, мъжът и жената се изменят, изменят се много дълбоко, превръщайки се в баща и майка. Това е пробен камък за истинския брак. С появяването на децата в семейството се поставят основите на нови семейни отношения. Възпитавайки децата, родителите възпитават и сами себе си, защото присъствието на децата често служи като юзда против разпуснатостта, невъздържаността, изисква обмисленост и усилия, за да стане животът порядъчен, да удовлетвори материалните и духовни потребности на членовете на семейството.
Според руския религиозен философ Ив. Илин семейството се явява първичното лоно на човешката култура. Тук се пробуждат и започват да се разгръщат дремещите сили на личната душа; тук детето се научава да обича, да вярва и да се жертва; тук се поставят първите основи на неговия характер, тук се откриват в душата на детето главните източници на неговото щастие и нещастие, тук детето става малък човек, от когото впоследствие се развива велика личност или, може би, низък негодник.
Тъй като децата и юношите са още духовно неустойчиви, те понякога се поддават на съблазни. В училище и чрез средствата за масова информация на детето подсказват: ти си човек самостоятелен, човек от друго поколение, ти имаш други мисли, други идеали, не е задължително да се слушат родителите. Това антихристиянско отношение към по-старшите е много опасно, защото ако младият човек не почита своите родители, то, станал възрастен, той не ще почита своето началство, за него няма да има никакви авторитети. Такава личност, незнаеща мястото си в семейната йерархия, в социалната йерархия, представлява опасност за семейството, защото такъв човек е лошо управляем и вътрешно, и външно.
Ако детето живее вън от Църквата, то първично и водещо остава генетичното наследство, т.е. недостатъците на родителите и наклонностите на детето се сумират, а нови семена няма. Затова главното, за да стане детето християнин, е родителите да не търсят своето в него, а Божието и да се стараят не на тях да прилича, а на Христа. Много родители искат да възпитават децата си посвоему, но нямайки висок идеал, те се грижат само за това детето да не бъде по-зле от другите, да бъде образовано, да бъде облечено добре, т.е. обръщат внимание на незначителни неща, а главното пропускат. А главното е да го приучат към това то да усеща радост именно в духовния живот, т.е. те трябва да се стараят да приведат детето към Бога, трябва да разберат, че без Църквата е невъзможно да направят това. Когато човек се опитва да възпитава детето си вън от Църквата, той го лишава от много бъдещи радости, не му позволява да се разгърне в пълнота, не му дава пълнотата на битието. Затова главната задача на родителите е да въцърковят детето, така че то от детство да обикне Църквата, да остане в нея и тя да го благославя и наставлява в по-нататъшния му живот.
Най-предпазващото средство от изкушенията, които се изправят пред подрастващите, е благочестивият живот на техните родители. Те трябва да разберат, че съществува духовна връзка, а това означава, че трябва да се боят да не би чрез собствените си грехове да навредят на своите деца. И ако предпазят себе си от греха, то и децата предпазват от изкушения. Следователно родителите трябва да се грижат за съхранение на собствената си духовно-нравствена чистота.
Според Ив. Илин в семейството човек се учи да обича от любов да страда, да търпи и да се жертва, забравяйки за себе си и да служи на тези, които са му по-близки и по-мили от всичко. Всичко това не е нищо друго, освен християнска любов. Затова семейството се оказва като че ли естествена школа за християнска любов. В здравия семеен живот душата на човека от ранно детство се обуздава, смекчава се, приучва се да се отнася към ближния с почитание, внимание и любов. Семейството за детето е първото “ние”, възникващо от любовта и доброволното служение, където един стои зад всички и всички зад един.
Основната задача на възпитанието на детето се състои в това: за да може неговото духовно око да се отвори за всичко значимо и съществено в живота; за да се научи неговото сърце да се отзовава на всяко божествено явление в света. Трябва някак си да бъде заведена душата на детето до всички места, където може да намери и преживее нещо божествено. Трябва детето да получи достъп навсякъде, където Духът Божи диша и зове, и се разкрива както в самия човек, така и в обкръжаващия го свят. Душата на детето трябва да се научи да възприема въпреки целия земен шум и въпреки цялата неизкоренима пошлост на ежедневния живот свещените следи и тайнствените уроци на Всевишния: да ги възприема и да ги следва; трябва да се направи така, че в душата на детето да проникват възможно повече лъчите на любовта, радостта и Божията благодат”.
Както и самата Църква Христова, така и християнското семейство е подхвърлено на гонения и преследвания, които понякога приемат твърде изтънчени форми. В днешно време стереотипите на масовата култура клонират съзнанието на немислещите маси, в които нямат място нито християнските идеали, нито семейните ценности. Да имаш патриархално семейство днес не само не е просто, но и не е престижно. Потребителската нагласа прониква в семейната психология като ръжда, разяждаща метала.
Много хора се замислят днес за мястото на семейството в техния живот и за своите способности за изграждане на семейство. Според Минския и Беларуски митрополит Филарет, ако те не намерят чистотата в нашите християнски семейства, те няма да я намерят никъде, защото нападенията на княза на този свят върху семейните устои са твърде многообразни. Затова ние трябва постоянно и настойчиво да правим аналогия между
Църквата и семейството, ежедневно и ежечасно да призоваваме Бога за Свидетел на нашия живот и да утвърждаваме в съзнанието на нашето християнско общество правдата на живота, чиято същност се състои в това, че семейството това е малка Църква в служение на Бога и хората.
Свещ. Йоан КАРАМИХАЛЕВ
В последно време ми се върти из главата една писаница за Бог, атеистите и вярващите.
Петчленното жури на наградата „Хеликон” прецени като достойни да получат първите три от общо дванайсетте номинации за най-престижната днес награда за нова българска проза сборника с разкази на Любомир Николов
