Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

За Мъдростта и интелигентността

Здравейте, Приятели

Мъдростта. На какво да я оприлича?
На Начало, разбира се. Начало на Живота.
Някои казват, че Бог е Началото.
Не е.
Безкрайността няма начало. Вечността няма начало. Бог няма начало, и не е начало.
Бог е Всичко.
Животът на материята има своето начало, и то е в Мъдростта. “В началото бе Словото(Логоса)”. Животът в Бог (Вечността) има своето начало, и то също е в Мъдростта.
От Мъдростта тръгва пътят ни към Живота, който е Бог. А в живота си на земята се учим на Мъдрост. И в това е смисълът на земния ни живот – да съберем Мъдрост, за да се научим да Обичаме, и с Любовта си да отидем в Истинския Живот, Който е Бог.
Мъдростта е Началото. Мъдростта е Пътят.
Мъдростта е Животът. Мъдростта е Любов.
Мъдростта е Бог. Последното е вярно с истинността на всяко едно от предишно споменатите.

Каква е разликата между интелигентността и Мъдростта?
Интелигентността знае много, а Мъдростта обяснява всичко.
Интелигентността се мисли за силна, а Мъдростта е Силата.
Интелигентността е от книгите, а Мъдростта от Живота.
Интелигентността изгаря с книгите, а Мъдростта Живее.
Интелигентността робува, а Мъдростта е Свободна.

Човек е достатъчно интелигентен, за да успява да прави живота си все по-удобен и приятен. Влюбен в себе си, интелигента си мисли, че той е, който променя живота.
Дали наистина, интелигентността променя живота ни?
Аз бих казал, че интелигентността е задължително условие в живота на човечеството?
Интелигентността е предизвикана необходимост в човешкото оцеляване.
Интелигентността е продукт, който човечеството използва, както използва ножа и вазата за цветя.
А Мъдростта е, която ви казва това.
Накарайте интелигента да се обясни.
Той не може. Интелигента познава донякъде науката и очевидните неща. Но не познава себе си. Естествено, не познава и другите.
Интелигентността познава написаното. И в своята си самовлюбеност е имала глупостта да каже “Littera scripta manet” (Написаното остава). Иска ми се да съм снизходителен, и да приема, че това е казано като пожелание, а не като твърдение.
Интелигентността предполага, а Мъдростта знае. Но предположенията си, интелигентността поставя в буквите на закона, надявайки се да остане чрез него.
А знанието си, Мъдростта пренася през вековете с въздуха, който дишате, с камъните по които ходите, и с телата ви, в които се учите.
Една жена, чието трето име е Живот, каза: “Ако млъкнете, и камъните ще заприказват за Бог”. Млъкнете. И чуйте. Или поне се опитайте…

Мъдростта пее, а интелигентността я оценява… А когато интелигентността пропее, се етикира като “популярна”.
Популярност е другото име на интелигентността.

Популярност е, което Мъдростта никога няма да бъде.
Защото е рядкост.
Не се изтъква.
Не говори по площадите.
Пуска корен в човека, а не в тълпата.
Не върви след знамена, и не издига знамена.
Не ползва другите за огледало на нарцисизма си, а поставя гърба си за стъпало.
Не казва “Вървете след мен” или “Вървете пред мен”. Тя ви вика, “Елате при мен”.
Интелигентността размахва пръст, а Мъдростта подава ръка.
Интелигентността казва “Не знаеш”.
Мъдростта казва “Учиш се”.
Интелигентността казва “Аз знам”
Мъдростта – “Аз Съм”.

Не търсете прилики между Мъдростта и интелигентността.
Прилики няма.
Кое е по-доброто?
Интелигентен Мъдрец е най-доброто. Но той се ражда рядко на земята. Щастлив е народът, който го роди. Още по-щастлив е този, който го познае. А благодатта му е за всички.

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

До Моята Съпруга

Здравей Нелинце,

Знам колко ти е трудно през всичките тези месеци на очакване. Знам колко е трудно на човек да чака нещо за което не е сигурен как ще завърши. И когато ти казвам, че завършека няма значение за нашето добро, трябва да го приемеш поне философски, ако не на доверие.
Ако помислим философски, трябва да мислим така: нищо лошо не може да се случи, защото от всяко лошо има добра поука. И колкото по-тежък е животът ни, толкова по-мъдри ставаме. А най-голямото добро е Мъдростта, защото от нея започва всяко Добро.
И ако ние не ще можем да се ползваме от Мъдростта си в този живот, защото няма да имаме достатъчно време за това – ще се ползват нашите деца и внуци.
От друга страна бихме могли да мислим с Вяра, и то ще е така: нищо лошо не може да ни се случи, защото Вярваме в Бог и Вярваме, че Той се грижи за Своите. И понеже сме Негови, Вярваме, че всичко което се случва е за наше добро.
Когато раждаше нашите деца, беше ти много тежко, но сега се радваш на “болката си”. Така и всичко, което Бог е приготвил за нас, ще е най-доброто, но сега ни тежи това дълго раждане.
Важното е да знаем и да вярваме, че Бог е с нас, защото само с Вярата си можем да Му покажем, че Го обичаме и се уповаваме на Него. Нашата Вяра е нашето признание, че Него Го има.
Остава още един начин на мислене, и той е начина на всички нормални човеци – “целта оправдава средствата”.
Аз не съм нормален, и моята цел не е целта на нормалните човеци. Ти също не си нормална, защото ако беше, нямаше да си ми съпруга и нямаше да те обичам толкова много. Децата ни също не са нормални, защото няма на кого да се “метнат” такива. Така че, не може едно ненормално семейство да очаква да се “оправи” и живее по нормалния начин. Ще бъде жалко за семейството ни, защото сивото не ни подхожда.
Знам, че винаги виси въпроса “До кога ще е все така?”. Ние тепърва почваме да жънем плодовете на нашия труден живот. И точно сега става най-хубаво и интересно .
Успях да намеря нещо много истинско, и не искам някаква дребна житейска несгода да помрачи и обезличи най-хубавото, което ми се е случвало, и може въобще да се случи, на някого в този живот. Искам да съм с вас и приятелите си, за да ви разкажа, и се надявам скоро да сме заедно.
Не можеш да си представиш колко съм самотен. Самотен съм не само, защото съм без вас. Самотен съм, защото виждам нещо, което хората не искат или не могат да видят. Всички, (както и ти) казват че хората са земни и със земното живеят. Аз ти казвам, че хората са земни и със земното си умират. Аз не съм живял до сега. Аз съм се учил. Сега вече знам, и искам да го направя до край. Сега вече Живея. Знам че звуча малко “нестандартно”, но приемам да се мисли всичко за мене. От нищо не се срамувам, защото познавам вече себе си.
Ако трябва да отговоря на въпросите ви, ще ми отнеме много време. Това, което знам е в книгата ми, но ви трябва обяснение. Едно е да го прочетеш, а друго е да ти го кажа, гледайки в очите ти.
……………………………………………………………………………………………………….
За сега се опитай да се успокоиш.
Мисли така: аз нищо не мога да променя с безпокойството си. Вместо най-нормално да се безпокоя, по-добре е най-ненормално да вярвам. Второто поне не вреди на здравето и на духа ни.
Ако нещо ще стане, то вече е станало. Остава да изчакаме то да се случи. И да се поучим от това. Каквото и да стане, благодаря на Бога, защото така е било най-добре за нас.
Така мисли и няма да сбъркаш. Бог не е философска категория или нещо, което човек си измисля за да му е леко.
Бог Го има и аз Го познах. Вярвай ми.
Знаеш че не бих излъгал за това. Ако исках да лъжа, сега щях да съм вече при вас в Африка.

Вярвайте ми. Най-добре е да ми вярвате.

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

Приказка за Синът

Живели някога син и баща.
Бащата бил много праведен човечец. Продавач на идоли. Дялкал ги от дърво, и ги продавал в храмовете. От това живеел– от правене на идоли. Но идолите в храмовете, се наричат и са богове.
Синът ходел в храмовете с баща си, и виждал как той взема пари за продадени богове. Гледал как хората се кланят на боговете, които били дело на бащините му ръце и въображение.

Един ден синът се замислил, загледан в баща си.
“Защо ме гледаш така, сине?” – запитал го бащата.
“Опитвам се да видя себе си, татко.” – отвърнал синът.
“Тогава се погледни в огледалото.” – посъветвал го мъдро бащата.
“А не гледам ли в него?” – замислено отвърнал синът.
И понеже видял, че баща му не разбира детските му думи, попитал като възрастен.
“Кой съм аз?”
“Мой син.” – отвърнал бащата.
“А ти?” – продължил синът
“Всеки е син на някого.” – засмял се мъдро бащата.
“А кой е баща на всички ни?” – продължил да настоява синът.
“Бог, разбира си!” – заключил бащата.
Тогава синът погледнал към дървения идол в ръцете на баща си.
“Този ли бог, който дялкаш с ножчето си?” – попитал синът.
Кой знае защо, бащата се смутил, но отговорил убедено:
“Този, същия!”
Синът пристъпил към баща си, и взел ножчето от ръцете му.
“А ако не го довършиш, кой ще ни роди?” – промълвил ужасено синът.
Бащата погледнал към недовършения бог в ръцете си.
“Това е, което аз знам, а ти не знаеш и затова ме питаш.” – скарал се той на глупавия си син.
“Не е ли твоето знание, твое предположение” – попитал виновно синът.
“Моите предположения са моите истини, а моите истини са моя живот.” – ударил с юмрук по масата бащата.
“А не би ли могло, твоите предположения да са твои заблуди, а твоите заблуди да са нашата смърт.” – попитал по детски синът.
После напуснал къщата на баща си, и по детски погледнал през рамо към нея.
Децата винаги са обичали повече, къщичката в клоните на високото дърво.

Имало някога един син и един баща. Има ги и днес. Ще ги има и утре.

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

За Гордостта

Гордост…
“Горд съм, че съм Българин!”
“Горд съм, че съм християнин!”
“Горд съм, че…”
А какво, ако не бях!? Тогава щях да съм горд, че съм нещо друго.
Гордостта винаги намира своето място в живота на човек. Тя е като плесен растяща върху влагата на нашата самовлюбеност.
Всеки иска да се отличи от другия, и когато намери белег по който да го направи, посажда гордостта си върху своята “уникалност”.
Всъщност, както вече казах в едно предно писмо, всички хора са еднакви. Еднакви са и с гордостта си.
Гордостта ни е която ни кара да влизаме в остри спорове, доказвайки своята правота.
Гордостта е, която не може да понесе загубата в тези спорове, и ги решава със силата на юмруците.
Гордостта е, която се опитва да вдигне своето знаме най-високо, забравяйки за знамето на Истината.
Нещо повече – Гордостта е, която пришива Истината към своето си знаме и обявява: “Тука е Истината!” и води войни за да докаже себе си.
“Свещени Войни” и “Света Инквизиция”… Това е пътят на Гордостта.
Гордостта е стената в която се спира нашата Любов.
Гордостта ви е, която пита: Да обичам ли низшия? Да обичам ли бедния, простия, невежия? Да обичам ли съперника си? Да обичам ли този, който ме мисли за по-глупав? Да обичам ли…?
Що за въпрос!? Да обичам ли…?
Гордостта ви е, която ви кара да се съмнявате. Тя е която ви кара да не обичате.
Отървете се от нея. Това ще е най – оправданото убийство.
Убийте Гордостта си!
Станете свободни!
Защото Гордостта е, която ви е затворила в клетката на вашата предубеденост и самомнителност. Вашата самовлюбеност е катинара на тази клетка.
Какво ако някой ви каже: “Ти загуби!”
Какво ако някой ви каже: “Ти не знаеш!”
Какво може да загубите в този материален свят? И кое е това знание, което може да ви ползва, освен Истината?
Дошли сте с Божията Любов, и ще си идете с Нея. Останалото е преходно.
В този живот нищо не може да загубите, защото нищо не сте имали. Както сте дошли, така и ще си идете.
В този живот може само да спечелите. Печалбата се нарича Бог. Бог е Истината. Истината е Живот. Да загубиш гордостта си би било свещенодействие.
Загубете Гордостта си, за да спечелите Истината.

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

Приказка за Извора

Преди много, много години, имало двама братя.
Мястото където те живеели, било пустинно и сухо.
Само от време на време някоя буря довявала дъх на влага, или в най добрия случай – капка дъжд се отронвала от небето.
Един ден покрай къщата на братята минал пътник:
“Как може да живеете в тази суша!?” – зачудил се пътникът.
“А има ли нещо по-добро?” – попитал единия от братята.
“Има, разбира се – отвърнал пътникът – Не сте ли чували за Извора?” – и отминал.
В този ден братята решили, че животът им наистина би бил по-добър с един Извор, и тръгнали да го търсят по света.
Вървели, следвайки широкия и отъпкан път. Един ден пред тях се изпречила висока планина.
Широкия път се извивал покрай нея и се спускал надолу към равнината. Само една тясна пътечка продължавала нагоре към върховете на планината.
Братята се спрели, за да решат кой път да вземат.
“Нагоре” – посочил с поглед големия брат и стъпил на пътеката.
“Надолу” – погледнал към равнината малкия брат и посочил широката река долу.
“Търсим Извора, а не реката” – припомнил големия брат.
“Ако реката идва от Извора, каква е разликата?” – изсмял се малкия брат и тръгнал надолу.
Разделили се, и не след дълго, по-малкия брат се разхождал по зелените ливади край широката пълноводна река.
“Каква красота! – радвал се той – Каква благодат! И колко мелници има по реката и красиви градове около мелниците. И ухае на хляб, и всеки те кани да влезеш в неговата мелница, да те нахрани с неговия хляб и да те направи гражданин на неговия град. А глупавия ми брат тръгна нагоре. Ще му трябват години за да стигне до върха, където ще намери извора, чиито води движат тези мелници.”
Заселил се малкия брат в един от градовете, чиято мелница най-му се харесала.
Заживял щастливо в благодатта на равнината и забравил за Извора.
Само когато от време на време минавал покрай мелницата, или влизал в нея, се сещал за Извора, чиито води движат колелото й.

Вървял големият брат нагоре към върха и в мислите му бил винаги Извора. Къде ли ще го види? Кога ли ще го стигне? Сънувал го на сън и на яве. И бавно напредвал нагоре.
Реката се стеснявала, и от широка мътна река станала малка, бистра рекичка, после – поток, който с грохота си подсказвал за близостта на извора.
И колкото по-високо в планината се изкачвал големия брат, толкова по лесно му ставало да върви, докато един ден стигнал до Извора.
И… чудо! Изведнъж Той видял всичко, като да бил самия Извор.И не поточето, а планината изтичала от Извора. И се спускала надолу, образувайки цялата земя с голямата река, и мелниците по нея.
“Това е сън – помислил си големия брат – та аз виждам себе си там долу!”
Един глас вътре в Него му прошепнал:
“Този Който Вижда е Този, Който Си. Ако искаш се върни и разкажи, а ако искаш остани и Бъди.”
“Как мога да Съм, ако не науча братята си да Бъдат!?” – възкликнал големия брат и слязъл в равнината за да разкаже за Извора и Пътя към Него.

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

Кратко за Сарказма

Сарказмът е дете на твоята Гордост.
Гордостта е дъщеря на Глупостта.
Глупостта е “Аз знам”
“Аз знам” е човешката същност.
Човешката същност е осъзнатото ти Аз.
Твоето неосъзнато Аз е Истината за теб.

Някои я проспиват със сарказма си

Николай Сисоев – Труден