Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

Кино-салонът

Здравейте Приятели,
Един от вас ме попита, “как е да си Мъдър?”.
Всички ние растем в Мъдрост, за да се изпълним с Любов, която е Бог.
Докато не станем Тези Които Сме, ние нито сме напълно Мъдри, нито сме познали докрай Любовта.
Еразъм Ротердамски е казал, че щастлива е само Глупостта.
Доколкото ми е останала глупост, не бих казал че съм щастлив.
Тя, глупостта все повече почна да ми липсва като лукс, който не мога да си позволя. Уви. Соджиел Римпуше, определя докосването до Истината като “блаженство”.
Аз няма да се огранича с една дума, за да ви обясня състоянието в което ме държи Мъдростта, която имам.

Представете си, че в света в който живеем има един вълшебен киносалон. Неговия собственик е обещал на всички, които си намерят мястото в него да му станат съсобственици. И всеки, който си намери мястото в него, може да седне и да си пусне любимия филм, в който да живее за винаги. Някои знаят за този киносалон, някои не знаят.
Но всички са слепи.
Свят на къртици, с вълшебен киносалон, в който има места за всички ни.
И можете да си представите каква блъсканица е в салона. Всеки търси мястото си.
Издадени са упътвания за слепи. “Как да си намерим мястото?”.
Има и едно правило, което се знае от Началото, но на което никой вече не обръща внимание – Любовта.
Тя учи, че когато в блъсканицата срещнеш някой, отнеси се с него като със себе си. Когато настъпиш, някого, усети болката му. Когато минеш покрай паднал – вдигни го. И… Любов.
Представете си, че вие спазвате това правило. И с всяка ваша проява на Любов, вие започвате да проглеждате. Правите Добро и виждате все по-ясно. Накрая намирате мястото си.
“И сега какво!? – казвате си – Да сядам ли и да си пускам филма?”
И защото вече сте взели чуждата болка за ваша, решавате, че докато другите се мъчат и вас ще ви боли. Затова оставате прав и се опитвате да помогнете. Покрай вас минават хора и вие се опитвате да им посочете мястото:
“Приятел, ти си на 56-то място. То е ей там през два реда.”
Но “приятеля”, не знае твоето правило и е все още много сляп. И естествено не вижда, че ти виждаш. И се дразни:
“Ти ли ше ми кажеш на мен, къде ми е мястото, бе? Ай сиктир…!”
Ти пак се опитваш, и после с друг, и с друг, но никой не вярва, че виждаш. И болката ти става още по-голяма, от чуждото неверие, глупост и гордост.
Ето минава един твой селски. Държи в ръката си тибетска книга “Пътеводител за Мястото”. А ти знаеш, че той не знае тибетски език. Но и да знаеше, как би прочел книгата, като е сляп!? И му викаш:
“Здрасти Нанайчо. Спри да ти покажа мястото.” А той:
“Ти ли бе, селски. Аз такава книга имам, че от тебе ли акъл ще взема?”
“Абе, ето ти мястото – казваш му. – Ела да ти го покажа”
“Показаното място не е място” – отрязва с източна “дълбоко-мъдреност” Нанайчо, и се загубва в блъсканицата.
Други пък – събрали се на групички и принасят служби на собственика на киното. Но Него го няма, защото е дал правилото и ни е оставил сами да се оправяме.
Има и такива, които решават да “одухотворят” пода на киното и казват:
“Борбата за човека свърши! Ще одухотворим материята, за да я направим Бог. Пода ще ни стане място, защото ние сме потенциални собственици. Знайте, че и след хиляда години можем да си намерим мястото.”
Но не знаят, че времето им е ограничено. И насядали в кръг, чакат посланията на Мъдростта. А Мъдростта иска да се търси. Защото Тя расте в търсещите, а не в чакащите посланията й.
И никой не знае, че времето е ограничено. Ограничено е и вашето. Затова, накрая все пак трябва да седнете. И го правите. Почивате си малко и си пускате отново филма. Казвам отново…
Защото филма е, как вие си търсите мястото в един киносалон и постепенно проглеждате, за да се опитате да помогнете на другите да седнат до вас.
Ето така се чувствам, Приятели.

Седнете до мене!

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

Истината (Бог) е като…

Какво е Истината? Наричат я Бог. Но какво е Бог?

Всички църковници казват: “Намерихме Бог. В Библията Го пише.”
Всички знаят, че има Бог. Значи ли, че всички са го намерили? И аз знам, че някъде в земята има заровени несметни богатства. Но ако не ги търся, за да ги намеря, те никога няма да са мои.
Същото е и с Логиката на нашата Вяра.
Казвате, “Но от къде да знаем, кое е логично?” – Търсете.
Казвате, “Нашето е вярно”. Същото казват и вашите опоненти.
Анализирайте знанието си. Ако не изглежда ясно, и се нуждае от добавяне на детайли, за да го “изгладим”, то значи, че логиката ви куца.
Пак ви казвам – Логиката е Яснота и движение към Истината(Цялото, Бог)

Аз ще се опитам да ви обясня Истината като…
Разум. Тя е Разум.
Той (Разумът) е всичко и бидейки нематериален, за него времето не съществува. Защото времето е периода между раждането и смъртта на материята. Без значение на това дали материята е биологична, или не биологична, тя има начало на своето съществуване и край. Този период се нарича Време.
Та в Истината(Бог) няма време. Бог винаги е бил, и е всичко. Той е Разум. (моля да ме извините за повторенията. Те не са случайни).
Опитайте се да си представите Този Разум. Той Е. Няма друго. Той Е сам със Себе си. Вечно. За винаги. (Думите са примерни. Те са слаби да изразят това понятие.)
Вашият разум не може да побере такава мисъл, но малко подобие на това, би трябвало да се прокрадне в съзнанието ви. Ако вие сте този Разум, какво бихте направили?
Аз бих опитал да се СПОДЕЛЯ с някого. Но няма друг…
Ще си направя… Какво?
Един измислен свят… Какъв по-точно?
Виждайки своята НЕОГРАНИЧЕНОСТ, Разумът разбира, че каквото и да измисли в себе си, то няма да е достатъчно “интересно” като “изживяване”, защото ще е винаги възможно в момента на възникването.

Затова Разумът решава да ограничи част от себе си. Естествено, бидейки всичко, няма място извън Него, където да бъде създадено нещо.
Затова Той ограничава част от себе си.
Как прави това? Създава правило. Това правило се нарича материя. И правилото гласи:
“Материята е Моето желание да съществува една частичка от Мене, която да се съединява с други такива.”

Пак прочетете какво е материята! (Това е примерно определение, но не се страхувайте да го приемете за точна истина. То с нищо няма да навреди на вашите търсения на Истината. Изборът е ваш.)

В момента в който Разумът(Бог) решава, че материята може да почне своя живот, е регистриран Големия Взрив – Началото на живот на Материята.
Така се ражда Вселената. Еволюцията на материята, може да е същата, която учените доказват. И това с нищо не опровергава съществуването на Бог(Истината, Разума). Дори би трябвало да предизвика възторг от плана, който се изпълнява така “брилянтно”
Защо Бог прави това? Защо ограничава част от себе си? Защо поставя правилото “материя”?
Защото в преодоляване на правилата има разнообразие. Това е най-перфектния начин да изживееш нещо неповторимо.
Ако Бог си създаде един астрален свят където всичко е възможно, каква ще е ползата от това. И така всичко си е възможно за Него.
Правилата ограничават, и опита да се преодолеят, създава разнообразие в живота.
Е, и какво? Ние си живеем тука в материята, и какво общо има Бог с това?
Да, всеки от вас живее собствения си живот, но всичко това е Живот на Бога.
Един вид, ние сме Негов сън. Не се плашете!
Това е примерно обяснение. Но не се страхувайте и да го приемете за точна Истина.
Изборът е ваш.

Представете си ваш сън. В него има различни личности, които си живеят своя живот. Но тези личности са ваши мисли, защото са ваш сън. И… ако някоя от тези личности изведнъж се светне и каже: “А-а-а, аз съм твой сън” тогава, една ваша мисъл се е осъзнала и става вас самия. Защото мисълта не може да се отдели от вас и да се “рамкира”.
В този случай, ако вие сте Бог, може да създадете правилото на Споделяне. “Осъзналата се мисъл е част от Мене(Истината) и има право да бъде личността, която е била в момента на осъзнаването си”. Правото да си личност в Бога не отнема от теб правото да имаш информацията на Бога. Защото Ти Си Бога. Пак ще дам примера с холограмата. Всяка част на холограмата, носи информацията на Цялата холограма, но не е Цялото.

И сега виждате красотата в решението на Истината да ограничи част от Себе си.
И знаете ли какво се получава. Ще ви прозвучи като парадокс, но земното не е в състояние да даде представа за Истината.
Получава се така, че Разумът РАСТЕ. Бидейки във всеки от нас, Разумът изживява чрез нас, всички ситуации, създадени от преодоляване на правилата в материята. Така Той се ОБОГАТЯВА.
Както ние обогатяваме своите знания в живота си, така и той чрез тях, обогатява себе си. Нещо повече, Той се обогатява (расте) с всяка нова Личност, РОДИЛА се в Него.
В Библията е казано:
1 Коринтяни 3:6 Аз насадих, Аполос напои, но Господ прави да расте.
1 Коринтяни 3:7 И тъй, нито който сади е нещо, нито който пои, а Господ, Който прави да расте.
(Думите в курсив, са добавени по-късно за “яснота”. Тези думи ги няма в оригиналния текст.)

Някои ще ми зададат въпроса, защо Бог да не може да създаде “правило”, с което душите да се прераждат?
Аз бих попитал: защо Му е това правило? И без прераждане, Той “живее” в материята (в нас).
Той е създал правилото, материята да се “размножава” (само-поддържа).

А какво става, с тези, които не са открили Истината?
Остават памет на Бога. Но не като личности, а КАТО СЪБИТИЯ. Стават спомен за един спор, за една глупост, за едно убийство и пр.

Как можем да се осъзнаем в Истината?
МНОГО ПРОСТО. Осветения Иоан е казал: “Бог Е Любов”

Станете Любов.

Не мразете. Не причинявайте вреда. Изхвърлете всякакви лоши чувства от вас. Егоизъм, завист, гордост, алчност, желание за първенство, отрицателна предубеденост и пр. и пр. лошотии, са смърт за вас.
ОБИЧАЙТЕ!
Ако направите това, Истината няма да се забави да ви даде доказателство за себе си. Аз ви го обещавам. Защото имам вече своите доказателства.

С Любов

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

Учителят

Здравейте Приятели!
Този път ще ви помоля за вашата снизходителност.
Ще кажа няколко думи за отношението ви.
Отношението към човека. Отношението към Себе Си.
Защо ви помолих за снизходителност? Защото се каня да използвам себе си, като пример.
Всички вие в този интернет форум, търсите Истината. Всеки от вас е прочел много книги за това. Всеки от вас може да спомене поне два “авторитета” на които може да се вярва, в казаното от тях за Истината.
Как определихте за себе си, че тези “авторитети” заслужават вашето внимание?
Как решихте, че може да се вярва на Кастанеда или Дао, на Кришнамурти или Буда, на Христос или Мохамед?
Дарили сте им вашето уважение, защото сте харесали идеите им, а в много от случаите, защото са били препоръчани от уважавани от вас личности.
Сега си помислете, колко от вашите Учители са живи, колко от тях сте виждали, и колко от тях са ви говорили лично на вас.
Помислете си също, ако вашият съсед започне да ви говори с думите, които сте прочели в книгите. Ако съседът ви каже, че е познал Истината, както Христос го каза… как бихте погледнали на съседа си?
И сега си отговорете защо са разпънали Христос. Защото, колкото човека до вас е по-високо от вас, толкова повече го мразите. И колкото е по-голяма омразата ви, толкова по-голямо е злото, което причинявате.
Христос е обещал пак да дойде. Учителят Дънов е обещал пак да дойде. Как ще ги познаете, когато дойдат!?
Ако някой ви говори с техните думи, а вие го мразите и подигравате, не рискувате ли да пропуснете Учителя си?
Може би Христос живее до вас. Може би Дънов е решил да дойде точно при вас, чрез вашия съсед? И вие ще го отблъснете с подигравките и омразата си:
“Ти ли бе, дето се мислиш за Учител!? Дето си се спрял на полянката под върха? Ти който храниш самолюбивото си Его, с поученията си към нас…”
Не се ли замисляте, че съдите другия по собствените си критерии. Защо си мислите, че другият мисли от вашата гледна точка. Може би той, просто е Добрият Учител, когото чакате?
Може би той просто е Добър Човек, и иска да ви каже каквото е научил? Гордостта ви е, която ви пречи да приемете човека до вас, за “по-висок”.
Затова и Христос каза, че: Матея 13:57 “……. Никой пророк не е без почит, освен в своята родина и в своя дом.”
Защото човек не обича да вижда този, когото познава, да е по-високо от него. Особено, когато се отнася за духовност.
Всъщност глупакът си мисли, че Учителя се поставя на високо. Ако беше така, той не би дошъл да се излага на хулите му. Всеки Учител знае думите на Христос:
Иоана 15:20 “Помнете думата, която ви казах, слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят.”

Знам че сте интелигентни и умни хора, та ми е ясно, че виждате прозрачността на примера ми.
Не го правя за да оправдая и предпазя себе си.
(Омразата ви не ме променя)
Правя го заради вас. Може би ще прогледнете по-рано, и няма да пропуснете думите, които ви говоря, заради измамна гордост, завист и омраза. Завистта и гордостта казват:
Иоана 7:27 “Обаче Този знаем от къде е; а когато дойде Христос, никой няма да знае от къде е.”
Защо си мислите така???
Няма Логика в това мислене.

Не се поставям за пророк. (Бог поставя, когото трябва.)
Не се поставям по-високо от вас.
Не искам да съм ви Учител. Защото след време запомняте Учителя, а забравяте Учението.

Искам да ви кажа какво зная. То не е мое знание. Защото не аз съм го измислил. (Ако търсех слава за себе си, щях да кажа, “мое е”.)
Това е знанието на Истината, донесено от всички Учители до сега. Не очаквайте да ви говоря, точно като тях, защото вие не сте хората на които те са говорили. Вие сте други, и вашата основа е много по-добра. Ако пропуснете да чуете толкова ясни думи, то ще е глупост. Ако пропуснете да питате, ще е глупост.
Вярвате на казаното преди хилядолетия, но то не е казано на вас. Вашият изразен стил сега е по-различен. Вашето знание за света е по-различно. Много от казаното преди хилядолетия е пристигнало при вас променено от разстоянието на годините и човешкото неразбиране.
Сега ви казвам как да познаете Истината.
С Мъдростта си проверете думите ми, не с ревността си.
Оспорете Учението, което ви давам, не мене. Питайте, за да ви отговоря. Не се страхувайте, че ще покажете слабост в незнанието си. Никой не се е родил научен.

Приемете ме като Приятел, който ви подава ръка, за да ви вдигне на високото.
Не казвайте като Глупака: “Сам ще дойда”.
Защото не знаете кога ще ви свърши времето. Може утре да е последният ви ден. Затова дерзайте днес да намерите. Ако искате да намерите, всяка минута за вас е ценна. И ако ви подавам ръка, вземете я. Приемете, че вашето търсене ви е довело до ръката ми, и не аз ви я подавам, а вие я сграбчвате, като логичен акт на вашето търсене.
Не ме приемайте като някой, който ви гледа от високото. Защото съм при вас и всичко, което хвърляте върху мене, остава в мене.

Отърсете се от ревността си, за да Живеете.

Право показа Христос, като уми краката на учениците си, че Учителят не е по-горен от учениците си.
Ако Учителят е дошъл да ви научи, то е защото Бог се нуждае от вас. А Бог не се нуждае повече, или по-малко, защото там всички са равни. В Бог нуждата е една – Любов.
Това се знае от Учителите, знайте го и вие.

Не казвам да не се съмнявате. Съмнявайте се, но не чрез отрицанието си, а с въпросите на които искате отговор. Защото някои от вас задават въпросите с готовите си отговори.
Казах ви вече, Глупостта е която казва Аз Знам. Мъдростта казва, Аз се уча.
И аз като вас се уча. Но и нещо знам, което искам да споделя.
Изборът е ваш – приемате, или отхвърляте.
Никой нищо не губи, ако нищо не е имал.
Това ви давам за успокоение, защото ви обичам.

С много Любов

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

За Състраданието
( и “страшния” Съд)

Имало някога един убиец. Той причаквал пътници на един горски път, обирал ги, и повечето от тях убивал.
Един ден както чакал в засада, си мислел:
“Ох, време е да сменя пътя.” – и червата му къркорели от глад.

И… чудо! Изведнъж къпината до него пламнала, и в нея се явил Бог.
“Добро решение, синко – рекъл Той. – Пътят на убиеца не е най-добрия път за един човек. Хм… Исках да кажа, че е най-лошият път, който си могъл да избереш.”

Убиецът не бил от съвсем неграмотните, и вече бил запознат с тази странност на Бог, да се явява в горящи храсталаци. Но и не бил от най-досетливите, за да преглътне напиращата честност на глупака:
“А-а…, мислех си, че на този горски път, бизнесът не върви много добре, та реших че е време, да се преместя на царския път. Повече народ минава…” – смигнал тарикатски към пламтящата къпина.
От там пък се чуло преглъщане на сухо, и дълго конфузно мълчание.
“Пак сбърках с добрината си… – помислил си огорчено Бог – Но така и така вече Съм тук, що да не се поразприказваме с тоя грешник.”
“Колко си убил до сега?” – обърнал се Той към убиеца.
“Трябва да съм прехвърлил петдесетарката – пресметнал набързо оня – но види се, това не ми пречи да седя на приказка с Бога” – изсмял се гръмогласно, но бързо се усетил, и погледнал с надежда към пътя.
“А какви убиваш?” – “полюбопитствал” Бог, колкото да потръгне приказката.
“Каквото мине през ножа.” – отрязал късо убиецът.
“А не ти ли е жал? Няма ли и капчица състрадание в теб?”
“Състрадание ли!? Аз достатъчно страдам за себе си, че да имам сили да го правя и за другите. – вече съвсем на сериозно, приел разговора убиецът – Страдай Ти. Нали за това си Бог.”
“Искаш ли – светнала ненадейно идея – да ти дам от Себе Си, та да видиш какво е да си Бог?”
Главата на убиецът, започнала бързо да пресмята плюсовете на предложението.
“Поне ще знам кога ще дойде плячката – помислил си и приел – Съгласен съм!”
Мигом къпината изгаснала и Бог изчезнал, незнайно защо и къде.
А убиецът вече виждал в себе си как през няколко завоя към него се приближавал пътник, с кесия жълтици.
Заел той удобна позиция, и когато жертвата приближила, скочил зад него, и замахнал с ножа да го убие. Нещастникът се извърнал и с ужасени очи видял, последния проблясък на живота си, по острието на ножа.
А убиецът погледнал в очите му и ВИДЯЛ.
Видял четири дечица и жена, чакащи своя татко и съпруг, да се върне от дългогодишен гурбет.
Видял скръбта им в деня на погребението, видял мизерията и глада през следващите години, видял смъртта на две от децата, смъртта на съкрушената майка…
Видял МНОГО.
И страшна болка свила сърцето му. Ръката му увиснала, и той пуснал ножа.
“Върви си пътниче” – проронил със сълзи в очите убиецът.
Пътникът хванал ръката му, целунал я и пуснал жълтица в нея.
Тръгнал си, а убиецът загледан в гърба му видял щастливата картина на неговото посрещане.
Видял новата къща, която вдигнали, видял сватбите, на децата му, видял внуците и щастливият дядо, разказващ приказката за добрия разбойник.
Червата му отново изкъркорили, и това го извело от ясновидския транс. Погледнал жълтицата в ръката си и извикал към Бог:
“Ела, Боже, и си вземи Своето.”
Начаса къпината пламнала отново, и Бог му проговорил:
“Знаеш, че златото и всичко що е по земята е мое. Но знаеш също, че не за Себе Си, а за вас съм го направил. Задръж си жълтицата.”
“Жълтицата си е моя, и не за нея те викам, а да си вземеш това, което ми даде. Не искам да се чувствам като Теб. От това състрадание ми остана само една жълтица, с която не мога да си платя, седмица даже в страноприемницата. Аз съм в гората, а оня си замина с жълтиците при жена си и децата си. Той е добре, а аз с Твоето състрадание си останах гладен. Не го искам. Вземи си го.”
“Човече, това състрадание ще те направи Добър, а на добрите е царството ми на небесата.” – съкрушен проронил Бог.
“Състраданието ли ще те направи добър, или добрият има състраданието” – чуло се откъм пътя.
Един философ с ученическа торбичка, дочул разговора на двамата, решил да се намеси в него.
Бог дори не го и погледнал. Познавал го от Началото.
Убиецът също не го погледнал, и той го знаел като беден.
Философът продължил нататък говорейки на себе си:
“Ако състраданието е добро, то значи, че и страданието е добро… Но добро ли е да страдаш, и добро ли е да съизстрадваш болката на другия…Всъщност болката е за глупака… А може ли глупакът да помъдрее, ако не разбира думите на мъдростта?”
“Убиецо, ти имаш по добри шансове от него, – един от пламъците на къпината, посочил след философа – задръж това, което ти дадох.”
“Не!” – отсякъл убиецът, и в тази секунда Бог изчезнал със Своето Си.

***

Минали години, минало и времето на убиеца. Дошъл часът, на страшния съд.
“Е, човече, дойде време за съд. Готов ли си?” – добродушно го посрещнал Бог.
“Да, Господи. Съди ме. Знам, че си добър, и вярвам в правдата Ти.” – дипломатично отвърнал убиецът.
“Ха-ха, – засмял се Бог – много Съм добър за да те съдя. Ако Аз съдя, ще оправдая всички ви. На това се и надявате. И очаквате да ме изхитрите. Другите не знаят, но ти вече знаеш…”
“Какво?” – в лошо предчувствие се изпотил убиеца.
“Веднъж ти дадох от Себе си. Сега пак ще ти дам. Ще ти дам Добротата Си, за да видиш живота си с нея, и сам да отсъдиш за себе си. И Моята Доброта ще бъде твоята гумичка за изтриване. Където видиш твоя лоша постъпка, изтрий я. За да остане в царството Ми само Добро. Така ще изтриваш и част от себе си. Ако остане достатъчно, за да те има с Нас – ще бъдеш.”
“А колко ще е достатъчно?”
“Колкото кажеш ти…”
“А дали аз ще го кажа, или Добротата ти?” – усетил клопката, прохленчил убиецът.
И животът му започнал да тече пред очите му. А той бил Божията Доброта, и гледал с ужасено сърце. Гледал мъките на сираците, чиито бащи бил убил. И от мъката, го боляло него. Усетил скръбта на майките, чиито деца бил убил. И скръбта била негова лична. Усетил глада на семействата, чиито пари бил ограбил… И страдал гладен с тяхната болка. Усетил…
“Но, Господи – проплакал той – това не е моят живот. Това е животът на други хора… И това, което ми даде сега не е Доброта, а Състрадание… Или състраданието, което ми даде в гората е било Добротата ти?”
“Всичко е едно, човече, и се нарича Любов. А твоят живот, са твоите дела. Това, което виждаш е това, което си оставил с живота си. То е което си живял на земята. Трий!”
И убиецът триел, триел, триел… Стигнал до момента в който пуснал гурбетчията, без да го обере. Погледнал към Бог с благодарност:
“Благодаря ти, Господи, за този миг от живота ми… Но не е достатъчен. Изтрих повече, отколкото остана от мен. Съдбата ми е смърт – покрусен свел глава убиецът.
“Ти не си имал Живот, за да се съдиш на смърт, човече. Наградата ти можеше да е Живот, но ти я пропиля. Ето, сега ще взема Добротата Си от теб, и твоя живот ще стане Мой. И ти ще станеш Моя памет, и памет на всички, Които имат Моето.” И Бог взел Своето Си, а пред Него не останало нищо, което да бъде Някой…

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

Кратко за Любовта

Любовта.
Няма Любов, когато има омраза. Когато има омраза, любовта е същото чувство, като омразата.
Отново ще кажа – Любовта не е чувство, а състояние на Духа.
За да го постигнете, трябва да изхвърлите от себе си всяко сравнение.
Сравнението довежда противоположностите, а с тях не може да се постигне Любовта.
Любовта не е като онази хармония, в която може да използваш дисонансите на музиката и пак да звучи хубаво.

Любовта изисква притихнал Дух.
Дух който се е обърнал единствено към Себе Си.
Не обръщане към Егото си, а потъване в Онова Цяло, Което сте и в Което са всички.

Любовта не съди(сравнява) защото в това се проявява омразата(лошото), а Тя (Любовта) не иска проявата на омразата, а единствено Себе Си. Защото само Тя Е.
И нищо друго няма.
А ние сме Нейна игра. Игра, която би могло да се нарече Живот на Любовта.
Ако познаете Любовта в тази Игра, ще познаете Този Който Съм.

Любовта е липса на омраза и липса на любов.
Любовта е Нищо.
Любовта е Всичко.
Ако ви Я разкажа, ще Я “убия”.
И вас ще убия, защото сте нейни деца.
Намерете Я и Живейте.

Николай Сисоев – Труден

Словото води никъде, или много далече

Писма до Вас

НАШАТА Улица

Всеки от нас си спомня детските години с особени чувства на носталгия, неповторимост и безвъзвратност.
Не и аз. Чувството на неповторимост и безвъзвратност отсъстват от моите спомени за детството. Какво значи това?

Спомням си (как бих могъл да забравя) нашата улица. Сега съм далече от България. А и отдавна се преместихме на друга улица в града. Но онази улица от моето детство е нещо, което малцина са виждали.
Широка калдъръмена улица без тротоари. От двете страни наредени бели каменни стобори, високи, колкото да покажат границите на улицата, и достатъчно ниски за да не скриват дворовете.
Пред всеки каменен зид имаше пейка. Големи порти насичаха белотата на каменните зидове и приличаха на тирета върху белия лист на дяланите камъни. Красиво.
Но това никой не забелязваше когато цъфтяха калдъръмчетата. Късно на пролет, калдъръмчетата цъфтяха. Едни такива малки цветенца с тънки месести листа, поникнали между калдъръма. А цветовете им бели, червени, жълти, оранжеви, лилави…
И когато цъфтяха калдъръмчетата, калдъръма се скриваше.
Късата наша улица с млекарницата в дъното ставаше непроходима.
Непознати странници, случайно минаващи от там, се спираха в началото на улицата и се захласваха.
И забравяха, че искат да минат по улицата.
Седяха, гледаха, радваха се (някои плачеха) и си тръгваха кимайки с глава.
Ние децата си имахме наши си “тайни пътеки” в този цветен килим.
Тръгваш от китката с жълтото, прескачаш бялото и червеното, после на бялото и оранжевото завиваш две туфички на ляво и скачаш на пейката.
“Иване-е-е-е, айде бе! – Иванчо се показва изпод сайванта – И кажи на майка ти, че на задната порта я чака яйчаря…”
Нашата улица…

Един ден отправях благодарност към Бога. Често го правя. Работя и си мисля за Бог. Задавам въпроси. Понякога получавам и отговори. Друг път благодаря. Понякога и моля.
Та, един ден благодарих за това, което Бог ми е дал. Казах Му, че всичко, което имам от Него ще е не само мое, а на всички, които го поискат и могат да го носят.
Искаше ми се да дам нещо в замяна не, а по-скоро като израз на благодарност. И какво мога да дам аз на Бог.
Себе си вече Му бях дал.
И реших да Му дам МОЯТА улица.
Защо “МОЯТА”?
Защото така както аз я имах в себе си, никой друг я няма.
Всеки различно усеща и различно пази в себе си нещата.
Затова казвам МОЯТА улица.
И така както я имах в себе си, взех в ръцете си МОЯТА улица, вдигнах я над главата си и казах:
“Вземи я Отче наш. Най-скъпото, което имам е Твое. Моля те единствено да ми позволиш, когато се върна при Тебе, да отседна на НАШАТА улица. Благодаря ти.”

И така моята улица е при Отца.
Чака ме.
И Отца ме чака на нея, за да ми каже, че улицата е НАША, и мога да Живея на нея докато Аз искам.
На НАШАТА улица има място за всички.
Ако не беше така, нямаше да ви го кажа.
Защото къщите на нея, вече са подредени.

Ноември 2001

Николай Сисоев – Труден