06.10.1998. Доста неща се случиха. Колата е дадена за боядисване; до края на седмицата вероятно ще е боядисана. Венци Бъчваров ми нарисува върху листче официалния адрес на българското посолство в Париж и две имена на българи емигранти: някоя си Юлия Кръстева и някой си Цветан Тодоров, които нямам честта да познавам. Според госпожица Ичевска, колега от училището, която има по-близки отношения с университетските среди, тия двамата били светила в съвременната най-модерна линия в литературната критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева пак от същия извор научавам, че била „върла феминистка в парижките интелектуални кръгове“… „Върла феминистка“ дали не значи грозна и с опак нрав, та мъжете я избягват, питам се.
Че какво са снобите!… Скучаещи заможни дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, сипано в кристална чаша, в случая: мадам, мадмоазел и мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан, толкоз по-занимателен си за тях. Значи, тая подробност относно „парижките интелектуални среди“ мен, като клет българин! – допълнително ме амбицира.
Достойнствата на г-н Тодоров?… Доколкото ми стана ясно, син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който пък е близък приятел и съратник на „митичния“ Александър Балабанов, с когото заедно списвали литературното издание „Развигор“, просъществувало от 1921-ва до 1926-та. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, и комай единствен засега, том от 1973 г. със статии на проф. Балабанов. А тоя том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво друго освен със своята разхвърляност и приятен интелигентски апломб (направо парадоксално съчетание).
Вестникарският стил на родения в Щип, Егейска Македония (1879 г.) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се струва, след като събитията – обект на внимание, са затрупани от дебел слой историческа пепел и прахоляк. Повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се съобщи нещо велико и съкровено за българското общество и самолюбие в малко по-високи дози. И все пак – простено да му е на професор Балабанов, защото е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.
Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника „Кардиф“, да го пратя тоя пакет до Франция, Париж – „столицата на разврата“, както твърди хлевоустият 23-годишен (през юни на 1871-ва) Христо Ботйов… Пък нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мене задава въпроси: „Това ли е Моментът, преминаването на Рубикон? Готов ли си за промяна на статута ти на анонимен говорител? Не си ли твърде изкушен от суета, след като трийсет години си подвивал опашка и се правеше на буболечка?“
Какво умея?… Знам да пиша. Усещам мокрите кокошки в литературното поприще, независимо с какъв ореол са обкръжени. Знам, че тоя народ си няма добри учители, в смисъл – мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и вълци в овчи кожи (айде, пак цитатче от г-н Ботйов!). Знам, че някой с думи прости трябва да подскаже на българина, че сам себе си не цени и му липсва самочувствие, и че да се промени това положение зависи пак от същия тоз обикновен българин. Ама да му се подскаже не смеешком и не ехидно, както си е позволил Алеко с мизерния образ на наш Ганя.
Какво искам?… Анонимността е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм. А наистина съм един от седеммилионната маса българи в границите на опоскана от хитрите си съседи България. Харесва ми това да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много – и най-различни! – българи. Моят собствен физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание всеки българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чийто мозък е промиван от най-ранно детство в условията на т.нар. „пролетарска диктатура“ и „победил социализъм“ с най-могъщия, най-съвършения (хе-хе!) инструмент на мисълта – „Капиталът“ на г-н Маркс.
За много работи съм простил и съм готов да прощавам, но нямам намерение нито една от подлостите на реалния комунизъм да отмина с мълчание. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят Карл Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром, например, високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); моето далеч не тъй меродавно мнение по тоя въпрос е различно. И не заради себе си, и не заради някакви лигави интелигентски пози, а заради паметта на моите кръвни близки и познати, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. От тяхно име бих могъл да попитам: „Ако не беше вашият гениален Маркс, дали изобщо щяхме да имаме рядкото щастие да живеем управлявани от марксисти-комунисти?“
На себе си лично си пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да ме обича именно заради опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото се може по-дълго и да продължавам да правя това, което най го мога – да описвам мислите и настроенията, които ме връхлитат.
Много важно!… Ще си пратя посланията до „родолюбивите българи от Париж“ като по Нептунова поща (т.е. – като писъмце в бутилка по капризите на световните модни философски и лингвистични, и всякакви течения около материците с накацали зиморничаво по тях милиарди хора. Ако е писано да видят бял свят – добре; ако ли не – и това е добре: мен то не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен човек от Източна Европа. Важно е за мен тия мои „графомании“ да се съхранят… Ако не сега – в някой друг, бъдещ живот тия семенца ще трябва, длъжни са… да покълнат, да дадат плод, за който мечтая и ми е топличко на сърцето с тая мечта.
Наивността на Христо Ботйов, заблудите на Никола Йонков, театралностите на Пейо Крачолов са ми пример, обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-надалеч.
07.10.1998. Снощи по една студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие, на четиридесетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от книгата „Кардиф“ отлетяха за Франция. Пакетчето – адресирано до г-н Стефан Тафров, българский посланик. Го-о-олеми работи!
Миналата вечер се обади Тодор Биков. „Прати книгата, за която си писал оная хубава рецензия – казва. – И една снимка твоя донеси!… Ти, Гьорги, все пращаш по разни хора… Що не дойдеш да се видим, да си поговорим!?“ „В книгата, дето сте си я купили – казвам, – има снимката ми.“ „А-а, така ли!“ „Значи, не сте я отваряли тая книга…“ – И приключихме въпроса. Попитах за откъса от „Ламски“ (заглавието на тоя епизод от романа е „Главният прокурор на Републиката“, показва обаятелния Иван Татарчев). Ала Биков отсреща дава отбой, мрънка в слушалката: „На тоя етап няма възможност да го печатаме. Но ти пращай твои работи, въобще не се ограничавай!“
С Re. – пак край реката – обсъдих, и тя е съгласна: моя снимка не трябва да се появява във вестничето „Арт-клуб“. Портрет в рамка сред други портретчета на велики личности, застинали в интелектуални изображения???… Само това, точно това – категорично не! Хайде де, какво общо имаме ний с „Алеята на първенците“?! Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край реката в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем моя милост сегиз-тогиз скачаше чисто гол, както го е майка родила във величествено спокойната древна река.
Бележка: Това тук е от поредицата есета от ръкописа с работно заглавие „Въведение“, които от два месеца вече публикувам с продължение във форума „Език и литература“ на all.bg.
