Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също – изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво – винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.
– Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич. И така ден след ден.
В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то – не понасяше чуждото страдание.
– Човече – извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, – тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.
– Колко си наивно! – възкликна човекът. – Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.
– Да, може би си прав – каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. – Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.
– В дълбоко заблуждение си – строго каза човекът. – Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.
Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.
– Когато съм неуверено и объркано – започна отново то, – …
– Това обяснява всичко – прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. – Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.
– … тогава запявам – продължи птичето, което не разбра думите на човека.
– Нима можеш да правиш нещо? – Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. – Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?
Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.
И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея – също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.
Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.
Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.
В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.
– Ти си единственото същество, достойно за моята любов – успя да промълви той.
– Наистина ли? – със съмнение в гласа запита птичето.
Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.
– От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.
Щастлива усмивка озари лицето на човека.
– Но аз имам дом! – възкликна птичето. – И нямам врагове!
– Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне – нетърпеливо каза човекът. – А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.
– Да, да – обади се птичето, колкото да каже нещо.
Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.
– Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината – и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. – Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.
– Да, да – каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.
– А сега ела, за да те заведа у дома – и човекът протегна ръце.
Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.
– Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво – с много чувство в гласа продължи той.
– Не вярвай на думи! – каза вятърът и потегли отново на път.
– Не отивай! – зашепнаха листата на дървото.
– Ще ни липсваш! – чуха се гласове отвсякъде.
– Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света – добави човекът.
– О! – възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.
“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” – помисли си то.
Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.
– Ето ме! – изчурулика.
Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.
Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.
– Браво, браво! – пляскаше с ръце и се смееше. – Ти си най-умелият пилот в света.
Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.
Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше – просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.
– Е, нищо – казваше му той в такива случаи. – Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.
И го галеше и целуваше нежно.
Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.
– Виж, миличко – каза му един ден, – ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.
Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.
– Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.
Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратятя си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.
– Ела с мен – прошепна му.
– Бягай, бягай! – подканиха го листата на дърветата.
– Спасявай се! – настойчиво зашепнаха всички наоколо.
Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.
– Чирик, чирик! – изтръгна се от него и то се понесе нагоре.
Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.
– Върни се! Върни се! – извика човекът. – Не мога да живея без теб!
В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.
От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.
– Болно ли си? – тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.
Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.
– Миличко – обърна се човекът към него, облян в сълзи, – кажи ми какво да сторя за теб?
Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?
– Само не умирай! – възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. – Ще потърсим помощ.
Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.
Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:
– Моля ви, помогнете!
– Как, как!? – развълнуваха се те.
– Спасете моето птиче! – шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръ-щаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.
– Направете нещо! – призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.
– Какво, какво!? – питаха се те.
Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.
Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.
Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.
– Помогнете! – помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.
– Всичко е наред – примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.
Но никой на земята не ги чу.
Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.
– Моето птиче – прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. – Живо е!
Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.
– Живо е! – каза си с облекчение, благодарност и смирение. – Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.
Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му – ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.
Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина
