Седях зад бюрото в 13-етажната си сграда. Бях на последния етаж. Погледнах надолу. Там в ниското имаше една стълба. Още преди да дойда тук (а може би и преди да се родя) тази стълба си стоеше на същото това място…

Пред всеки рано или късно се изпречва стълба- Стълбата на живота, на успеха, на опита. Наричана с много имена стълбата е една и съща-водеща към Върха. Върхът, който малцина са достигали( и то на каква цена). Върхът, за който всички са чували, мечтали, ридали.Много е лесно да паднеш, изкачвайки тази трудна и дълга стълба с незнайно колко стъпала, всяко от които крие риск да се подхлъзнеш и да паднеш надолу. Да паднеш и да започнеш от начало, да видиш хората, които си задминавал с насмешка. Да, те “препускат” пред теб, а ти? Ти оставаш там, в ниското, забравен, омърсен, отречен от всички, на които си “помогнал” по пътя на своето изкачване…

Понякога падането е болезнено, понякога необходимо, но винаги кално.. Понякога ти се иска да паднеш, да започнеш отначало без старите грешки, без болката, без разочарованието, да преоткриеш нови възможности, нови висоти, нови шансове и нови усещания…

Понякога падане няма, но когато достигнеш Върха на Стълбата, вече си така изцеден от цялото това трудно изкачване, че нямаш сили да се насладиш на момента. Оглеждаш се около себе си и търсиш някого, на когото да се опреш, да си поемеш дъх и да видиш така жадуваната и силно преследвана Гледка от Върха на Стълбата, но няма такъв. Ти си сам на това място, така трудно за достигане. Всичките ти близки и приятели са изостанали някъде далеч зад теб и вече дори не можеш да ги откриеш. Опитваш се да си спомниш какви бяха лицата им, какви бяха усмивките и мечтите им, какви бяха красивите моменти, прекарани с тях… Мъчиш се да се сетиш, но не можеш, незнайно защо пред погледа ти изплуват само стъпалата, на старата, вече добре позната Стълба. Започваш да се чудиш кога си тръгна от тях, защо, как…

Високото привлича погледи (и твоят така беше привлечен), тръгваш към него, тръгваш към новото и непознатото, като си мислиш че то ще е по-добро, по-стойностно, иска ти се да полетиш и едва тръгнал, вече да си на финала… но не може, има строго определен ритъм и той не бива да се нарушава. Стъпка по стъпка, стъпало след стъпало, ден подир ден, година след година. Ако случайно ти хрумне да нарушиш този така добре установен ред, плащаш цената многократно и в крайна сметка губиш още повече време…

Стигнал лелеяния Връх, ти вече се чудиш заслужавали ли са си всички тези жертви… вглеждаш се в себе си (вече няма у кого другиго)… виждаш че си гол, от чувството ти за справедливост не е останало и капка, в лявата половина на гърдите ти зее дупка, последният помен че някога там, вътре, е било човешко сърце…

Вече цял час стоях и гледах Стълбата, видях едно дете, или поне приличаше на такова-от него струеше такава невинност и чистота… То посегна към стълбата и изкачи първото стъпало, хареса му… Обърнах се и се загледах към съседната сграда, тя беше по-висока от моята, исках да съм там, моето старо “там”, се беше превърнало в “тук”. Усмихнах се на себе си и излязох от стаята. Пред високата сграда имаше стълба, изглеждаше стара…

Музикален поздрав за всички посетители на Truden Web Site.
Васко Василев в изпълнение на “Либертанго”.

Дочух за книгата на Ваня Константинова “Благодарим ти, мистър Уан”, за която Силвия Томова казва:

„Благодарим ти, мистър Уан” е книга с къси разкази. Вижда се от съдържанието, където са изписани заглавията им. Истината обаче е, че това е стара географска карта, открита случайно от автора под една сламена шапка и доста прах преди 20 години. Картата е била толкова крехка, че веднага се разпаднала в ръцете на автора и така се родила тази книга. Никой не би оставил един непознат континент, рисуван толкова дълго, просто да изчезне и никой да не разбере за него и странните му обитатели. Този континент вероятно отдавна е обвит от корали на някое океанско дъно, но изследователите, с тази книга, вече могат да предположат как са живели хората там, в какво са вярвали, как са пътували, с какво са се хранили. Несъмнено данните за тези изчезнали хора биха преобърнали представите за древните, а заедно с това и представата за времето въобще. Не съм специалист нито в областта на историята или митологията, географията или биологията, химията или физиката, но съм убедена, че героите, които населяват тази книга ще разклатят сериозно устоите на не една наука. Като че ли алхимиците са възкръснали… Това е и посланието ѝ, което успя да стигне до мен. Заедно с Одри Хепбърн, плетача със сребърна игла, мъжа, който си бе намерил мисията, картографа, хубавата история, която крие тайната си…” 

Чудя се може ли някой да ми помогне да имам тази книга в Африка и благородно завиждам на онези, които могат да си я имат в България.

Сходни новини

“И слезе Господ на Синайската планина и повика Той Мойсея при себе си.
И Мойсей се качи.

И рече Господ на Мойсея: слез и заръчай на людете си да се не втурват към Мене за да ме видят, за да не паднат ниско завинаги.

Тогава Моисей отговори: не може народът да се възкачи на Синайската планина. Защото Ти забрани, като каза: постави прегради около планината и освети я!

Но Господ рече на Мойсея: иди, слез долу, после качи се пак, вземи и Аарон със себе си.

Моисей слезе и каза това на людете си, после отново качи се.

Тогава Бог изрече: Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, из дома на робството.
Да нямаш други богове освен Мене… ” (Изход 19:20-25, 20:1-2.).

Така е говорил Господ на Мойсей на Синайската планина, според Свещеното писание, когато е давал на хората своите Десет Божи заповеди. От онова библейско време много вода е изтекла, но и днес, когато човек поема нагоре, към едно или друго планинско било или връх, обзема го особено чувство: колкото по-нагоре напредва, толкова повече сякаш олеква, става по-освободен от дърпащите го надолу тежести на ежедневните, житейски задачи. Тогава, като хвърля сегиз-тогиз поглед към забулената в мъгла низина, откъдето се дочува глухия тътен на големия град, изведнъж схваща, че това всъщност не е низина, а е огромен казан, в който врат мъченици. И врат само затуй, защото рядко поглеждат нагоре. А мъглата всъщност не е мъгла, а е стелеща се над казана пара, примесена с миризма на варено.

Тъй много често си мисли изкачващият се в планината, та по някое време неусетно го изпълва усещането, че и той самият, подобно на Мойсей, ще срещне Бог там някъде на високото – за да си поговорят. Или: за да Го усети поне. Може би защото с набирането на външна височина, по някакви неведоми причини, само Нему известни, става набиране и на вътрешна височина. Настава мощно вътрешно повдигане, та човек изведнъж разбира, че вече не е онова дребно и уязвимо същество, а е Нещо голямо, безкрайно и вездесъщо.

Българинът, както се знае, не е от най-прилежните в църковните дела. Може би защото Бог се е погрижил предварително, създал е на българската земя чудни храмове във вид на планини, където той да може да се моли, да “поговори” с Него когато пожелае, та от други храмове да не сеща кой знае каква нужда. Стига да поглежда по-често нагоре. И по-малко да ври в казана на ниското. Както е ставало толкова време вече…

Какво би станало, обаче, ако хората от “врящия казан” в ниското вкупом тръгнат нагоре, за да завладяват високото? Би станало така: планината да лумне в пламъците на пожар и самолети отдалече да пристигат “за да спасяват” планината. Или пък: върху планината, подобно гнойни циреи върху тялото, да изникнат бетонни недомислия. А скоро след бетонните недомислия на рояци да започнат да пристигат много още недомислия във вид на хора от “казана” в ниското – със своята си миризма на варено и печено, с несекващите си наздравици, с тътена на чалгата и кючека и с щедрото предлагане на плът. И какво би станало тогава?… Тогава Бог би отвърнал лице, би напуснал планината завинаги. Напуснал би Храма, създаден от Него самия. Тогава Той безвъзвратно би отвърнал лице и от народа, допуснал всичко това да се случи.