Ние сме Трудни, те са лесни!
С вас сме, Юнаци!
Испания-България: 29 Юни 2008 (втора среща)
Благодарим Ви за Победата, Юнаци!
Във втората среща нашите Юнаци доказаха, че наистина европейският шампион Испания е ЛЕСЕН.
Копнеж по тъгата
Dimíter Ánguelov
Превод от португалски: Здравка Найденова
– Какво искаш да правиш, когато пораснеш? – попитах едно дете, което ми се стори малко тъжно.
– Да тъгувам.
– А знаеш ли какво е „да тъгуваш”?
– Не, още не знам.
– Тогава, как можеш да искаш, щом не знаеш какво е тъга?
– Да искаш е по-старо от да тъгуваш.
– Точно така! Ти си много мъдър за възрастта си, но нищо…
– Един ден, ако ако е рекъл господ, ще бъда още по-мъдър.
– Тогава, слушай: помоли майка си да ти обясни това, което ще ти кажа. Един ден няма да има дни, нито нощи – всичко ще бъде еднакво. Освен това, Бог нито иска, нито желае. Започна ли вече да учиш вероучение, изповядвал ли си се?
– Да, започнах и вече се изповядах.
– Така не се говори с дете, на всичко отгоре свръх надарено!– каза майка му, която междувременно беше дошла.
– Има деца толкова преждевременно развити, че на двадесет и няколко години вече са сенилни.
– Къде?
– В литературата, в изобразителното изкуство, в политиката. Навсякъде.
– Дай боже да не е неговият случай…
– Дона Мария, не се заблуждавайте! Всемогъщият, всезнаещият или вездесъщият не може да има желания, въжделения, капризи. Той се радва на божествено безразличие. Но не спи, няма сънища, няма мечти, дори не изпитва тъга. Има нещо по-силно от желанието и въжделението там, където не се желае, нито се иска, а само се допуска един сладостно невъзможен копнеж: химерата, стремежът към нереалното, към това, което не безпокои, защото няма да се случи. Един неволен акт и ето ни сътворението на света. Едно първо изумление и ето ни религията. Така виждам аз тази история.
– Добре, не му мътете ума. Имам работа…
– Слушай внимателно. Майка ти е добър човек и добра майка, тя е мила жена. Но възрастта й е изхабила търпението. Именно затова сега ти обяснявам тези неща. Бог е всичко, което пожелаеш, но нищо, което можеш да си представиш. Де да знаехме по-малко за нашето въображение!
Творецът (използвам главна буква само заради теб!) е безименен, направил е всичко набързо, как да е. А после е забравил, загубил е интерес. Кой може да каже колко пъти се е преродил и като какъв и дали не ходи и днес, тук някъде, измежду нас и не се бунтува и роптае срещу небето?
Но неговият ропот навярно прилича на пръхтенето на някой овен, отлъчил се от стадото, който иска да предупреди света, че се е загубил, че не го чака нищо добро. И трепери от страх, предчувства някаква неясна опасност и пръхти още по-силно.
Как да разпознаем този непознат сред толкова уплашени, изненадани, екзалтирани гласове? Той, този непознат, някога е постъпвал като скотовъд или земеделец. Обичал е всичко, изпитвал е нежност гледайки сътвореното, наслаждавал се е на цветовете, на формите и на движенията, подскачал е и е викал от радост като дивак, търкалял се е по земята като магаре или като прасе в локва, но душата му винаги е оставала пречиста.
Обичал е сътвореното, защото е знаел, че е осъдено на унищожение от някаква болест или бедствие, също негови творения. Обичал го още повече, защото по някое време, „един ден” както казваш ти, е престанал да се различава от другите. И върху душата му са се спуснали мракът на познанието и агонията на ентусиазма. И във всички очи е забелязал загадката на отчуждението…
Изпитал е предварително тъгата по смъртта и по нещастието, по неизбежния край. Но не е могъл да устои на зова на душата си – да създава, да продължава да създава до сетни сили. После паднал в собствените си очи, както е станало и с Дявола – неговото любимо същество. Напуснала го е волята, изгубил е желание за каквото и да е. Изпаднал в нирвана… Знаеш ли какво е това?
– Знам много добре.
– … но и до днес се скита, изгубен сред нас, и се старае да се учи от добрите и от лошите. И неговият стон пронизва всички ни, когато страдаме или ликуваме заради нещо незначително.
Чуваме риданието му във вятъра, в шума на морето, в мученето на добитъка, накратко, в най-различни звуци и шумове, всички те, създадени от него. За това го обичаме (не всички го обичат или уважават, но Той така е пожелал), защото въпросният безименен и непознаваем живее в нас, умира и възкръсва във всяко същество, което се ражда и тъй нататък. Затова не казвай, никога не казвай „ако е рекъл господ”, защото отдавна Той не е господар на собствената си съдба.
С всеки и във всеки един от нас Той започва да учи азбуката, понякога се отказва, друг път продължава, но умира невеж като нас, макар да ненавижда невежеството на другите. Когато си тръгна, не тъгувай по нашия разговор, кажи на майка ти, че този човек е бил въплъщението на Христос или на някой друг, който ти хрумне, това е невинна лъжа, защото, повярвай ми, твоята майка вярва повече в теб отколкото в Бога, в Христос или в друг непознат.
Бъди щастлив в твоите тъги и копнежи, възпявай ги в Алфама*, в Порту или в Куимбра, и радвай с песента си всички сърца, жадни за фадото на тъгата. Един ден ще станеш местен бог, дори против угасналата воля на Бога, ако сърцето ти пожелае това. Блажени са, които казват „Направих всичко, което зависеше от мен”! И си лягат, и заспиват, и сънуват, че са господари на своята съдба.
Но има една подробност в този ужасен сън, по-голяма от живота, от съня и от смъртта… Забрави! Това не е за деца, нито за възрастни. Не е за никого. Помни само, че някой е бог само защото не иска нито желае.
Така ще ти е тъжно за всички, които не познават тази загадка, ще ти е мъчно и за твоята невинност, която свършва сега, след като ти разкрих тази голямата истина. Кажи, обясни всичко това на майка ти. Вече нямам никаква работа тук. Сбогом!
– Не се безпокойте, ще й обясня, когато порасна. Когато стана на Вашите години – каза детето, усмихна се и посегна към един шоколад.
Исусе! Кой не обича шоколад? Все едно дали е мъдрец или не.
______
Алфама* – квартал в Лисабон
Pървата публикация на разказа е направена в електронното списание Public Republic.
Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.
СКРИТАТА СИЛА НА ДУМИТЕ
Общоприето е да се смята, че думите носят информация, знания, настроения, идеи, благодарение на своя смислов еквивалент. А истината е, че в тях стои закодирано и още нещо, макар то да е не така лесно “видимо”. Та нали всяка дума и всяка композиция от думи носи в себе си и свое специфично съчетание от звуци – своя собствена и уникална мелодия, така да се каже. И тази “мелодия” като се излъчва навън, после се възприема и навътре от едни най-специални човешки рецептори. Така тя пронизва ума и душата – прониква в съзнание и подсъзнание, преминава през знайни и още незнайни места в човека. И като прави всичко това, сигнализира, променя, влияе – точно според своята собствена природа.Нека се опитаме сега да разберем тази природа, като се вторачим в един конкретен звук. Да направим това чрез няколко български думи, започващи с “о”: около, околовръст, обикалям, обръч, объл, област, околия, общо, общество, обединение, обхват, обход… Какво има? Веднага се набива на очи, че при всички тях има, като че ли, някаква о-образност – нещо, което обхваща и обединява. А като се вгледаме в графичното изображение на звука, напомнящо кръг (обръч), лека-полека започва да ни просветва. От същото можем дори да съдим: защо думата обич е по-всеобхватна (обгръщаща), отколкото думата любов.
Много специално е и звукосъчетанието РА. То е звуков еквивалент на процес, при който най-общо има трансформиране на вещество в енергия – почти тъй, както става при изгарянето на наръч дърва. Защо е такъв еквивалент? Защото може да се провери. Например чрез думата РА-дост. Нима тази дума не означава най-първо освобождаване на енергия, чрез усилване на горенете, в случая – вътрешното? И не само означава, тя съдейства за същото. И никак не е случайно, че думата, означаваща онова, което дава материал при физическия процес горене – гора (дървета) – и думата, означаваща самия процес горене – горя (гора) – са почти еднакви, при това и сричката, върху която пада ударението и в двата случая е ра (ря).
А случаен ли е бойният вик “У-РА”, при който ролята на предхождащият звук “у” е да насъсква, както правят понякога футболните запалянковци, издаващи пронизително освиркващия вик ууууу! Значи: посредством бойния вик “У-РА” най-напред се цели насъскване (надъхване, насочване) и после – освобождаване на енергия. Цели се бойците да станат по-силни и смели, по-боеспособни и резултатни в действията си… А не се ли наричаше РА и главното египетско божество? И когато древният египтянин молитвено е произнасял РА, с вперени очи в изгряващото слънце, той не само си е представял едно движение отдолу нагоре – от Земя (материята) към Слънце (енергия, Бог) – но всичко това наистина е ставало в някаква степен, посредством въздействащата сила на този звук.
Щом РА означава преобразуване на материя в енергия, логично е да сметнем, че звукосъчетанието АР означава обратното – преобразуване на творческа енергия в материя. Да видим така ли е всъщност: злат-ар, грънч-ар, желез-ар, медник-ар, бръсн-ар… – при голям брой творчески професии и занаяти, където наистина главното е ОВЕЩЕСТВЯВАНЕ на творческа енергия, -ар трайно присъства. И забележете: ударението тук винаги пада на тази последна сричка…
Много още подобни примери могат да се приведат, и от тях би ставало все по-ясно, че известният на всички смисъл на думите, всъщност е малка част от онова, което последните носят със себе си. И още: че в думите и в частност – в българските думи, е скрит много дълбок, основен пласт, който тепърва ще буди интерес и внимание, разкривайки пред очите на все повече хора неща, които смайват. Точно така, както могат да се разкрият безкрайните лабиринти на дълбока и тъмна, на приказна пещера, съхраняваща баснословни богатства.
Николай Радев – Алдебаран
http://www.tayni.net
Оригами от емоции, гледки и история за Източните Родопи
Изминаха празниците. За някои на маса, за други, предпочели чужбина пред красотите на непознатото си отечество, в Гърция или Турция. За мен и няколко русенци празниците бяха ембивалентни, в дебрите и красотите на Източните Родопи. Наистина доста отдалечено място от Русе, но затова пък място, за което си заслужава да знае всеки българин и да се гордее, че всичката тази история се е случвала по нашите земи. А красотата е неописуема. Когато се кажеше Кърджали навремето, в моето съзнание веднага изникваха хиляди минарета и бедност. Май само толкова. За съжаление, повечето от българите като цяло „във вода газят и жадни ходят”. Дали от липса на реклама, дали от заинтересуваност или от първенющина, нямам отговор. Все едно тези места за сега са ни много непознати. А може би и слава Богу, че иначе ще се съсипят както това се случи с цялото ни морско крайбрежие.
И така, без съмнение съществуването на човека и цялата негова дейност са неразривно свързани с природата. Също без съмнение е и това, че намесата на човека в живота на природата разбива нейното равновесие. Редица исторически документи свидетелстват, че в миналото Източните Родопи и специално Кърджалийски окръг е бил типичен горски район. Тук изведнъж някак се сещам, без да знам как, за „Алиса в страната на чудесата” и нейните възклицания, че „Земята прилича на една голяма шахматна дъска.”. Да наистина, Кърджали е едно от редките места в света например, където расте чудното цвете силивряк – така нареченото цвете на Орфей. Легенда разказа, че то се е родило от кръвта на родопския мъдрец и певец Орфей.
Вергилий нарича Родопа планина „планина на изкуплението”. А Кърджали ще остане вечен символ на това изкупление. Вечността според мен също му принадлежи. Културно – историческото наследство и природните богатства в областта присъстват реално със своята автентичност и уникалност. Съхраняването на тази наследена култура би бил съществен принос и към бъдещето идентифициране на България в семейството на европейските нации и то като специално място със самобитна култура и неповторимост.
Нашата разходка с моят мъж и приятелите ни, сем Софеви, започна от Перперикон – градът връстник на Троя. Някак нямахме търпение да им покажем това чудо и да споделим прежни вълнения. Едва ли в България вече има човек, който да не е чувал за невероятния скален град. Поне се надявам да е така. Но май не са много русенците посетили го. А може би и като цяло българите.
Великолепният археологически обект се намира само на 15 км. oт Кърджали. Още в 19 в. Константин Иречек съобщава за крепостта Хиперперакион (Перперикон). Всъщност това е свещен град в скалите oт 5 в.пр.Хр., който просъществува до 7 в. сл. Хр. Той е едно грандиозно светилище познато като пролицалището на бог Дионис. Смята се дори, че неговото откриване се равнява по научна стойност с намирането на Троя и Микена. Дори Херодот, който не познава вътрешността на Тракия описва Перперикон като светилище, което се намира на висок връх. Друго интересно историческо сведение визира доста по-късна епоха. То разказва за един поход на бащата на Октавиан Август.(1 в пр.Хр.-1 в. сл. Хр.).Когато воювал в Тракия, посетил прочутото светилище на Дионис. Сведението на римския историк подробно описвало ритуала, извършващ се там. Върху кръгъл камък – олтар първо се изливало виното, а после лумвал огън, по чиято височина се гадаело за бъдещето. Олтарът се намирал в главната овална зала без покрив отгоре.Всъщност това е така наречения винено-огнен обряд, които е засвидетелстван и при други храмове на Дионис. И така тук бащата на Октавиян Август – Гай Октавиян, получава предсказанието, че синът му ще завоюва света. Това е малка част от това какво се е случвало на това величествено място и какво е било значението му за древните траки, което би накарало, според мен много българи да се отправят натам, към богатството и красотата на Свещения град Перперикон. Всъщност няколко стотици години след това. Едва в късната бронзова епоха това място е преоткрито за нови култови ритуали и практики. В продължение на векове се оформя огромен култов комплекс, изсечен в скалите, състоящ се от десетки помещения, зали, коридори, стълби. Към съществуващото се прибавят нови сгради. Култът се усложнявал. Появили се жречески общества, които живеели при светилището и го обслужвали. Така се създава цял античен град. В подножието на хълма се намират няколко шарапани – каменни басейни за вино. А може и да са били олтари. Всъщност тук се правело свещено вино. Смачкването на гроздето е било част от религиозния обред.
Приемането на християнството като официална религия създава условия за нов вид религиозна обредност. Всъщност, на античния разцвет бил сложен край с нашествието на готите през 4 в. от Хр. В началото на 5 в. скалния град станал епископско средище.Старите езически храмове били засипани с пръст, или се превърнали в църкви.. Интересното е също, че в близката му околност били разработени древни златни рудници. Всъщност те били известни още от древни времена. В края на 14 в турците завладели и разрушили крепостта. Днес древната му слава възкръсва за нов живот. Перперикон е предложен за обект на Юнеско и той заема основно място в културно-историческия туризъм.
Следващото свещено място, което посетихме беше Светилището на Орфей при с. Татул. Всъщност един от най-характерните типове паметници за Източни Родопи са скалните гробници, такива видяхме и при с. Бенковски край Златоград – градът на Дельо Войвода.
Безспорно е ,че най-монументална е гробницата край Татул. Скалата е с форма на пресечена пирамида и е допълнително обработвана. Изсечени са стъпала и площадки, които водят към върха. Всъщност това е вторият от триадата мегалитни паметници. Пейзажът е много странен, дори бих казала нереален.. Всъщност, това се води за гроба на Орфей, според проф. Н. Овчаров от една страна и като пролицалище на култа към слънцето.
С нашумяването в последните години на проучванията н мегалитната култура в Източни Родопи се заговори много и за третото свещено място – основен храм на „скалните хора”-светилището на Великата богиня –майка. Става дума за дълго търсената от учените „Пещера-Утробата”, символизиращата лоното на земната богиня. Всъщност откритата пещера представлява орфически храм на 3000г. Пътят до там е доста труден и стръмен. Почти действа като пречистване. Лично аз се чувствах като пилигрим, сама сред дебрите на планината на трудната пътека с доста непроходими места. Самата пещера се намира в местността Тангърлъ кая (Гърмящата скала). Преди да бъде открита официално изкачването до нея станало с алпийска техника. Когато човек влезе в пещерата изпада в екстаз. Усещането е, че наистина все едно си в утроба. Представлява 22м. естествен процеп, който е бил изсечен допълнително от човешка ръка. Всъщност цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган. В дълбочина има издълбан олтар с формата на малки срамни устни. В центъра му е направена малка дупка. Всъщност проф. Овчаров, след откриването й не се съмнява, че пещерата е тракийски храм от 11-10 в. пр. Хр. Оказва се, че подобна пещера- утроба не е намирана никъде по света.. Говори се, че подобни пещери има на о.Самотрак и в Делфи в Гърция, но далеч не така запазени и прецизно оформени. Другата мистерия, доказваща отново култа на траките към слънцето е слънчевият лъч, подобен на фалос, който прониква от специално направен процеп, през който точно в 12 ч.(сега в 13, заради лятното часово време) всеки ден влиза точно в средата на пещерата и се вижда за няколко минути. Сега той беше около 2 м, но през февруари, когато е ниско слънцето той достига 22 м. и се проектира до олтара за да оплоди Богинята майка. Всъщност това се свързва с култа наречен „хеирогамия” – вяра, че за да се появи Новата година според вижданията на траките, Царят трябва символично да умре. И да се прероди. Описаният от траколозите култ изглежда така: Царят се изкачва високо в планината, на скалите, където в жертва се принася едно черно животно – козел, кон, или бик. Това символизира неговата смърт. След това влиза в символичен брак с Богинята – майка., опложда я и така започва новият свят. Идеята е синът – любовник, влязъл в полов контакт с майката, в пещерата – утроба. Това се извършва през февруари, когато са дионисиите, или вакаханалиите. Интересно е да се знае, че проф. Овчаров е категоричен, че пещерата „Утробата”е светилище на Великата богиня – майка, в която се изпълнява тракийският ритуал на жертвоприношението. Само малко напомняне за драгия читател, че във „Вакханките” на Еврипид се разказва точно как са протичали тези мистерии.
На фона на посетените от нас – а именно свещената тракийска триада се откроиха с не по-малка сила и другите красоти на Източни Родопи.
Каменните пирамиди, наричани още „Каменната сватба” са природен феномен. Формирането на феномена е започнало преди 40 милиона години, когато Източните Родопи са били дъно на мора. Красиво образувание се е получило от утаена вулканична пепел.
На фона на многостранните мегалити, светилища, времето е определило дълголетие и на старите мостове. Конструкцията на „Дяволския мост” е в традициите на родопското мостово строителство. – един подчертано голям свод с още два, или три по-малки свода, с различни светли отвори. Всъщност тази красота и като строителство и като местност, която ни принуди на направим един доста сложен преход „оф роуд” се намира близо до град Ардино, в живописен тесен пролом по течението на р.Арда. Оказа се, че „Дяволския мост” е паметник на архитектурното изкуство, строен през 15в.. Построен е на древен път, свързващ Беломорието през Родопите с Горнотракийската низина. Върху един от ключовите камъни на централния свод е открит гравиран малък хексагон, наричан „Печатът на Соломон”. Красотата наистина беше „дяволска” Грохотът на реката също.
Последното място, на което успяхме да отидем за четирите дена, с които разполагахме е Златоград. Най-южният град на България..Той е скътан в долината на река Върбица, в края на Източните Родопи и на 50 км от Бяло море. Известен е като градът на Дельо Войвода. Бил е под турско робство чак до 1913 г. Той е сред малкото селища, които са успели да запазят почти непокътната стара част.Всяка къща е като малка крепост. Къщите са изградени от кирпич, камък и дърво. Повечето са три етажни. Кирпичената част е варосана в бяло.Типичната архитектура за Златоград е и специалният умивалник, които е издаден а от вътре е като малка ниша с прозорче и улей за мръсната вода.
Долният етаж на къщите е предвиден за стопанска дейност. Така в тях са пръснати шивашки, ножарски сарашки и други ателиета. Много от работилниците работят и до днес.
Гордост за златоградчани е и първата поща по българските земи. Тук се намират и две църкви, едната от които имаше храмов празник на Гергьов ден. А другата по турски тертип беше вкопана в земята – „Успение Богородично”. Иконите й са пострадали от турците, през 1913 г, когато е освободен и градът. Те са изболи очите на светиите, стреляли са и накрая са подпалили храма. Но пожарът е угаснал бързо и храмът е запазен и до днес.
В началото споменах, че тук е роден и Дельо войвода. Създадената за него песен и изпята от Валя Балканска полетя единствена в Космоса през 1977 г.
На връщане от Златоград, за Кърджали си заслужава да не се пропуснат и тракийските светилища и гробници край с.Бенковски. Те са буквално на метри от главния път. Представляват огромни скални масиви. Траките са сметнали, че тези скали са изпратени от великите богове. В тях всяко семейство е издълбало жертвеник. Те са стотици и са с бъбрековидна форма, с различна големина. Елипсовидния отвор на гробниците бил затварян с каменна плоча. Край една от гробниците клоните на пораснало пред входа дърво – дива круша са окачени с детски дрешки. Това се случва по Гергьов ден. Вярата е, че гробницата носи здраве на децата, чиито дрешки са окачени там.
Езическите жертвеници и гробници край с. Бенковски са едни от най-старите паметници на човешката цивилизация.
Накрая, след като се постарах да представя пред вас този културен компас за Източни Родопи, тракийските мистерии и отделих по-малко място за красотите на природата, тъй като смятам ,че за това човек трябва да има очи и душа. А всеки вижда и чува различно, искам да завърша с една фраза от една от любимите си книжки „Алиса в страната на чудесата” и прекрасния израз на царицата: „Много бавна е вашата страна! У нас, виждаш ли, тичаш колкото можеш, за да останеш на същото място. Ако пък искаш да идеш на друго място, трябва да тичаш два пъти по-бързо!”
8.05.08г.
гр.Русе Аделаида Якимова – Фурнаджиева
РЕЙКИ СРЕЩА, БЛАГОЕВГРАД – 2008!
Точно днес бъди радостен!
Точно днес очаквай най-доброто!
Точно днес обичай всичко съществуващо!
Точно днес работи усърдно!
Точно днес бъди благодарен за всичко, което получаваш!
Микао УсуиЗдравейте, Приятели на Рейки!
В желанието си за единство и обмяна на информация и опит между лечители Рейки и Учители Рейки
ОРГАНИЗИРАМЕ
РЕЙКИ СРЕЩА – Благоевград, 15 юни 2008 г.
Стойностни идеали на Рейки Среща – Благоевград, 15 юни 2008 г.
Само днес…
Съюз и Сътрудничество между всички Лечители и Учители Рейки!
Любов и представяне на Любовта като вид енергийна терапия!
Радост и постоянно развитие чрез Положителното Намерение!
Безпределна Благодарност за всичко, което ни се Дава и можем да Дадем!
Следвайки Вишето добро, на Планетата и Всяко същество!
Рейки срещата ще даде възможност за обмяна на информация и опит.
Традиционни системи Рейки. Практики.
Модерни системи Рейки.
Нови системи с по-високи вибрации.
Лечебни сеанси Рейки
Лечебни сеанси с Тахион
Балансиране на енергията в чакрите
Кристали
Книги
Тахион
Ако желаете да представите вашата преподавателска програма и тя да стане достояние на повече хора – пишете ни, за да бъдете включени в програмата.
Ако желаете да споделите с другите знания и опит – пишете ни.
Ако желаете да чуете информация и да се запознанете с Рейки Учители – пишете ни.
Ако желаете да получите терапия – пишете ни.
ВСЕКИ, КОЙТО ЖЕЛАЕ ЩЕ ИМА ВЪЗМОЖНОСТ ДА СТАНЕ ЧЛЕН НА БЪЛГАРСКАТА РЕЙКИ ФЕДЕРАЦИЯ!
ОЧАКВАМЕ ВИ!
Програмата ще завърши с Рейки Парти.
Желаещите да вземат участие в него, както и да пренощуват в Благоевград, моля да ни пишат, за да направим резервация.
Стая в хотела /двойна/40 лв. – за стаята.
За Рейки Парти вечерта – 10 лв. На човек.
РЕЙКИ СРЕЩА – Благоевград, 15 юни 2008 г. – ПРАЗНИК НА ЛЮБОВТА И ЛЕЧЕНИЕТО!
www.reikishcoolcenter.dir.bg
Плюшеното зайче
“- Боли ли? – попита Зайчето.
– Понякога. – отвърна Кончето,защото винаги говореше честно. – Когато си истински, за теб няма значение дали те боли.
– Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват – питаше Зайчето – или малко по малко?
– Не се случва изведнъж, – обясни Кончето – а ставаш истински. За това е нужно много време. Затова не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове, или трябва да се пазят много внимателно.Общо взето, когато станеш Истински, козината ти се е проскубала, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение, тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират.”- А защо трябва да изтърпя всичко това, че да стана Истински? – попита плюшеното зайче, като се зае да къса едно по едно листенцата на една маргаритка.
– Ето виж, тази маргаритка, чиито листенца късаш, сега трепери от болка. – обърна се с мъдър поглед Кончето към малкия любопитко. – Защото тя е Истинска.
– Не разбирам, значи трябва да стана Истински само и само, за да усещам болка? – продължи с безкрайните си въпроси плюшкото, като остави цветенцето на мира.
– Не, не е само това, но ще можеш да усещаш всички чувства, както и най-великото – любов.
– Ала и аз сега я получавам от детето, което ме притежава. – продължи да упорства Зайчето.
– Но ти не само ще я получаваш, но ще я и даваш.
– И все пак защо трябва да преживея всичко това? Защо трябва да съм в такова окаяно състояние, че да бъда Истински? Тогава ще има ли смисъл?
– Зайче, право си, че всичко ще дойде в края на съществуването ти, но това е целият смисъл на живота. И въпреки грозотата и въпреки болката, ти ще бъдеш Истински. Такъв какъвто винаги си искал да бъдеш. А какъв искаш да бъдеш? Как мислиш, че ще изглежда истинското ти Аз, след като феята те дари с него? – на свой ред започна с въпросите Кончето.
– Може би разликата няма да е много голяма. Може би ще продължа да съм си безмълвно въпреки даденото ми слово, поставено кротко на леглото наред с другите играчки. Безчувствено въпреки туптящото сърце в гърдите ми. Но може и да бъде другояче. Може да успея да направя хората щастливи, да накарам едно дете да се усмихне или пък да успокоя друго плачещо, да бъда утехата за един мъник, сънувал кошмар. Но не и да изпитвам онези чувства, характерни за човека, даже още по-силни. И все пак не знам, просто искам да съм Истински. – Зайчето млъкна и погледна с големите си заешки очи Кончето.
– Ето, истинският ти Аз напира, той говори в момента, то мечтае да бъде Истинско. И все пак … и все пак трябва да почакаме феята. Тогава ще разберем.
Последва продължителна пауза, в която Зайчето погледна към небето, търсейки с поглед сякаш Истината.
– Този мой Истински Аз се страхува. – процепи тишината едва доловимото гласче. – Защото Истинското Зайче е толкова лесно ранимо, като крилата на пеперудата – само да бъдат леко навлажнени от дъжда и те престават да летят завинаги.
– Но виж, то е красиво като крилцата на пеперудата. Първоначално е била грозна гъсеница, която никой не е искал да докосне, докато не се стигне до съвършенството. Но знаеш, че малките неща, нежните, красиви неща са най-лесно раними, чупливи. Ала трябва да поемеш този риск, Зайче.
Зайчето не отговори, помаха за сбогом и тръгна към залязващото слънце с пеперудата в шепи. Достигнало края на хълма, то разтвори длани и пусна малкото летящо на свобода. А очичките му ясно следяха процеждащите се последни слънчеви лъчи през тънките, ала красиви крилца на пеперудата. И реши … и реши да бъде истинско … да бъде истинско от тук нататък … така че всеки да може да види Истинското Зайче, макар и пречупено през различна призма. Но независимо от това, цветовете остават все така красиви, топли и ярки.”
Из “Плюшеното зайче” – Марджъри Уйлямс
