Заратуштра Спитам се явява един от първите пророци, проповядващи монотеизма – вяра в единния Бог. Той проповядвал ново учение за доброто, злото и справедливостта и дал на света триединния принцип – Благи Мисли, Благи Думи и Благи Дела.

Пълното име на Заратуштра е Заратуштра Хаечатаспа Спитама, а името Зороастр е гръцката форма на произношение. Съгласно изследванията на Заби Бехруз, пророкът бил роден през 1768 г.пр.н.е. в североизточната част на Иранското плато.

Заратуштра провъзгласил, че Единния, Вездесъщия, Всемогъщия Бог Създател, поддържа и помага на Вселената да еволюира. Неговото учение обяснява как Божествените качества на Бога се проявяват във Вселената и в нашия свят. Заратуштра учи, че хората трябва да придобиват и развиват в себе си божествените качества и по специално добрият разум и праведността; да се научат да живеят в хармония с Бога и да се вслушват в Божествения глас вътре в себе си; да подпомагат съзиданието и прогреса; да живеят в хармония с природата, създавайки един по-добър свят; да се стремят да създадат едно обединено съдружество в идеално общество, избрано от хората с цел мирно съжителство и процъфтяване; стремеж да се достигне съвършенство и безсмъртие, стремеж към богоподобие и вечен живот в божественото щастие. Заратуштра нарекъл своята религия Добрата Религия. При посвещение в заратуштрийство човек дава следното обещание: “Аз, с разбиране и увереност, изповядвам себе си в почитание на Вездесъщия Бог и зороастрийците. Аз признавам Благите Мисли, Благите Думи и Благите Дела. Аз, почитайки Вездесъщия Бог, признавам Добрата Религия, отхвърляща робството, държейки меча в ножницата, учеща на увереност в себе си, праведната.” Това обещание, явяващо се част от Символа на Вярата, дава представа за това, какво представляват Зороастрийците. Мъжете и жените имат абсолютно равни права и заемат равно положение в обществото. Човекът, притежаващ достатъчно знания и използващ разума си е свободен да избере за себе си религията, която смята за най-добра. За това зороастрийците не хранят отвращение към другите религии и не ги осъждат. В очите на зороастриеца всички други религии са също толкова велики, добри и прекрасни.

Зороастрийците отричат политеистичните култове (многобожието), магьосническите обреди, тайнствените ритуали и безсмислените церемонии. Те осъждат злодеянията и предателството. Одобряват свободата на мисълта, речта и действията в условията на здраво общество. Те пазят околната среда, в която живеят. Стремят се да бъдат старателни и праведни във всеки един аспект от живота си. Това поведение изисква ясни познания за миналите и настоящи вярванията, познаване на религиите, обществото и преди всичко на природата. Заратустрийците са длъжни да бъдат мъдри, бдителни, уверени в себе си, активни, творчески, прогресивни, миролюбиви, търпеливи, толерантни и преди всичко добри и любящи. Зороастрийците обичат Бога и неговото творение.

Така както кръста, звездата на Давид и Мекка служат за религиозни символи на християните, юдеите и мюсулманите, така Огъня за зороастрийците е сияещ символ на божествената светлина, просвещение, топлина, любов и енергия. Зороастриеца отправя своите молитви пред запалени благовония, свещ или религиозна лампа. Той може да използва и други източници на светлина – слънцето, луната, звездите. Винаги запален огън се поддържа както в специална ваза в зороастрийските храмове, така и в дома на зороастриеца.

ИСТОРИЯ

Възникнала в източен Иран около 1700 г.до н.е., към ІV в. до н.е. заратуштрийската религия се е разпространила по цялото иранско плато. Тя станала официална религия в първата в историята световна империя на Ахеменидите основана от Кир Велики в 550 г.до н.е. Тази империя не била ограничена от езикови или етнически граници. Във времената, когато завоюването на една или друга страна означавало като правило всеобщо разоряване, Ахеменидите се славели със своята толерантност – както политическа, така и религиозна и етническа.

След като заратуштрийците на Кир Велики завоювали Вавилон през 539 г.пр.н.е., той освободил всички пленници включително и юдеите, които били поробени в продължение на 70 г. Именно за това в Библията е наречен “пастир и помазаник” на Бога, седящ до Него “от дясната му страна” (Исайа 44:28 и 45:1). В Библията се среща също и описание на това, как Кир помогнал на завърналите се в родината си юдеи да възстановят своя разрушен храм (Ездра 6:34 и 6:14-15). Кир бил първият управник, провъзгласил това, което в днешния свят е известно като “правата на човека”. Приемниците му – Дарий Велики, Артаксеркс и други велики владетели – са извесни с уважението, което проявявали към другите религии и националности.

Ахеменидската империя била разрушена от Александър Македонски през 330 г.пр.н.е. През 250 г.пр.н.е. иранците възвърнали своята независимост благодарение на Парфяните, също бивши заратуштрийци известни с търпеливостта си. Във времената на разцвет на Парфяните, съперничащи си с Римската империя се ражда и Христос. През 224 г. до н.е. Сасанидите заменят владетелите Парфяни. Принадлежейки към класата на свещенослужителите те превърнали заратуштрийската религия в официална държавна религия. В царството им имало място и за християните, и за юдеите, будистите и индусите.

През 652 г.пр.н.е. Иран бил завладян от арабите, донесли със себе си и нова религия – исляма. Заратуштрийския Иран престанал да съществува. Масовото покръстване, най-вече с помоща на силови методи, съществено намалило броя на заратуштрийците. Днес в света се наброяват само около 125,000 заратуштрийци (зороастрийци) – около 30,000 в Иран и около 80,000 в Индия, където са известни под името парси, или хора от Парса – Персия. Днес една малка част от тях живеят пръснати по цял свят.

Автор: Мобед Камран Джамшиди

www.secretsbg.com

НОВОТО ИЗКУСТВО

Иван Грозев

Изкуството е излязло из Храма и изкуството води пак към Храма – към най-съкровения Храм: Храма на човешката душа, където се извършват най-големите тайнства. И задачата на изкуството трябва да бъде да разкрие тоя вътрешен погребан Храм, затрупан от катадневното, където лежи безмълвен нашият Бог – Мистерията, скрита в нас преди началото на вековете.

Защото чрез най-съкровеното в нас ние ще проникнем в най-съкровените тайни на естеството.

Първото изкуство е било религия и всяко истинско изкуство по своето същество се явява за днешния човек като религия; дълбоко мистично по своя произход, то и днес ще си остане такова, каквото е било преди хиляди и хиляди години, когато се е родило с първия копнеж на човека – да стане бог. Първият жрец е бил първият поет и най-великите творци и маги на древността са излезли из светилището. Някои поети и до днес така схващат своето призвание – като жреци на чистата истина, и всяка отстъпка на делничния живот те смятат като грях, понеже с това се понижава гордото изкуство и се служи чрез него на делнични нужди. Дори и Пушкин – ветрен в много отношения, както сам признава – в своите най-висши поетически постижения стига до чистата метафизична формула „Изкуството за самото изкуство”, задачата на което е да събуди Божеството у човека, а не да разжегва неговите страсти и да му служи за забава. Ето с какви думи се обръща той към сганта в стихотворението „Чернь”:

Подите прочь – какое дело
Позту мирному до вась!
В разврать каменейте смело;
Не оживит вас лиры глась;
Души противни вы как гроби,
Для вашей глупости и злобы
Имели вы до сей поры
Бичи, темницы, топоры:
Довольно с вас, робов безумных?
Во градах ваших с улиц шумных
Сметают сор – полезный труд!
Но, позобыв свое служенье,
Алтар и жертвоприношенье.
Жрецы ли у вас метлу берут?
Не для житейского волненья.
Не для користи, не для битв:
Мы рождены для вдохновенья
Для звуков сладких и молитв.

Жестока присъда на един „син на небето”, който слязъл от Планината, гдето е разговарял лице срещу лице с Бога, би разбил скрижалите на светли откровения пред вида на ликуващата тълпа около златния телец… С такова вледеняващо презрение се отнася и Заратустра към тълпата на пазарището в големия град на „Пъстрата крава”, като пожелава в сърцето си – думите му да се обърнат на гръмове, че да порази ушите на своите слушатели и с огнен жупел да посипе главите им…

В стихотворението „Пророк” Пушкин ни казва какво е висшето предназначение на поета:

И бога глас ко мне воззвал:
„Возстань, пророк, и виждь я внемли,
Исполнись волею Моей –
И, обходя моря и земли,
Глаголом жги сердца людей!”

Поетът е повикан за мирова жертва, в пламъците на която той най-напред себе си требва да изпепели, за да стане огън жив и да запаля във косо човешко сърце очистителен пожар.

„Нека той пази неугасим олтарния пламък като огъня на „Веста”, ни казва Валери Брюсов, „нека го разпали в голяма клада, без да се бои, че върху нея ще изгори и неговият живот. Върху олтара на нашето божество ние хвърляме сами себе си. Само жреческият нож, що разсича гръдта, дава право на името поет.”

Средновековните алхимици са казвали, че за да можеш да превръщаш металите и да правиш злато, необходимо е да намериш светоискрещия философски камък – Lapis philosophorum. Аз мисля, че този камък на Мъдреците е кристализираният творчески огън, който един истински творец трябва да завладее, за да изплави и претвори грубите елементи в тъмната рудница на човешката душа, като ги превърне в златен блясък. Но днешният човек е далеч от това царствено жреческо изкуство: неговата немощна мисъл слепя само мъртви образи, като отразява в тях своето безсилие, и неговите думи не са пожарни мълнии, а издъхващи птици, залутани в мрак. У днешния човек на изкуството няма одухотворяваща мощ, защото той още не е посегнал към мълниите на своя бог, и когато тълпа сакателници, изуродовани и оскотели от вдребняващите нужди на живота, зареват по стъгдите: „Хлеб и игра!” – той се присъединява към техния стръвен вой, вместо да им предаде огъня на Прометея и да ги научи на божественото изкуство – да умрат като уроди, за да се възродят като човеци. „Strib und werde: Умри и възроди се!” – ни казва Гьоте във „Фауст”; и той е можал да каже тия думи с най-пълно проникване в техния смисъл, понеже е бил много добре запознат с Великото Дело (Opus majus) на големите майстори творци. На друго място същият този голям поет и мистик ни казва, че творческият екстаз на поета е боговдъхновението на пророка със своя дар, като се отклонява от своето божествено призвание и престъпно се наслаждава от него, когато пророкът – в свръхчовешко себеотричане – служи чрез него на една върховна воля. Единият е обикновен човешки гений, както ще видим, един безотговорен пиян служител в храма на изкуството, който в пияно изстъпление повежда тълпите, повежда богоизбрания народ през жарка пустиня към Планината на Откровението, където се издига Храмът на Посвещението.

За нас има две науки и съответно с това и две изкуства. Една човешка наука – изкуствен строеж на грубия емпиричен ум от хитроскроени хипотези и роеливи теории, някаква вавилонска кула, която рухва от най-слабото подухване на новата мисъл; тази наука се сподиря от едно чисто човешко изкуство, което също тъй гради върху „здрави научни основи”, и се мъчи да затвърди владичеството на човека над земята и направи засипването му по-приятно: това е изкуството на „последния човек”. Другата наука сега едва се заражда – поне за днешния човек, понеже тя си съществува открай време, тя е науката за Царете на Духа – Онези, които обитават по най-високите върхове на битието и още не са слезнали между нас да работят; заедно с върховното познание, което ще ни разкрият. Те ще ни научат на ново изкуство, което съвсем ще преобрази земята. И тогава Поезията – синтез на всички изкуства – наново ще стане език на Боговете.

Човекът в своята наука и изкуство изживява себе си: в тях се изразява неговият мироглед в умопостигане или в преосъществяване. Науката е път за дирене на Истината, а изкуството – път за нейното осъществяване; в тях се отбелязват стъпките на човека към Вечното и по тях можем да съдим за неговия духовен ръст, както и да видим докъде е стигнал той в своя стремеж – да въплъти в себе си божествения идеал.

Хората се намират на различни степени на развитие и различни са техните схващания и възгледи върху едни и същи неща; няма две души, които да се намират на едно и също стъпало, макар и ние, децата на един народ, да говорим един език, често превратно разбираме или и никак не се разбираме. Това най-ясно проличава в отвлечените метафизични спекулации на днешната философия, изродена до схоластика, в която всеки философ тълкува само себе си, като нахвърля своите умувания като гъста мрежа върху най-очевидни истини и ги прави неразбираеми. Но днешните мислители и не отиват по-нататък – тях ги плаши зловещата зелена вълна на небитието, това Mare tenenbrarum, в него се давят само хора като Пшибишевски. Днешните философи позитивисти начело с Огюст Конта ни предупреждават мефистофеловски, че там – Отвъд – няма нищо. И ние всички повтаряме заедно с тях: „Наистина, там – Отвъд – няма нищо, защото и ние самите нищо не можем да видим.” Да не вижда, това е най-големият трагизъм на днешния човек, който посреща своята съдба сляп; поне древният елин е виждал и знаел своята неотменна съдба – от своите оракули, а „Слепците” на Метерлинка тъпо се надяват и дочакват… Смъртта – тяхна спасителка.

Човекът обаче в своя път от животното до свръхчовек трябва да мине през всички стадии и от това се обуславя и развитието на неговата наука и изкуство. Досега той е развил предимно своя нисши плебейски ум, който поражда науката на петте чувства, опитното познание; във връзка с тоя чисто материалистичен научен мироглед, който се опира върху вънкашните факти на феноменалния мир, процъфтява здравото, както го наричат, реалистично чувство, което в своята сляпа подражателност на природата стига до груб натурализъм. Задачата на това изкуство е да отрази действителността или в най-добрия случай да я възпроизведе художествено и да създаде типове. И все пак реалистът художник, разнищвайки нещата, верен на научния аналитичен метод, приложен и в изкуството, прониква, без да ще, в неизменните първообрази, във вечните типове, неизменно отразяващи се в потока на вечнотечащите форми и с това стъпката от Зола до Верхарн е направена.

В областта на научното умозрение, както и в областта на творчеството, тъй тясно свързани, се появяват от време на време вулканически избухвания, както се изразява Бергсон, и тогава железната ръждива верига на ума, изкована от съединителните звена на аргументи и научни догми, се разкъсва под напора на творческия вятър и светва огнено чудо откровение… и очертанията на видимите предмети изчезват в новото вълшебно осветление и пред преобразения взор на душата се разкрива нов свят. То са надзървания отвъд с окото на Духа – върховно начало у човека.

Такива надзървания може да има само геният, който е развил у себе си висшия разум и съответно с това и своето духовно прозрение – интуицията. Въпросът за непосредственото значение или мистичното проживяване и постигане истината чрез вътрешен опит не е нов, той е нов само за теоретици като Бергсона. Гениите на всички векове, първенците на човешкия род, изпредили своите съвременници, са обладавали този скъп дар, който у някои – мъдреци, поети и мистици светии – е бил развит до пълно ясновидство. Те не са блуждаели като нас посред забъркания лабиринт на явленията, а са знаели положително, понеже са виждали самите неща, самите същини. Христос, Кришна, Буда, Хермес, Орфей, Питагор, Аполоний Тиански, дори и Платон – са най-високите върхове на човечеството, озарени от едно никога незалязващо слънце; те са въплъщение на Свръхчовека в историята, или Богочеловека, който мьлниеезичен ще близне човешкия род, за да го превърне в безброй огнени езици на Светия Дух – през великата Мирова Петдесетница.

„Де е мълнията, която ще ви лизне с езика си?”, казва Заратустра, и добавя: „Ето, аз ви уча за свръхчовека: той е тая мълния!”

В „Бхагавад-Гита”, отломък от „Махабхарата” – индийска поема, написана преди хиляди години, нас ни поразява същият страховит, величав образ на Свръхчовека – Кришна, който в пламенно видение разкрива своето Божество пред Аржуна:

Зарящ, възет до небето, увенчан с дъгата,
С уста-паст и с магично-светящи очи…
Пред Твоя вид издън недрата ме разтресва,
И чезне мойта мощ и моя мир, о Вишну!
Не зъби – всепоядащия пламък
На времето пламти във твойта страшна паст…
Не видя нищо друго – де да бегам?
Прибежище на всички светове, о милост!
На Дхритаращра синовете и със тех
Царете на земята – този сонм от вожди,
Бхишмà и Дрона, царствения син на Сута,
И воините благородни иа тази рат,
Те хвърлят се стремглаво в Твойта паст – вулкан,
Изригващ лава, със зъби – скали пламтящи…

Аржуна в ужас съзерцава как богоборците – воини върху полето Курукшетра – политат унесени в пламтящата уста на Бога и загиват… И Аржуна извиква, превъзмогнат и обезумял:

Навсякъде, всепоглъщащ, мълниеезичен,
Ти близващ, всепоядащ, человеческий род…

Чудесният Рюисбрък в едно свое стихотворение, където говори за своите мистични преживявания, ни представя Христа като огнен дух, който го поглъщал със своята уста – разжежена пещ, и той потъвал в огнено блаженство. Все едно и също мистично проживяване на боговидците.

Науката на утрешния ден ще бъде наука за Свръхчовека, а Изкуството – висша духовна алхимия. Защото Свръхчовекът е онази светло нажежена реторта, онова страшно горнило от очистителни мълнии, през което трябва да мине целият човешки род, за да прегорят всички негови несъвършенства, и от преплавените и претворени елементи да се зароди у всеки едного новият идеален образ – Същина от Същината, както казва Гьоте, – Хомункула на Парацелза. И тогава Наука и Изкуство ще се слеят в един Върховен Път, по който ходят гибелниците на тоя свят, тласкани от свето безумие към огнена бездна. Това е пътят на религиозния екстаз, за който ни говори Плотин и неговият ученик Порфирий; по този път се стига до върховно просветление и до ново раждане чрез мистична смърт – раждане на детето Свръхчовек в един свръхчовешки мир.

Но тук вече стигаме до новото Храмово Изкуство, за което ние сега можем само да мечтаем посред пъкъла на своето творчество – подобно Пшибишевски; тука вече ние стигаме до Портата на Посвещението, през цепките на която ние – подобно Метерлинка – можем само да надзърваме, ослепени от неизказан блясък…

В своите щетни блуждания някои от първенците на човешкия род са стигнали до Портата на Вечното и едни от тях, обзети от „Неврастеничен страх” пред великото Неизвестно, се връщат назад към призраците на миналото, други застанали с немо бездейно съзерцание, със затворени очи и не се решават да направят съдбоносната стъпка; понеже тук трябва да стане с човека превръщение, каквото става с една какавида, из която изхвръква пеперуда – от вкакавидената личност трябва да се роди новата Психея с нови усети и органи, пригодени за новия живот. И това именно е ставало в древното посвещение, това трябва да стане и днес; иначе нашето изкуство и думите на Валерий Брюсов ще си останат пусти приказки – стил. Ние ще пишем само книги, ще рисуваме картини, а безсилни ще бъдем да осъществим идеала в себе си. Трябва да се проникнем от съзнанието, че нашата тъмна плът с нейните тъмни инстинкти трябва да прегори върху жертвеника на нашия Бог, и ние да се облечем в нова просветлена плът, надарена с нови усети и способности, така да се образува у нас нов ум, да се развият нови органи, за да можем да влезем в царството на нетленната красота – мира на Платоновите идеи. Там просветленият съзерцава лице срещу лице Истината – самата действителност, от която нашата действителност е едно бледо отражение. Според Шопенхауера обектът на Изкуството е „Платоновата идея”, отразена в света на явленията, която да се постигне чрез медитация – чрез вътрешно лицезрение – едничкият път, по който може да се стигне най-високият връх на одеянието. Той е пътят, за който ни говорят светии, пророци и мъдреци, и вашият разум, трезвен и положителен, го отрича или има твърде смътна представа за него. Дори гениални хора, които са познали шеметните висове на вътрешното преживяване, го отричат със своя мозъчен разсъдък, като намират, че това е игра на фантазията. Такъв е например Вагнер, донякъде Нищше. Порфирий, новоплатоникът, пише: „С разсъдъка си човек казва много неща за принципа, който стои по-горе от ума. Но много по-добре би се вникнало в него чрез отсъствие на мисълта, нежели чрез мисълта. Представа за него можеш да имаш както за съня, за който съдиш донякъде в будност, но който можеш да познаеш и да изпиташ само при състояние на сън. Наистина подобното се познава чрез подобното и условието за всяко познание е субектът да се уподоби на обекта.” Тази мисъл е обща; ние я срещаме у древни и у нови философи; всички те ни казват, че има едничък път на върховното познание независимо от вънкашните сетива. Емпедокъл също твърди, че подобното може да се познае чрез подобното: чрез земята опознаваме огъня, чрез борбата опознаваме борбата, чрез любовта познаваме любовта. И щом подобното може да се познае чрез подобното, тогава само божественият разум може да познае божеството. Под божествен разум тук се подразбира трансценденталната способност на душата и човек трябва да пробуди у себе си тоя висш принцип, за да може да проникне в свръхфизичното. И Плотин ни говори: „Не чрез въображението, нито чрез разсъждението ние си представяме свръхчувствените неща, но чрез способността да ги съзерцаваме, способност, която ни позволява да говорим за тях тук, долу на земята. Ние ги виждаме прочее, като пробуждаме у нас същата оная сила, която трябва да пробудим, когато сме в свръхфизичния мир. Ние приличаме в такъв случай на човек, който се е покатерил на скалист връх и вижда оттам неща, невидими за други, които са долу.” Същият философ мистик казва на онези, които се оплакват, че нищо не видят върху висините на съзерцанието: „Трябва първом да се направи органа на зрението аналогичен и подобен на предмета, що той ще съзерцава. Никога окото не би видело слънцето, ако по-рано не приемеше формата на слънцето; също тъй и душата не би могла да види красотата, ако по-рано сама не станеше красива, и всеки човек оттам трябва да захване – да стане красив и божествен, за да добие зрение за красотата и Божеството.” След тия думи на Плотина нам не остава нищо друго, освен да приведем мнението на Шопенхауера, който в своето съчинение „Света като воля и представа” така определя процеса на съзерцанието:

„При тоя случай ние се отдаваме на съзерцанието с цялата сила на духа си, напълно се потопяваме в него и изпълняме цялото наше съзнание със спокойното лицезрение на непосредствения предстоящ предмет – ландшафт, дърво, скала, здание или каквото и да било, при което човек се губи в тоя предмет… и остава само чист субект, чисто огледало на обекта, тъй че секаш предметът остава сам, без тогова, който го възприема, и вече не може да се отдели съзерцаващия от съзерцаемото… Тогава това, що човек познава по тоя начин, не е вече отделната вещ като такава, а идеята, вечната форма и самия съзерцател не е вече индивид, а чист, безволен, безболезнен, безвременен субект на познанието.”

Но въпросът за чистото познание независимо от нашия емпиричен ум, който в много случаи може да ни заблуди, е твърде сложен; той може да се разглежда в свръзка с душевния строеж на човека. В „Мислителната сила” на Ана Безант ние имаме едно пълно и философски обосновано изложение на този въпрос. Тука ние само бегло ще изтъкнем, че познавачът в нас (човешкият Аз, Субектът), за да се прояви, си има свои носители; един от тези носители е конкретният или опитният разсъдък. Той представя една сфера от тънка пластична материя, върху която се отразяват трептенията от вънкашния мир – възприети чрез сетивата, – и се отразяват там също тъй, както върху чувствителна фотографна плоча падат трептенията лъчи от вънкашните предмети, произвеждат там промяна в химичния пласт и се получават съответни образи. Субектът Аз възприема от не-Аза (обекта) отразените лъчи на единния Аз (абсолюта) и така се появяват отразените образи на нещата в умствения носител. В ранните стъпки на своето развиващо се съзнание Познавачът не познава самите неща an Sich, а само техните отразени образи в ума, който с право можем да сравним с огледало. Както отраженията в огледалото не са самите предмети, така и илюзивните умствени образи не са самите неща. Ние нямаме истинска представа за света, защото Познавачът в нас вижда като предмети тези именно илюзивни умствени образи, които всъщност са живи възпроизвеждания на нещата – дишащи изваяния на мисълта, творчески актове на божествения и човешкия разум, стъпки на вечното непрекъснатото творение, както се изразява Хегел. Обаче умът е великият убиец на реалното, той е творецът на илюзиите и ученикът (Познавачът) трябва да убие убиеца. Така се казва в една мистична книга.¹ За да познае самата истина, ученикът трябва да отхвърли всички относителни истини на ума, като стане равнодушен към предметите на вънкашните възприятия; той трябва да превъзмогне ума, да го направи свое послушно оръдие. На мистичен език това значи да убие или да надмогне убиеца, твореца на всички илюзии. Защото наистина умът е един орган на душата, образуван от наслоенията на нашите мисли и нагоден за практични цели и ние трябва да правим разлика между архитекта и неговия чук, между изследователя и неговото оръдие за изследване. Нашият ум е една риза, изтъкана от най-разноцветни отражения, пъстра сфера, през която светлината прониква видоизменена и преломена по хиляди начини. Ето защо съществуват толкова разнообразни мнения по един и същ предмет, често непримирими, понеже умът ни представя само разстроени образи, едно смешение от себе си и от вънкашните предмети. Затова дейността на ума трябва да се спре и съзнанието непосредствено да преживее и да възпроизведе в себе си наблюдавания предмет. Така може да се постигне истинско познание не само на вънкашните феноменални предмети, но и да се проникне в света на Ноумените, в света на Платоновите идеи, на които тези феноменални предмети са израз и символ; това може да стане чрез съзнанието, което работи в един по-висш носител, неспъвано от конкретния ум или от долните носители – от емоционалната природа например. Модерното изкуство признава тази истина, но в някои свои крайни течения то изпада в противоречия, които ние тука ще изтъкнем. Живецът на това ново изкуство ние намираме в символизма, който стига до същите изводи – че светът сам по себе си е непознаваем и съществува в тая форма, която човек си съставя за него, тъй че възприемащата личност е ключ на всяко познание. Областта на символичното изкуство е душата, освободена от всички вериги на конкретния ум и оставена на пълната свобода на своите истински органи – чувството и фантазията. Днешният символизъм също тъй отрича човешкия разум, който създава общи идеи и закони, гради системи, които имат вътрешна сила да се налагат като общи истини. В модерното символично изкуство ние имаме смътни отблясъци от един тайнствен и загадъчен свят – доловени в неясни образи, изразени в смътни предчувствия; пробудената човешка душа, като руши старите форми, приюти на нейната бездомна мисъл, като къса оковите на традицията, с които е била свързана, като троши железните догми на днешната позитивна наука, с които е била бронирана и защитена, сега застава цяла обнажена и зъзне в мраза на Вечното… Както загатнахме вече, в това ново зародено изкуство проличават две течения – едно ляво течение, което отива до крайност в своето отрицание, като подруша собствените си основи и отрича всяка цел и път; другото можем да наречем дясно течение, което долавя вечните закони, до които може да се строи здраво, домогва се до вечните творчески принципи и прониква в тайната на творението. Представителите на първото течение се пленяват от самия творчески процес, който всъщност е едно изживяване на личността, едно себеразнищване, докато се стигне до Нищото, върху което може би ще се положи основа за Новото Творение; изкуството за тях е път за проваляне. Всъщност изкуството е път, но не надолен, а нагорен път на творческо възмогване към нов свят и ново битие; истинското изкуство е богостроителство и то си има строго определена цел. По това се и то отличава от всяко лъжеизкуство, че има строго предначертание, че в основата му лежи една математична задача, макар и да си служи със същите вънкашни средства за израз – със символи и загатвания, за да изрази неизразимото. Представителите на дясното течение са истинските художници богостроители, призовани да преобразят живота, да внесат хармония в света и да въплътят божествената красота, като издигнат земята към ново небе или по-скоро да обърнат самата земя на небе.

И ние недоумяваме пред един Пшибишевски, който изказва в своята „критика” толкова ценни възгледи върху изкуството, а стига до явни противоречия. Той ни казва, че изкуството е възсъздаване на това, що е вечно, независимо от всички промени и случайности, независимо от време и пространство. То е възсъздаване на същността, т.е. душата. Следователно изкуството е възсъздаване на душата във всички нейни прояви, независимо от това, дали са те добри или лоши, красиви или безобразни. И с това той скъсва с вчерашното плебейско изкуство, което слугувало на така наречената нравственост. Според него артистът възсъздава живота на душата в нейните разнообразни прояви; той няма нищо общо нито с обществените изисквания, нито с предписанията на етиката; той не познава никакви случайни разграничения, названия и формули, не познава колорита на тия реки и ръкави, в които обществото е тикнало огромния поток на душата и е отслабило силата й. И така, заключава Пшибишевски, „субстратът на нашето изкуство съществува за нас изключително откъм страната на своята енергия, съвсем независимо от това, дали е той добро или зло, красота или безобразие, чистота или хармония, престъпност или добродетел”. И по-нататък: „изкуството няма цел, то е само за себе си, то е абсолют, понеже се явява като отражение на абсолюта – душата. А щом като е абсолют, то не може да служи на каквато и да било идея: то е владичица, източник, из който произтича животът.”

За оногова, който не може да различава, тези думи на Пшибишевски са съблазън. Изводът се налага: в изкуството няма морал, понеже то не преследва цел, а има за задача – да отражава само, макар и абсолюта, който се явява като един хаос от добро и зло, от красота и безобразие. Да твърдиш, че в изкуството няма морал, то е все едно да кажеш, че в химията няма закони и че можеш да туриш безразборно в една реторта каквито щеш елементи и безнаказано да ги загряваш на огън, за да получиш нови съединения… Опитните химици без двоумение ще ни кажат какво може да произлезе от това, но днешните духовни алхимици, които са повикани да претворят живота, действуват безогледно, като извикват експлозии в най-нежната реторта – човешката душа… Ние мислим обаче, че Абсолютът е Абсолют сам за себе си – независимо от нашето човешко изкуство; той може да бъде обект и цел на изкуството, но не и на самото изкуство, тъй че твърдението, какво изкуство е – в едно и също време и отражение на Абсолюта, и самият Абсолют, е безсмислица. Защото изкуството като отражение на Абсолюта не може да бъде нито владичица, нито източник, из който да произтича животът.

Абсолютът според нас е Идеята като безусловна първична сила, вън от време и пространство, която се проявява – във време и пространство – и ни се разкрива в творчески дела, нейни видими въплъщения. И до тази Идея Абсолют се стига по Път, който води отвъд всяко човешко Добро и Зло – пътя на Абсолютния Морал. Но тук трябва да се обърнем към Платона, когото Пшибишевски уж отрича, когато в много свои положения се схожда с него. Към Истината, която е Абсолютът, върховно Благо и Красота, води само Един – възвратен Път. Истинското изкуство ни чертае именно този възвратен Път, като ни отбелязва неговите етапи. Това изкуство е свещена математика на творчески същини – Числа, и в същото време музиката, неуловима за обикновения слух, в която се дочува Златният звънтеж на слънчевите атоми, и хармонията на планетните сфери. И ние можем да заключим, като си послужим тука със самите думи на Пшибишевски: Изкуството, ако се разбере именно така, става най-възвишената религия, а неин жрец се явява артистът Маг, който смъква всички завеси от бъдещето и тълкува руините на обвитата с плесен древност, като прониква в най-дълбоките тайни на природата.

И този жрец и маг да бъде един обикновен човек, както ни казва и сам Пшибишевски. „Има хора – редки хора, които се стремят, вечно възвръщайки се на земята, да въплътят в себе си последния идеал на човека – Гения (Свръхчовека).² И това трябва да бъде художникът – действителен маг, Махатма или Богочеловек.

Първенците на човешкия род са стигнали до това богоподобно състояние и всеки отделен човек през редица превъплъщения ще стане такъв Махатма – Велик дух; обаче Пътят, който води към свръхчовечество, е мъчен, стръмен; той е път на подвижничество, път на духовен героизъм. Същата мисъл впрочем изказва и Пшибишевски, като изтъква, че пророкът, светията и артистът вървят из един и същи път, и с това признава, че творчеството изобщо е път на светост, по който шествуват богоподобните. Ето какво ни казва той:

„Някога с изкуството са се занимавали само тези, които са били осенени от божията благодат – пророците, които са се криели из пещери, та да могат да се отдават на страшните видения на освободената душа; анахоретите, които са живеели из пустини, във вечно усамотение. В елинско време поетът е бил екстатик; мисленето се е считало за свещено: Сократ не е усещал студ, когато е стоял с боси крака в снега и е слушал вдъхновените си мисли. Средновековният артист е подготвял душата си чрез продължителна молитва и пост. В трескаво съсредоточаване на цялото си същество той, преди да почне да твори, е молел Светия Дух да му изпрати благодатта си.”

Ние мислим, че Пшибишевски изпада в основна грешка, като не схваща достатъчно ясно трагизма на днешния артист, който изнемогва в борбата със себе си, разпънат между миналото и бъдещето. Като ни говори за състоянията на душата, той смесва преживелиците от миналото с откровенията на бъдещето, бълнуванията и халюцинациите на изстъпленника, опит от хашиш или от друго, със светите възторзи на боговидеца, потънал в екстаз. Днешните психолози не турят граница между областта на подсъзнанието и областта на свръхсъзнанието у човека. Областта на подсъзнанието това е онова мистично, в дъното на което са погребани нашите минали сънища и мечти, където се покоят отломки от хиляди корабокрушения през хилядите наши животи; от бездните на това тайнствено мъртво море се вземат често кошмарни вихри, които ни навяват безимен ужас. То е царството на бледната Хеката – Луна, царица на нощните видения. Нейният мъртвешки лик се носи посред хаос облаци, озарявани от кървави избухвания на адски светлини; тя свети на своите поклонници, нейни жреци: вражари, заклинатели на черни сили, лунатици, блуждаещи без път посред блатни огньове, „жътвари на призрачна светлина”, които от своята мисъл са изваяли свой бог – Сатана, и порутените замъци на душата празнуват своя шабаш, където гори и се топи плътта върху огъня на страстта… Черните жреци на троеликата Хеката водят своите жертви в мрачни преизподни, в безизходни лабиринти, за да бъдат разкъсани там от минотаври, когато жреците на Слънцето водят своите избраници по Пътя на Слънцето, през областта на свръхсъзнанието, към върховна бездна, където блесва цялото мироздание, звездната пещера на необятния хаос.

Според Стефан Маларме³ изкуството е висш синтез на науката и религията и художникът трябва да бъде пророк и жрец; той трябва да се откъсне от всяко реалистично възприятие на явленията и неговата заветна цел трябва да бъде – да построи стройна и сложна система от символи, в която да се отобрази крайната Идея на всичко, що съществува, т.е. последният стадий на богопознанието: „L’art c’est la manifestation mystique.”

Маларме поставя в тясна връзка символичното изкуство с метафизиката и мистиката, дори и с теологията. Светът му се представя като строга система от символи, йерархически подчинени на чистите идеи, които в своята съборност образуват „la divinité”. Всеки символ е проява и видимо въплъщение на тази вечна същност, която Маларме нарича „La Raison centrale”. Цялата вселена е безконечен трактат, всеки предмет – особена буква; съвкупността на всички неща е проява на божеството. Мислещите същества постигат смисъла на този божествен символичен трактат чрез науката, изкуството и религията. Ils déchiffrent la divinité même et la créent progressivement. Чрез вънкашните символи трябва да се разкрият les idées pures”, като неизбежни посредници между човешкото съзнание и Божеството, а същността на тая символична метафизика, нейният таен огън е екстатичното вдъхновение на чистия мистик, за когото дори лириката е преди всичко “exaltations lyriques de l’Homme vers la divinité”.

Методът да се построяват символи се изразява в радостта да се отгатва, да се доказват аналогии между всички неща като йерархически координирани елементи на една мирова система – мистичната книга на Божествената мъдрост.

В тия съждения на Маларме е изразено учението на Платона, който също ни каза, че Божеството (Върховната идея – Логосът) обгръща в Себе цялата йерархия от подчинени идеи, тъй както видимата вселена – въплътената мисъл на Бога – обгръща в себе си всички същества – проявените идеи във време и пространство. Вселената е бог в създаване; тя е видимото тяло на Бога Слово, който става плът. Мисъл, изразена и в нашето Евангелие, както и във всяка друга мистична книга, където със същия платоновски език – езика на посветените – се говори за падането на човешката душа в чувствения мир и за нейния пламенен копнеж да се възвърне пак по Пътя на чистотата, към своя Първоизвор. И Платон ни казва, че чистото и святото никога няма да слезе в душата на един нечист човек, защото само чрез чистото сърдечно око може да се съзерцава самата чистота – Божеството. Но тука вече ние навлизаме в шеметната необятност на Богопознанието, където се губят стъпките на човека, където остава да свети само чистото съзнание, неугасимата вътрешна светлина, от която нашето вънкашно съзнание е бледен лъч, а интуицията на гения – отблясък. Това е божествената природа в нас – оня свръхразум, тъждествен с мировото съзнание, чрез който ние можем да проникнем във Вселенския Ум, това е безсмъртната идея – човек, която нито се е родила някога, нито пък ще умре, когато нейната отхвърлена сянка – емпиричният човек – изчезне; това е Дух от Вселенския Дух, Абсолют от Абсолюта, Истина от Истината, Красота от Красотата. И нам стават ясни думите на Платона, който ни казва, че безусловната безпространствена идея не може да ни дояде отвън по лъжливия път на сетивата, понеже идеите се съдържат първоначално в Духа – те са самата негова същина. Но те се намират там в латентно състояние и ние нямаме съзнание за тях, а сетивата, като ни показват копията вън от нас, ни напомнят за оригиналите първообрази, които са вътре в нас. Така, който стигне до областта на Духа, където се разкрива Всеединството, може да каже заедно с Ницше: „Аз не признавам никакво Вън от мене.”

С развитието на нашите висши способности ние трябва да минем от опитната наука и изкуството на петте чувства към метафизиката и върховното изкуство на древното посвещение – тауматургията⁴; от изследване на вънкашните явления и факти ние съдбоносно трябва да преминем по железния мост на логиката, Отвъд – в областта на внезапните откровения, на религиозно-мистичния опит, отвъд полюса на всяко човешко разбиране: в областта на свръхсъзнанието, откъдето ни идат най-светлите мечти, най-чудните сънища на поезията, що изпълнят душата ни със свято безпределно чувство, запалят с огнен ентусиазъм сърцето ни, и ние в религиозен трепет се издигаме към нетленна красота.

Едно нещо само важи, ни казва Новалис, търсенето на нашия трансцендентен Аз, разкриването на нашата трансцендентална същност, или както ще кажем ние, осъществяването на нашата божествена природа. „Познай Себе си”, са казвали древните от Питагора до Сократа, което е същото нещо, понеже да познаеш Себе, ще рече да намериш своя божествен Аз и като преживееш божеството в себе си, да видиш, че твоят висши Аз е част от Мировия Аз и че следователно ти си Всичко, щом почувствуваш своето единство с всичко, че Всичко е в тебе. В това отношение мистиците от всички времена – философи и поети – са единодушни досежно едничкия Път – Изкуство, който води към магично постигане и богопретворяване. И Плотин, който учи теософия – синтез на философия, религия и изкуство, – ни казва, че целта на човешкия живот е очистване на душата (катарзис) и нейното все по-пълно уподобявате на Божеството. Според него три пътя водят към Бога: музиката – висш израз на всички изкуства, любовта и философията; три пътя или по-скоро един път с три етапа. Артистът дири Идеята в нейните чувствени прояви; човекът, който обича, я дири по-високо в живата човешка душа; най-после философът я дири в извънфизичната сфера, където тя се намира чиста от всяка връзка: в невеществения мир и в Бога. Който е вкусил веднъж от меда на съзерцанието и екстаза, той напуща любовта и всяко човешко изкуство; так

Войната между езичеството и християнството е война на идеи. Именно затова в своята война против християнството езическото Просвещение променя значението на думите. Думата “свобода” е изгубила своето християнско значение и е придобила ново, хуманистично значение. Но с това ново значение автономният човек, вместо да спечели нова свобода, всъщност губи своята свобода в полза на всемогъщата държава. Думите променят своето значение, и хората, които приемат, че старото значение все още важи, са подвластни на самозаблуда. Част от съвременната марксистка идеология е да дава ново съдържание и несвойствен смисъл на такива познати думи като мир, свобода, република, закон и така нататък.

Новите значения на думите предхождат революциите, защото съдържанието на надеждите на хората се променя рязко, и съществуващият ред открива, че не е способен да задоволи новия смисъл. Преди Френската революция идеята за свободата възприема ново значение, много различно от това, което преди е преобладавало. Както Франк Мануел посочва в Парижките пророци (Frank E. Manuel, The Prophets of Paris, 1962), „Самата дума свобода губи своето подразбиране за привилегия и става право на човека да довежда в съществуване това, което преди не е съществувало” (с. 24). Свободата като привилегия се отнася за религиозния факт на неприкосновеност от държавен контрол и регулации. Затова древната привилегия на Църквата е нейната свобода от държавата, защото тя е лична собственост и тяло на Христос, и следователно не подлежи на никакъв контрол освен на контрола на Неговото законово Слово. Подобно, привилегиите на семейството освобождават семейството от различни видове контрол. Всяка област от живота има своите привилегии. Все още използваме думата привилегия в нейния стар смисъл, когато говорим за „поверителни сведения” между адвокат и клиент, между лекар и пациент (на английски, privileged communication, бел. прев.). Поверителните сведения, като например между свещеник или пастор и член на църквата, който се изповядва или търси съвет, или между лекар и пациент, или между адвокат или клиент, са свободни от контрола или знанието на държавата или други хора или агенции. Нещо повече, свободата е религиозен факт. Така, старото определение за свободата като привилегия и религиозна неприкосновеност е било основано твърдо и очевидно върху християнска основа. Докато образованието и културата на Западния свят са били изрично християнски, свободата е оставала християнска привилегия.

Този стар смисъл оцелява в Съединените Щати до 1868, когато Четиринадесетата поправка към Конституцията заявява, „Никой щат не може да създава или налага закон, който нарушава привилегиите или неприкосновеността на гражданите на Съединените Щати.” За нещастие, федералното правителство не се възпира от такива посегателства върху „привилегиите или неприкосновеността” на хората. Анотираното издание на Конституцията, публикувано от федералното правителство, казва за това, „Единствена сред всички конституционни поправки, клаузата за привилегиите и неприкосновеността на Четиринадесетата поправка има привилегията да бъде сведена до недействителна с едно единствено решение на Върховния Съд, произнесено пет години след нейното ратифициране” в „делата за кланиците” (Slaughter-House Cases, 83 U.S. 36, 1872). По това време Съдът също започва да редефинира понятието „привилегии и неприкосновеност” като ги обявява не за религиозно основани, а дължащи своето съществуване на благоволението на федералното правителство. Държавата започва да узурпира мястото на Бога!

Мислителите на Просвещението и френските „философи” са тези, които започват редефинирането на свободата и нейното отделяне от религиозната основа, която свободата като привилегия е имала. Френската революция дава силен тласък на новото значение. Нейният лозунг е „Свобода, Равенство, Братство,” и скоро става очевидно, че и трите имат ново, грозно, смъртоносно значение. Не без основание, когато през 1793 мадам Ролан отива на гилотината, този нов символ на свободата, тя извиква, „О, Свобода, какви престъпления се извършват в твоето име!” Всички собственици на сгради във Франция е трябвало да напишат на стените на своите сгради, “Unit?, indivisibilit? de la Republica, Libert?, ?galit?, Fraternit? ou la Mort!” („Единство, неделимост на републиката, свобода, равенство, братство или смърт!”). Смъртта бързо идва за много хора, и то за по-незначителни причини от пропуска да напишат този лозунг.

Декларацията за правата на Френската революция излага новото значение на свободата: „Свободата се състои в позволението да правиш всичко, което не наранява другите хора.” Ако това определение звучи познато, то е защото то е основанието зад сексуалната революция, хомосексуалните аргументи, абортите и многообразието от така наречените „престъпления без жертви.”

Свободата се е отдалечила много от своето по-ранно значение на религиозна привилегия или неприкосновеност. Значението на свободата се е променило, защото обществото се е променило, така че самата дума вече е част от огромна панорама от нови значения. Свободата, както един човек миналата година ми каза със сериозността на пророк разкриващ нова истина, означава, че мога да правя това, което искам, докато не наранявам друг човек. Скоро стана очевидно, че имаме различни дефиниции за значението на думата „наранявам.” Също се различавахме относно какво представлява „човек.” За него това включваше и офицер от съветското КГБ (както и за мен, тъй като мен той е създание направено по Божия образ), но не и нацист, вероятно не и бял човек в Южна Африка, не и бял расист или антисемит, не и неродено дете, и вероятно не и смъртоносно болни възрастни хора. Тъй като той е хуманист, а аз съм християнин, нашите значения се различаваха във всяка точка. Двамата имахме различен принцип за дефиниране, защото имахме различни религии.

През 1848, в Комунистическия манифест, Карл Маркс дава различно хуманистично тълкуване на свободата. За него икономическото равенство е първостепенна цел и ценност. Неговото учение за „от всекиго според способностите, на всекиго според потребностите” призовава за задоволяване на всички икономически нужди преди задоволяване на стремежа към свобода. Но неговият план също означава, че някаква диктатура ще определя нуждите на всеки човек както и способностите и отговорността за производство на всеки човек! В такава система необходимата за човека храна, както и нужната свобода стават държавно решение на елитни плановици.

Когато свободата губи своето християнско определение, човекът става този, който дава определението. Преди това Божият закон и Божието върховенство са определяли границите на човешката власт. Човекът не е бил свободен от явни грехове и посегателства над свободата преди Просвещението, но е знаел, че във всички тези неща той е грешник. Сега, при хуманизма, той става нов бог, намиращ и изразяващ себе си в своята автономна власт. Съвременната държава, като колективен израз на тази власт, бива „освободена,” за да стане новия бог на човечеството, ходещ по земята.

Хората на изкуството започват да дават израз на този нов мироглед. Във Франция Гийом Аполинер (1880-1918), влиятелен авангарден писател, работи за пълното освобождаване от християнството. Както декадентите и Андре Жид, той търси това освобождение в безпричинното действие, “l’acte gratuit,” като пример за завършена човешка свобода. Тъй като свободното действие, свободата, означават освобождение от християнството, само преобръщането на морала може да направи хората свободни. Това означава злодеяние, немотивирано зло, зло заради самото себе си. Това означава „освобождаващата сила на нечестието.” (Roger Shattuck: The Banquet Years, p. 304, 1955). Чистотата не действията на освобождение се състои в безпричинността на тяхното зло.

Около едно поколение след Аполинер американецът Линднър пише за Бунтовници без кауза, проучване на малолетни престъпници и техните безпричинни престъпления. Покушенията, убийствата и осакатяванията на невинни хора, напълно несвързани с престъпниците, стават все по-чести след 1960. Новата доктрина за свободата започва да се прилага на практика по улиците.

Френската революция обявява за законно всяко действие, ако то не наранява или ощетява друга личност. Френските революционни водачи бързо започват да гледат на своите врагове като на не-личности, и започнат да ги избиват. Когато Божието определение за човека бъде презирано, самият човек скоро бива презрян и с готовност убиван и нараняван. В един роман Аполинер поставя пророчество в устата на един герой: „При моето идване на земята открих човечеството едва оцеляващо, отдадено на фетиши, тесногръдо, едва способно да различава добро от зло – и ще го оставя интелигентно, просветено, новородено, знаещо, че няма точно отделени едно от друго добро, или зло, или Бог, или дявол, или дух, или материя” (Shattuck, p. 253).

Когато всички ценности освен самия човек бъдат отречени, всеки човек е свободен да определя своите собствени ценности и да действува според тях. Държавата, тъй като има по-голяма власт, има по-голяма свобода да налага своите ценности, и като следствие новата свобода на хуманизма се оказва най-злонамерената тирания и робство в историята. Новата свобода е старото робство в най-открития си вид.

Съвременният свят е доста отдалечен от стария свят на свободата като религиозна привилегия, която изисква отговорност и отчетност пред Бога. Сега грехът се приема като нова свобода, и колкото по-извратен е грехът, толкова видимо по-висша е изявата на свободата.

Най-тъжната страна на всичко това е неспособността на толкова много членове на църкви и консерватори да видят, че когато политиците отправят обещания използвайки стария език на привилегиите и неприкосновеността, те всъщност имат предвид новите революционни значения. Уилиам Блейк, самият той революционер, насочва вниманието към факта, че той и неговите противници, като четат едно и също нещо, всъщност го четат по различен начин; единият чете черно там, където другият чете бяло. Техните презумпции са различни и от там тяхното четене е различно.

Презумпциите на хуманистичното учение за свободата за анти-Божии и античовешки. За хуманизма голямото зло е лишението. За човека се смята, че има правото на пълна свобода да изразява себе си, да удовлетворява себе си и да достигне истинска личностност в себеизявата.

Един стар химн, популярен преди време, издига Христос като Цар на цялото създание и на всички неща в него. Последните два куплета казват:

The government of earth and seas
Upon His shoulders shall be laid:
His wide dominions shall increase,
And honours to His name be paid.
Jesus, the holy Child, shall sit,
High on His father David’s throne;–
Shall crush His foes beneath His feet,
And reign to ages yet unknown.

Управлението на земята и морето
ще бъде положено на Неговите рамене;
Неговото господство ще нараства,
И ще се отдава почит на Неговото име.
Исус, святото Дете, ще седне
Високо на престола на баща Си Давид;
Ще смаже враговете под нозете Си
И ще царува до незнайни векове.

Когато християните престанат да работят на основата на тази сигурна победа, хуманистите започват да го правят. Според плана на хуманистите онези, които трябва да бъдат смазани под нозете на историята и на хуманистичния човек, са Христос и Неговите хора. Настоящата власт на хуманистите свидетелства за това, че Църквата не изпълнява своите задължения. Войните не се печелят когато хората отказват да воюват, нито войските могат да настъпват срещу врага, когато отказват да признаят, че врагът съществува! Сега, когато дългият сън на Църквата завършва, битката започва.

Упадъкът на истинската християнска свобода започва тогава, когато идеите на Просвещението за естествената религия проникват в църквата и заместват библейското учение с новите идеи за ”естествената свобода.” Преди това, както Томас Бостън прави в своето изследване на човека, Четирите състояния, теологията разграничава човешките морални способности в състоянието на невинност, състоянието на поквареност, състоянието на благодат и вечното състояние. В Йоан 8:33-36 нашият Господ изяснява, че истинската свобода идва единствено от Него; тя е действие на върховна спасителна благодат. Тя ни дава власт и неприкосновеност, и тя ни възстановява в нашето призвание да упражняваме господство и да покоряваме земята (Мат. 28:18-20). Нашата свобода е привилегия и неприкосновеност.

Божието действие на сътворението и Божието провиденческо управление установяват Бога като Владетел или Господар. Неговият закон полага граници за човешката воля и така ни дава привилегии и неприкосновеност, за които на хората и държавната власт е забранено да нарушават.

Едно време хората са говорели за своята свобода като „древни привилегии и неприкосновеност.” Това, от което спешно са имали нужда, е било развитие на това понятие. Още в началото на борбата на Църквата за свобода от държавата е бил установен възгледът за ограничените власти. Със своето утвърждаване на заветните области на живота пуританите са продължили това учение. Абрахам Куйпер, който се е възхищавал от пуританите, формулира това понятие философски и теологично.

На тази основа християнската общност трябва да съживи учението за свободата като религиозна привилегия и неприкосновеност. Претенциите на държавата да бъде източник на свобода са лъжливи и нечестиви. Американската патриотична песен, която обявява Бога за „Начинател на свободата,” казва това съвсем ясно. Тези думи вече не се пеят в повечето държавни училища. Но сега хуманистите отричат и Бога, и свободата. Можем да им благодарим за тази малка честност, докато работим за унищожаването на тяхното наследство на робството.

Август 1984