***
Заглушен от гласа на желанието
ти не подозираш, че Възлюбеният
живее в недрата на сърцето ти.
Притихни,
и ще чуеш гласа Му
в тишината.

На 17 декември 1273 в Коня, днешна Турция, умира великият мистик и поет Мевлана Джеллаледин Руми. Както той самият казва – това е денят на неговата Божествена Сватба с Възлюбения. Предлагам ви в превод от английски кратко описание на живота му.Тринайсети век e – Изтокът е разтърсван от безредици. Персийската империя е в хаос и разделение и сред управляващите класи цари корупция. Могулските армии на Чингиз Хан се придвижват на запад, завладявайки страна след страна. Хората живеят в страх и неверие, загубили вяра в политическите и религиозните лидери. Персийците скоро ще станат свидетели на едно от най-жестоките кланета в историята извършено от могулските нашественици.
Мевлана Джеллаледин Руми се ражда на 30 септември 1207, в далечен източен край на Персийската империя в град Бакх, намиращ се в сегашен Афганистан. Баща му, Баха-е Валад, е уважаван религиозен водач с много последователи. Потомък на дълга линия от теолози, учители, учени и ислямски юристи, в един момент той изпада в немилост спрямо бруталния местен владетел. Страхувайки се от напредващата могулска инвазия, бащата на Мевлана събира семейството и последователите си и напуска родината си. След години странствания във времена на войни и разрушения те пристигат в Коня, провинция Рум в Турция. Коня – кипяща смесица на най-различни култури, религии и националности, е също и важен научен, литературен и образователен център. Младият Мевлана израства в атмосфера на любов, стабилност и културни богатства. Междувременно турският владетел на провинцията предлага на Баха-е Валад да създаде своя собствена школа и така семейството се установява за постоянно в Коня. Години по-късно, след смъртта на Баха-е Валад, младият учен Руми поема учителската позиция в същата тази школа, не само продължавайки да води учениците на баща си, но привличайки и хиляди нови такива благодарение на собствената си слава.
През 1244 Руми, вече 36 годишен и установен учен и религиозен лидер, среща Шамс Табризи – тогава около шейсетгодишен , и тази среща разтърсва из основи живота му. Никой не знае откъде идва Шамс, видът му е дрипав и опърпан, а маниерите му са груби и резки. Дервиш или скитащ мистик – Шамс е напреднал суфи, поел по духовният път на Любовта. Руми разпознава в Шамс велик майстор и му става предан още от първата им среща. Срещата на тези двама мъже е като срещата на две големи и пълноводни реки. Високо развити духовно, всеки от тях разпознава в другия довереника, който е бил търсил. Шамс, търсейки цял живот някой, който би могъл да го разбере и да приеме знанието му, най-сетне открива такъв в лицето на Руми. Двамата прекарват часове откъснати от другите, уединени в медитация и разговори. Шамс поощрява Руми да се откаже от преподаването, от любимите книги, ученици и последователи. Вместо това той го отвежда на пътя на Любовта към Бога – чрез приникновени видения, музика, танци, и не на последно място – чрез поезия. Ставащото кара хората да изпадат в недоумение, и ревност и неодобрение избуяват помежду последователите на Руми. Те виждат в Шамс просто един мърляв старец, незаслужаващ компанията на техния майстор, и който най-вече е виновен за появилата се дистанция между него и тях. В края на краищата дребнавото им и злобно поведение не оставя друг избор на Шамс освен сам да се оттегли, не оставяйки никакъв знак или следа на обожавания си приятел.
Научавайки новините, Руми се оттегля в дълбоко уединение и отказва да се вижда с когото и да било. Болката от раздялата с неговия многообичан приятел го провокира да започне да изразява копнежите и страданието си в рими за пръв път досега. Последователите на Мевлана вдигат ръце и признават, че е по-добре Шамс да се върне обратно, отколкото никога повече да не видят учителя си. След месеци търсене, Руми получава писмо от Шамс, който тогава се намира в Дамаск. Руми изпраща най-големия си син – Султан Валад и група последователи да убедят Шамс да се завърне в Коня. В момента в който зърва лицето на Шамс отново, Руми си връща предишното присъствие на духа. Те подновяват отношенията си и се потапят в музика и сема, вид танц със завъртане. За известно време Шамс и Руми са недосегаеми за ревнивите очи на последователите. Руми дори успява да убеди Шамс да се ожени за едно младо момиче на име Кимиа, което е член на домакинството му. Шамс наистина е влюбен в Кимиа, но не е писано на тази женитба да се случи. Само година по-късно Кимиа умира поради тежко заболяване. Сразен от скръб , все така неприемащ поведението на хората около Руми, Шамс изчезва отново – този път завинаги.
Има различни версии за това какво се е случило със Шамс. Някои казват, че следовниците на Руми, поддържани от по-младия му син Аллаедин, убиват Шамс и хвърлят тялото му в изоставен кладенец. Други казват, че Шамс осъзнал, че времето му да тръгне отново е настъпило, и че оставането му не би било от значение за вече напредналия в духовното си израстване Руми. Истината е, че Шамс се появява в живота на Руми в точния момент и превръща един образован, интелигентен религиозен лидер в просветлено същество. Той сияе в живота на Руми като слънце, и изчезва от него точно така внезапно, както и се появява.
Руми и Шамс прекарват около две години заедно, и след тях Руми се превръща във великия мистичен поет, който всички ние днес познаваме. Лириката, изливаща се от дълбините на сърцето му, е за прослава на Шамс, на Висшата Истина и Любовта. Агонията на раздялата с любимия приятел е сразяваща, както е видно от строфите му. Както и да е, най-накрая Руми осъзнава, че Приятелят, за който той така копнее, е неговата собствена вътрешна същност, и че Шамс просто я е отразявал кристално ясно. Той се превръща в слънцето, което дава топлина и трансформира сърцата, привлича хора от всички социални прослойки, класи и религии. Погребението му през 1273 привлича хиляди поклонници – мюсюлмани, християни, евреи, гърци, араби, персийци и турци. Руми нарича смъртта Сватба с Вечността, и думите му достигат до нас през седемте века :

” Не жали по мен…Не казвай че си тъжен…
Смъртта ми може да изглежда залез…
Но всъщност тя е изгрев…”

Това което ни е останало днес от Пътуването на Руми, от борбата му и от Пристигането му, са колосалните обеми на цяло учение, написано в рими: Диван-е-Кабир и Маснави. Рубайят – състоящ се от 1659 четиристишия, е по-малко познат на запад. Много от четиристишията носят мелодия в себе си и по тях се пеят песни на суфи събиранията и сема церемониите. Никой не може да ги отнесе прецизно към някакъв точен период от живота на Руми. Някои са писани, докато Шамс все още е бил с него, други – след изчезването му. Като кристали, те искрят с цветовете на дъгата и съдържат в себе си цели светове, омайващи с мистерията си.Прозрачни и чисти, отварят врати към чудесата на вътрешния свят и на копнежа по Онова. С изящната персийска калиграфия, думите на Руми са като написани върху вода, танцуващи и прегръщащи душите ни. Те са нежният шепот и прегръдката на двама влюбени сред тълпата. Позволете им да ви погалят и да навлязат в сърцето ви, и ще ви отведат на места, където Душата е у Дома си.

Веднъж злият дух пожелал да се подиграе и надсмее над един мъдър монах. Загърнал се с дълго наметало, поставил си широкопола шапка, за да не може никoй да го познае и се запътил към стареца, които седял в изповедалната стая в черквата и чакал богомолци да се изповядат. – Почитаеми отче-рекъл изкусителят-аз съм земеделец и съм син на земевладелец. Ставам щом изгрее слънцето и никога не забравям да прочета утрешната си молитва, след това цял ден работя на полето. Храната ми се състои от хляб и мляко, а лакомствата от мед и плодове. Аз съм единствена подкрепа на моите родители, нямам жена и сам целомъдрен. Посещавам усърдно черква и плащам установения данък. Почитаеми отче ти чу моята изповед. Ще простиш ли граховете ми?
– Чадо-отвърнал монахат-аз не познавам човек по благочестив от теб. На драго сърце ще простя греховете ти, само че ми позволи да ти разкажа какво се случи преди много време тук, и ще чуеш за мнoгoславни дела и сърцето ти ще се възрадва, защото всички тия, които са ги извършили са злочести грешници в сравнение с теб!
– Отче ти ме подбуждаш към гордост-рече изповядващия се.
– Да ме пази Бог от такъв страшен грях-отговорил монахат-Не ще мислиш така след като изслушаш разказа ми.
И той започнал: Един горд рицар, които притежавал замък, построен на планината решил веднъж да омъжи дъщеря си за един богат и силен човек, който много я обичал. Но това не било по желание на момата, която се била заклела вече да бъде вярна други му. Тогава момата написала писмо на своя възлюбен, в което му съобщавала че баща и я принуждава да се омъжи за другигу. “И аз хиляди пъти се сбогувам с теб”-му писала тя-” и те моля да не скърбиш за мен, понеже в сърцето си аз съм ти вярна!”.
Но бащата уловил писмото у човека, които го носел и го изгорил.
Настъпил денят на сватбата и тя го посрешнала със сълзи. В черквата тя не плакала, ала такава скръб се четяла върху лицето и, че всички присъстващи плакали за нея.
И башата и забелязал нейната скръб, застинала на лицето и и се изплашил от постъпката си. След като се върнали от черквата той повикал дъщеря си в своята стая и и казал: “Мила дъще постъпих несправедливо с тебе”- Коленичил пред нея и признал, че извършил низка постъпка, като заловил писмото й, боял се че нейният любим със сила ще я отнеме, като научи за сватбата.
Тя му казала: – Като твое оправдание може да ти служи това че не си знаел какво нещастие причиняваш – и излязла.
Тогава при нея отишъл младоженецат и я попитал:Защо си тъи скръбна мила моя?
И отговорила младата невестата: Защото се заклех пред избраника на сърцето си да му бъда вярна!
Но той казал: Не тажи за това! Любовта ми към тебе е толкова дълбока!
– Тъй мислят всички които обичат!-отвърнала тя
– Кажи какво трябва да направя за да пропъдя скръбта от лицето ти? И аз ще ти докажа че говоря истината!
Тогава младата невеста преодоляла своята стесниталност и разказала за своята голяма любов и че са се зарекли другият да се самоубие в деня на сватбата! – Ето моя любим ще се убие днес!- и паднала в краката на съпруга си – Позволи ми да отида при него докато е още жив!!! – молила се тя.
Мъката и била толкова силна че мажат и макар да помислил: “Ако я пусна не ще се върне” все пак и казал – Постъпи както искаш!
Тя станала и просълзена му благодарила. След това тя минала в залата при сватбарите, а след това и през китната градина. От кухнята се чувал страшен шум, защото едно момче казало на готвача че гощавката се отлага за по късно. Главният готвач се разсърдил ужасно , като помислил че толкова продукти ще се съсипят. Той изсипал в огъня много голямо количество масло и разхвърлял по каменните плочи много хляб. После сграбчил момчето и посегнал с точилката да го удари, ала щом невестата се появила той отпуснал ръката си и възкликнал: “Да бъде благословен Бог задето е създал това хубаво същество! Не искам да те огорчавам с нищо! – и пуснал тоягата на земята.
Тя траганала през гората сама и пеша, но там имало един разбойник. От скривалището си той я видял. Тя имала много златни накити и той си помислил че с тях ще оправи живота си. Но когато приближил и видял нейното и лице, ангелските и черти той си помислил че не може да и причини зло!Уплашил от Бог, който създал такава красива жена и я оставил да мине. В същата гора живял човек който се измъчвал с това че бодърствува шест денонощия и чак на седмото спи. С това той искал да угоди на Бога. И ето че седмото денонощие било към края си и той си легнал да поспи но видял как идва младата жена и й се притекъл на помощ защото не можела сама да пресече дълбоката река. Когато се върнал в колибата вече било време да става и да е буден още шест денонощия! Но той не съжалявал защото тя била тъй прелестна че всеки който я видел искал да й се притече на помощ!
Тъй отишла невестата до къщата на своя любим, но било заключено и вътре възлюбения и бил извадил меча си за да се прободе! Като чул риданията й, не могъл да го извърши и отворил вратата. Тя му разказала всичко и се прегърнали. В този момент се чувствали толкова щастливи но също и скръбни. Момъкът я отделил от себе си и тръгнал да я изпрати при мъжа й.

* * *

Монахът разказал всичко това на злия дух и го попитал кой от тия люде е принесал най-голяма жертва. Монахат бил мъдър и отлично знаел че няма безгрешен човек. Чрез този разказ той искал да види кой от седемте гряха имал той. Духът казал:
– Да си кажа правичката много ми е трудно да отговоря на въпроса ти. Струва ми се че съпругът не е принесал по-малка жертва от любимия и че гостите са се отказали от храната, както разбойникът от златото.
– Боже милостиви – рекъл монахат – кажи коя постъпка предпочиташ, или кажи че в нито един от тях ти не виждаш по голяма заслуга!
– НАПРОТИВ ОТЧЕ!
Старецът излязъл бързо и започнал да се моли защото този човек притежавал и седемте пороци. Казал: “Скрий се сатана”
Като разбрал че е разкрит, злия дух разперил криле и отлетял!
Както мрежата, хвърлена в морето, извлича риба, така и тези думи, когато проникнат в глъбините на човешкото сърце, извеждат ня яве греховете които трябва да бъдат покорени и победени!!!

Стоим на Елеонския хълм, които се простира почти от север към юг на западната страна на йерусалим. Във времето на Исуса патят от Галилея до Йерусалим, които следва течението на Йордан е бил много популярен. Ако Исус е минал по него при пътуването си към града на неговата смърт и възкресение то Tой е видял града от Елеонския хълм. Там където всички са го приветствали с “осанна”, Tой с просълзени очи е гледал към разлялата се пред него красива столица и с тъгa е казал: “Йерусалиме Йерусалиме, да би знаел ти!”
Точно пред нас градът започва, така да се каже, с височината, на която едно време е стоял храмът на Соломон. Сега върху древните околни стени на тази храмова могила се издигат високи, по-нови стени, а на мястото на храма стои грамадната, много художественo изработена джамия на Омар. Тя се издига точно над канарата на жертвопринушенията, в която се вижда издълбаното корито, над което са клaли жертвите. Едната част от западната стена на храмовата могила е така наречената “Стена на плача”.
И спомням си сега за думите на Исус: “Йерусалиме Йерусалиме, ако те забравя нека десницата ми забрави изкуството си!”

Съвременната цивилизация прекрачи прага на третото хилядолетие, все още неизлекувала раните от властвалия повече от половин век социалистически атеизъм и култ към царството на Кесаря, но широко отворила врати за философията на неоезичеството. Православието от своя страна е изправено пред нови предизвикателства – на-стъплението на неоезическите култове. Някои от тези религиозни движения легитимират себе си като християнски и претендират за нов, оригинален поглед към Христовото учение, който обаче е направен през призмата на гностицизма, будизма, индуизма и окултизма. Историческите предпоставки за появата на неоезичеството трябва да търсим в развитието на протестантството. Едно от неговите разклонения, характеризиращо се със своя либерализъм, дава възможност за свободни тълкувания на основополагащи християнски идеи и прокарва пътя на гностицизма.
Тази ерес от първите векове възниква като философско учение, стремящо се да примири езичеството с християнството.
Сред многообразните лица на неоезическите култове ясно изпъква и последователно е прокарана идеологията на неогностицизма. Израснал върху основните доктрини на гностицизма – онтологическия дуализъм между Бог и материя (материята, подобно на духа не е сътворена, а съществува предвечно) , езотерическо (мистично) самопознание, самоспасение – той внася и някои актуални промени. Дуализмът е заменен с еволюционния възглед за единството на духа и материята. Гностическият възглед за материята като зло отстъпва пред еволюцията, която прави възможен прехода между материалното и духовното, по пътя на „просветляването” на материята, достигането на съзнателни форми и навлизането й в духовния свят.
Друго основно положение в неогностицизма е деперсонализирането на Бога. Бог е непознаваем безличностен дух, който иманентно присъства във всяко индивидуално битие, т. е. всичко съществуващо е част от Бога. Като отхвърля християнското персоналистично схващане за Бога и човека, неогностицизмът преодолява единствената преграда пред стремежа на човека към обожествяване. Така от устата на не един от последователите на неоезичеството тези идеи звучат така: „Всеки човек може да каже: „аз съм Бог”. „Християнският” теолог и психиатър д-р М. Скот Пек казва същото: „Бог е нашето подсъзнание. Бог е вътре в нас”.
Според неогностицизма Бог и човекът имат онтологично една и съща природа. Различието е, че Бог има само духовно битие, докато човекът е свързан с материята и води борба за избавление от нея чрез езотерично познание и самопознание. Това е пътят към неогностическото „обожествяване”.
На свидетелството на Бог-Отец при Кръщение Господне (Мат. 3:17) и на Преображение (Мат. 17:5): „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”, древният гностицизъм противопоставя своето „разумно” неверие в Боговъплъщението на Божия Син. Неогностицизмът също не изповядва Христос като Син Божий и Спасител на човечеството, а като пратеник с мисия да просвети заблудените, космически учител наред с Адам, Авел, Сит, Енох, в някои култове също Буда, Заратустра и др.
Друго основно положение в неогностицизма: Иисус учел, че всички религии отвеждали при един и същи Бог. В Новия Завет няма свидетелство, което да потвърждава това, нещо повече – Сам Христос предупреждава: „ Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил”(Иоан 5:23). Ап. Петър: „Този е камъкът, който, пренебрегнат от вас зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:11-12).
Според неогностицизма Иисус учел, че езотеричното учение е решаващо за спасението на човека и че за постигането на тази цел е необходима трансформация на съзнанието.
Христос напротив, не набляга на тайно езотерично откровение, а учи, че спасението е акт на съкрушеното сърце, на добрата воля, освободена от лукавството и самооправданието, на просветления чрез добродетели ум.
Грехът не съществува, той е илюзия, твърдят идеолозите на неогностицизма. Има грешки, но грях няма. Грешките изправяме, като прощаваме на себе си и на другите.
В Новия Завет грехът е една от основните нравствени категории. Той има дълбоки метафизични последствия върху човешкия род. Първородният грях прекъсва екзистенциалната връзка между Бога и човека, като същевременно променя природата му (Божият образ потъмнява). Грехът поражда и смърт.
Избавлението от последиците на греха вече не е по силите на човека. То става Божие дело. Иисус Христос е Божият Агнец, Който взима върху Си греховете на света, вината на цялото човечество и чрез Своите кръстни страдания го примирява с Бога.
Като поставят редом до Бога Отец и Бог майка, неогностиците откриват място на окултните практики, свързани с вярата във Великата майка, Гея и т. н.
Като основа за развитието и популяризирането на идеите на неоезическите култове може да се смята учението на видния психотерапевт и основател на аналитичната психология Карл Густав Юнг. Той разработва психодинамична теория на личността, чиито основни понятия са колективното безсъзнателно и неговите архетипи.
Обобщавайки обширните си познания в областта на историята, алхимията, културологията, теология, клинични изследвания и личния си опит, Юнг утвърждава, че източникът на всеки религиозен опит, както християнски, така и езически, е онази безсъзнателна област на човешката психика, която е зад пределите, управлявани и контролирани от егото (съзнанието). Тази постановка на аналитичната психология води до радикалния извод за иманентността на Бога, т. е. човешкото преживяване на божественото произхожда от дълбинното човешко преживяване. Аналитичната психология смята, че е открила органа на човешката психика, пораждащ боговете. Юнговската концепция за безсъзнателното, което неумолимо твори в хода на историята и поставя в човешкото съзнание цял сонм богове, заставя човека да се замисли за относителността на този поток на „богоявления”. Ако човекът не само може, а и по необходимост създава свои богове и богини, както смята Юнг, тогава вероятността да съществува абсолютен Бог, Който да изчерпва проявата на тази човешка способност, става много малка. Ако преживяването на божественото произхожда от природната дейност на архетипитe на психическото безсъзнателно, то трябва да бъдат отхвърлени всякакви опити и привързаност към абсолютното и изчерпващо откровение. То би опустошило несъзнателното, лишавайки го от неговите възможности да дава изход на религиозните енергии в бъдеще. Според Юнг приемането на едно окончателно слово би затворило пътищата за нови съобщения от безсъзнателното, вместо да ги стимулира. Категоричен привърженик на гносиса, Юнг последователно подменя вярата със знание и апелира към християнството да разбере своята ограниченост и да потърси своята пълнота в учението и опита на другите религии, а най-добре в пряк диалог с индивидуалното безсъзнателно.
Макар че самият Юнг не е имал за цел да създаде нова религиозна доктрина, нито да критикува съществуващите такива, той създава едно духовно учение, в което със средствата на психологията се утвърждават неогностически възгледи. Неговата аналитична психология добре кореспондира с тенденциите към глобализация на всяко едно ниво в съвременното ни общество на наука, образование и религия, и с несекващия стремеж на човека сам да се обожестви.
Появата и развитието на неогностицизма потвърждава, че претенциите на неоезическите култове за един съвременен прочит на християнското учение извън свидетелството на Свещеното Писание и Църковното Предание не е нищо друго, а компилация от добре познатите на светите отци древни ереси, отхвърлени и осъдени на Вселенските събори. А това, че тази древна ерес търси средства за утвърждаване в съвременната наука, свидетелства за раждането на една мощна идеология, устремила се да извърши подмяна на християнските ценности.
Съвременното православно богословие не престава да напомня, че духовната криза, която преживява Западът, е резултат на рязкото оттегляне от християнството и че търсенето на защитни символи и ритуали в източните религии, които са чужди на европейското съзнание, може да доведе до духовна катастрофа. Като заимства разработените системи от идеи, а също и многобройни практики като медитация и други духовни техники, отпадналото от християнството съзнание само увеличава своите противоречия. Защото източните учения в западен вариант са все същите примитивни религиозни движения, подпомагащи проникването в съзнанието на тъмна духовност.

Гностицизъм

Това е религиозно-философска система, която възниква през първата половина на II век. Своеобразието на това сложно философско и религиозно явление се състои в това, че върви по път, противоположен на замислите на философията на късната античност, опитала да изтълкува античните митове като алегории. Боговете били лишавани от биографии и се превръщали във философски категории. Пътят на гностиците е път на вторичната митологизация. Това е опит проблеми, вече осъзнати като философски, да бъдат представени във вид на митологеми.
Основните постулати на гностицизма са: Бог е трансцендентен и абсолютно непознаваем, безличностен дух. От божествената същност, чрез еманация се пораждат битийни същности, оформящи 365 сфери, според Василид. Материалната сфера се характеризира като тотална противоположност на всичко духовно. Християнският възглед за Св. Троица е подменен от гностиците с идеята за великата Триада, олицетворена от Майката, Демиурга и Изкупителя. Според едно от многобройните течения в гностицизма, последната еманация на божеството е Демиург, който съчетава светлината и мрака, силата и слабостта. Той сътворява света, заключвайки в него нашите души и обременявайки ги с материята. Според друга теория Демиургът е една от висшите власти на божествения разум, мисъл, дух, Изкупителят, който ни спасява от материята. Според друго учение Демиургът е представител и орган на висшия Бог, изпратен от Божествения промисъл специално към евреите, като Иехова.
Според гностицизма спасението се осъществява чрез гносиса, самопознание за божествената същност на човека.
Гностиците разделяли хората на плътски (соматици), психични (душевни), духовни (пневматици). Плътските са обвързаните и ограничавани от материята земни хора. Достигащите божествената светлина наричали духовни хора, пневматици. Способните да се издигнат до Демиурга – душевни.

Мария ИВАНОВА
http://synpress.bglink.net

91-годишен старец събира помощи за църква
Бай Добри от Байлово още помни Елин Пелин и неговите герои
[ 2004-12-04 ] Галина Рулева

Старче с блага усмивка и вид на отшелник пресреща минувачите пред храм-паметника “Св. Александър Невски”. Бялата му брада се развява на вятъра, косите му са толкова дълги, че закриват лицето и сякаш му е останала благостта и усмивката.
Дядото носи здрава, шаячна аба, голям калпак, торба през рамо и нови свински цървули. Снимката му може да влезе във всеки етнографски музей като експонат от XIX век. Казва се Добри Добрев и е от Байлово, селото на Елин Пелин.

Бай Добри вярва, че човешките закони ще умрат и само Господ ще ни спаси. Събира помощи за селската църква “Св. св. Кирил и Методий”. От години тя е неговият дом. На празник бие камбаната. Свещеник там се появява само ако умре някой.

Досега дядото сам е дал 11 хиляди лева за ремонта на покрива. Дарява дори социалните си помощи. За църквата в Горно Камарци пък е събрал 10 хиляди, за Елешница – 15 хиляди лева.

Изненадани от непривичния му вид и зелената клонка с която ги дарява, минувачите ентусиазирано пускат своя дар в жълтата пластмасова чашка на бай Добри. Като я държи в ръка със зеления чимшир, тя прилича на цвете. Ако се вгледате, ще видите, че и дарителите някак започват да се усмихват и погледите им светват.
Нещо мистично обгръща беловласия старец, изникнал от прашасалите страници на миналото. Стои като нарисуван във въображението. Почти всеки ден кръстосва между Байлово и София. От събраните през деня пари му остават и за пътни сам си плаща превоза

Дори цървулите на краката сам си ги е направил. И дрехите също. Майсторска работа и повече топлят според него.
Преди десетина години 40-те километра до София бай Добри изминавал пеш, твърди кметът на село Байлово, Кирил Николов. И разказва как спътниците му подтичват подире му, толкова е пъргав старецът.
Столичните полицаи, които напоследък пъдят просяците, се чудят какво да го правят. Докато бай Добри дава интервю на “Новинар”-ския репортер и обяснява кой му е дал неощавената кожа за цървулите

полицаите почтително седят

и гледат от патрулката. После излизат и състрадателно питат не му ли се иска да отиде на топличко. Не му се ще. То се знае. Щом не гонят просяците дори пред величествената катедрала “Св. Стефан” в богатата Виена, защо да го правят тук.
Полицаите благосклонно го съветват да не им изяжда хляба и той се скрива във фоайето на църквата. Смирено чака благодеянието на хората в името на Бога. Чак страх те хваща, като си помислиш, че и Господ се е превъплъщавал като старец и се е явявал пред хората. Може и да не е за вярване, но иди докажи.

На своите 91 години

бай Добри много объркано намира думи да говори за вярата си в Бога, но иска да му служи до края на живота си. Защото лошото идва от дявола. Казва, че животът му е минал в правене на добро. Човек трябва да пази правдата и истината. Това е Божият път.
Според дядото днес няма добро и затова животът е станал тежък. Вярата го е осенила някъде по средата на живота му. Бил е земеделец, орал нивите с рало, ходил с добитъка и още си спомня как се прави домашно сирене със сирище. На млади години не е бил чак толкова вярващ. Твърди, че майка му Катерина сама отгледала няколко деца, защото

баща му загинал на война

Май става дума за Първата световна война. Тя сама си е карала дърва от гората и се е справяла с живота. Изучила бай Добри до четвърто отделение.
Доколкото помни, той се оженил, когато дошли германците. Имал четири деца – някои измрели. Къщата в Байлово оставил на сина си. На дядото му стига да се подслони в църквата. Сам се гледа, не готви, кара на пости, не пие и хич не се оплаква. Напротив, сякаш е доволен от държеливостта си в тия трудни времена. Жена си навремето нещо не харесал. И

избягал от нея

Кметът тогава бил малко момче и си спомня, че бай Добри все ходел по манастирите за по няколко месеца. С жените пък въобще не разговарял, дори с тези, които идвали в музея на Елин Пелин или в църквата.
Бай Добри помни Елин Пелин. С хубави изречения предаваше Божия свят, казва той. И си спомня разказа за оня селянин със звънчета на краката, който предупреждавал животинките и насекомите да се пазят от пътя му, за да не ги настъпи. Спомня си и разкази за царя. В Байлово

имало един царски шофьор

и той Борис се казвал, който разправял различни истории как царят се срещал с хората. Дори веднъж дал пари на един селянин да си купи волове, защото с каруцата си измъкнал затъналия му в калта автомобил.
Бай Добри не обича да се отклонява от служенето на Бога и не се увлича в приказки. Бърза. Вярва, че върши нещо добро. Има си мисия, следва си я по пътя и излъчва святост. Гледа с добри очи и чака другите да му отговорят със същото.

Статията е взета от вестник НОВИНАР