Момчето се открояваше като бяла врана всред останалите. Стояха на тротоара пред агенцията, общо седемнайсет кандидати за работа – в скуката на чакането Кирил ги преброи. Два пъти, по вина на същото това момче. То обикаляше малките групички, вперваше съсредоточен поглед в някой от присъстващите – за секунда-две, поклащаше глава и отминаваше. Странна походка сякаш на пружини, като че готов да отблъсне от земята и да се издигне над безличното сборище. Необичаен път да издими, но Кирил би го разбрал, и той хич не се усещаше на място. Даде си още пет минути, а момчето направи сложна фигура, която превърна и него в обект на изследване. “Е, приятелче, какво ще кажеш?” – безцеремонният оглед го забавляваше. Установи, че пружиниращата походка е и учудващо женствена, а когато момчето избра площадката си за излитане току пред него, с интерес проследи преобразяването на бялата врана в гълъб.
– Единственият сериозен конкурент! – момичето, което тъй приличаше на момче произнесе присъдата си с нежен гласец. – Но си губите времето.
– Защо?
– Мястото е едно и ще го заема аз – обяви спокойно момичето и отметна глава назад, навик несъмнено останал от времето, когато перушината й е била по-дълга от сантиметър.
– Така ли? – запита Кирил. Не си позволи ирония, само учтив интерес. – Защо?
– Видях колата, която скрихте на съседната улица …
– Думите, които бих използвал са по-обикновени. Паркирах на свободно място.
Не му обърна внимание. Оглеждаше го откровено – от мокасините “Гучи”, обу ги след колебание, но агенцията търсеше елитен кадър, нали така? – и съумя да вложи в погледа си откровено презрение.
– Мисля, че не се нуждаете от тази работа – изрече накрая с все същия нежен и тих глас. – За мен е необходимост. Абсолютна.
– Ваша грижа, не моя – отбеляза Кирил. – Оценката ще даде друг. След психотеста, нали така го наричат?
– Пълна тъпотия! За интервюто ще подберат двама, нас двамата.
– Но мястото ще заемеш ти? – Кирил прескочи учтивите форми, зад приятните трели на гласеца се криеше дразнеща агресивност.
– Да! Имаш опита, но съм по-перспективна. С петнайсетина години предимство.
– Е, ще видим! – сухо отряза Кирил. “Де да беше вярно, момиченце! Щях да те схрускам на един залък.” Както обикновено преценката за възрастта му не струваше пет пари. Припомни си с неприязън формуляра. Вторият ред на проклетата хартийка задаваше проклетия въпрос, който му създаваше куп неприятности напоследък. “Да се добера до среща очи в очи и гадните ми, лъжливи гени ще помогнат” – си рече със суеверна надежда. Дали здравият корен или дългите години прекарани навън по време, когато хората в страната се цепеха на тлъстоврати и оглозгани от живота, ала се разхождаше и той бяла врана между себенеподобните си, в пълна дисхармония между видимост и документ. “Дай сто долара и ще те изкарам пеленаче в нов паспорт” – беше отсякъл Чобана. Той тлъстееше единствен измежду познатите му, та Кирил бе поискал съвет. “А дипломата?” “Още сто долара и ще те изтипосам с диплома на певец” – небрежно рече оня ми ти Чобан и все едно нож заби в сърцето му. Като всички лишени от слух Кирил умираше да пее. Но р еши да си остане инженер и ей-на къде докара работата – нищо и никакви сополивчета да делят мегдан с него.
– Искаш ли облог? – запита сополивчето. – Че на тъпия психотест ще отделят двама ни.
– Дадено! На какво?
– На една вечеря – отговори бързо и очите й светнаха гладно.
– Дадено – повтори той развеселен. Май наистина й трябваше работа.
– Кирил Лютов! – дребничко човече вклини козя брадичка между тях. – Познаваме се, но откъде?
– Кой да ти каже! – измърмори запитаният, недоволен от ролята на местна знаменитост.
– Мароко! – триумфално извика козята брадичка, а момичето вместо да се омете нанякъде, отвори широко очи и уши в очакване на сензационни разкрития. Които натрапникът поднесе услужливо: – От Инженерното училище в Рабат отиде към частна фирма, печелеше куп пари и нас, простосмъртните, не поглеждаше. Ама хич! Е, как го докара до тук?
– И аз се чудя! – на Кирил му писна – време бе да се маха и то бързо. Но се появи червенокоса тигрица в прилепнал панталон на цветя, човекът-психолог, дето да разкрива дълбоката им същност. Остана, внезапно налегнат от спомена за пустия си дом, всъщност таван, който кръстосваше от завръщането си – вече два месеца. И от шубрака на психотестовете може да изскочи рошаво тигърче и да оцвети сивото му ежедневие. Като завърти съблазнително дупе на цветя из нечий таван.
– Казах ти, че психотестът е излишна тъпотия – момичето с име Габриела поглъщаше лакомо изискани ирландски ястия.
– Е, не съвсем излишна. Спасих те от гладна смърт! – хм, така си беше, но защо в Murfy’s, а не в някое евтино кръчме? Кирил не удържа – Френският сос е за кръглите картофки.
– Не отиват ли на същото място? – възрази момичето, грижливо обра малката купичка и се разхълца неудържимо. – Извинявай, от диетата е.
– Да, жените си падат по разни глупости – деликатно се съгласи Кирил. Порови из паметта си и добави: След войната често посягахме към циганската баница. Филийки с олио, сол и червен пипер.
– Коя война? Първата световна? – момичето отпи от тъмната бира и се ухили насреща му.
– Хей, момиченце!
– Шегувам се, бе! – смръщи се и повтори с отвращение: хляб и олио, сол, червен пипер – трапезата ми от месеци! Ей, гади ми се като помисля! – Слава богу остана си с хълцукането. Заоглежда се любопитно и отбеляза с възхищение: Страхотно местенце! Ирландците му с ирландци, хем шик, хем уютно като в ръкавичка! С атмосфера, създавана от векове!
Погледна го бързо, загря неказаното и добави заядливо:
– Добре де, знам, че пъбът е нов. Нов, но получава харизано знание от онези, другите. Точно като теб – задръстен с норми от поколения. Добър, благороден и почтен! Плесенясали понятия и лукс, който може да си позволиш, само защото …
– Ей, хайде да не се обиждаме!
– Защо, спокойно може да кажеш, че съм помияр. Безработен помияр, изпълзял от затънтено градче, където няма хляб за никого. Зарязана в това вълче време от мъжа си, с дъщеря и двама родители на ръцете. Без покрив в проклетата София. Най-обикновен помияр в проклетия ти луксозен ресторант.
– Признавам, че не съм притиснат до стената – каза Кирил, като се вглеждаше в сгърченото лице отсреща, а в главата му бръмчаха кривдите, изречени от нежен гласец. – Може да се откажа от мястото – ако стигнем до там – но не вярвам да го сторя.
– Сама ще си го взема – прекъсна го тя.
– Все пак, сигурен съм, че мога да ти помогна – Кирил подмина казаното. – Като начало ти предлагам място за преспиване – Побърза да уточни: Легло само за теб, без други условия. И без кой знае какви удобства.
– Добър и благороден! – измърмори Габриела и се оживи – За червенокосата кучка не съжалявай, защото се чукам страхотно – спря протеста му. – Плащам си за всичко и толкова! Ще ми се да добавя, ей тъй даром, че наистина си лидер. Странно, седеше встрани, мълчеше като задник – без извинение – а когато сърцеведката го поиска, стадото без колебание измъдри, че ти си водача. Искам да кажа, имаш присъствие, някакво излъчване, знам ли какво… и ти завиждам.
– Свърши ли със сладките приказки?
– Не! Всъщност се надявах да ме привикаш в леглото си, но с типове като теб – добри и благородни, човек трябва да си го изработи сам.
– Гадничка манипулаторка?
– И още как! Но наистина съм страшна в леглото, ще се видиш в чудо! Е, и аз се сбърках.
– ?
– Сама искам да се пъхна в леглото на някого – поклати глава удивена. – Забравено от векове и мислех, че завинаги. Предполагам, защото от векове не съм срещала добри и благородни хора.
– Моето момиче, схващам идеята ти – спокойно каза Кирил, – но се страхувам, че освен сънища в самотно легло, друго тази нощ няма да изживееш.
– О, ще изживея! И ти покрай мен! – весело каза Габриела. Сетне го погледна с нещо ново в изражението, би казал свенливост: – Не преставай да ми го казваш, може ли?
Кирил не разбра:
– Какво?
– “Моето момиче!” – грубо отвърна тя. – Глупаво, нали? Забрави го!
Винаги беше давала всичко от себе си. “Като правиш нещо, прави го както трябва!” – казваше баща й. Спазваше бащините заръки, е, да речем в по-тесен – технически план. В леглото никой не го бе еня за глупости като душа. Наистина се чукаше страхотно и го знаеше. Даваше добра стока, гадните лайнарчета чукаха през куп за грош и за женски оргазъм наум не им идваше. Още невдигнали гащи бяха на вратата, сетне връщаха услугата и светът се въртеше точ в точ според новите канони.
Но сега бе различно. Беше го възседнала – “Представяш ли си, петдесет и седем годишен! – каза приятелката от агенцията и цинично довърши: – Готин е, пробвай го, но не го докарвай до инфаркт.” Динозавър някакъв, но готин, та от грижа за него се изкатери отгоре. И гадният тип, дето лежеше под нея, обърна всичко с главата наопаки. Даваше обич и нежност, а черната работа превърна в нещо непознато, в нещо хубаво и плашещо. Нещо, което разрушаваше защитите и бъркаше надълбоко из забранени местенца. Там, където се търкаляха отломки от забравени мечти, тези, които от невяра бе отхвърлила. И заместила.
– Какво има, момичето ми?
– Не ме наричай така, забраних ти – изхриптя Габи. “Трябва да намаля цигарите. И алкохола.” Добави веднага: Да поспрем, а? Времето за цигара и глътка питие – искаше да поговорят, ей така, както се сгуши защитена от всичко лошо, което дебнеше навън. Запита само: “Защо се върна?”, а въпросът беше – “Защо не остана далече, защо объркваш всичко, което научих в мръсния ни живот?” Отговори, но този отговор не я интересуваше. Тези, с които искал да контактува не го допускали в кръга си. Тези пък, които го допускали не му допадали особено. Всеки с грижите си!
– Не те обичаха, така ли? – попита разсеяно.
– Обич не съм искал от никого. Уважение – да! – отговори спокойно, но тя наостри уши. “Габи, не е глупак, нито мек. Моля те, не го забравяй! Влез му под кожата и не го забравяй!”
А сетне той я побърка. Имаше обич и нежност и още нещо, и тя крещеше към небесата молитви и проклятия, защото откриваше нови светове, красиви и нежелани. Лежеше, отново сгушена в рамото му, доволна, че не вижда сълзите й.
– Бяхме седем приятелки, “щабът” – така го наричахме, защото важните решения взимахме заедно – гласът й стържеше пресипнало, нищо не бе останало от галещия слуха гласец, обработван с толкова труд. Не й пукаше.
– Казвахме си, че ако получим един истински божи ден, поне няколко часа от тия, за които мечтаехме цял живот, трябва да го приемем с благодарност и с отворено сърце. Всички се продадоха. Късметлийката, тя обра къде-що титла има в науката, се ожени за гърчав испанец и му държи бакалските тефтери; хубавелката ни, мило глупаче и всички уж я пазехме, тя се натика в бардак из Арабия. Бях най-умната. Останах сама тук.
– Сама, с въпроса – “А сега накъде”?
– Да!
Той се размърда. Незнайно откъде измъкна носна кърпа. Тя шумно се изсекна – “Май те потопих в езерце”. “Ще го преживея някак.” Знаеше, че й се усмихва.
– Заклех се да замина и аз – каза. – В Австралия при сестра ми, където и да е, но да се махна. Да събера парите и да изчезна нанякъде, на майната си. Ще събера пари и ще се махна! – повтори със сила.
– Значи ще го направиш – произнесе спокойният глас от тъмнината. – Но ще се радвам ако промениш решението си.
– Една нощ е нищо, нали? – попита тя. – Нищо и никаква нощ, с нищо и никакво чукане, какво толкова?
– Нищо! – потвърди гласът от тъмнината, а тя се надигна и заби нокти в тялото, което лежеше до нея.
– Ти, гадно копеле! – произнесе с яростен шепот. – Ти си голям и умен, защо ме прие? Защо точно сега ми откриваш, че всичко хубаво съществува?
– Дано съм го направил! – каза гласът. – Заслужаваш го, момичето ми! Нищо лошо не се случи, напротив!
– Отвратително е! – извика през сълзи. – И ти забраних да ми казваш така. Не съм момиче на никого, разбра ли?
Седяха на терасата, прорязана в покрива.
– Кога ще си завършиш тавана?
– Мисля, че никога.
– Защо?
– Има хубави работи, които не трябва да свършват. Мисълта за този таван ме крепеше навън. Добре е като знаеш, че е останало местенце, дето може да се прибереш. Тук се оправям – трудът с тия ръце лекува най-сигурно.
– Голяма рана си церил с терасата – весело се обади Габриела и видя как седналият срещу нея мъж помръкна и почерня. Неловко подхвана: Извинявай, исках само … – но той не я чу:
– Да! – каза тихо. – От два месеца запълвам някои загуби с работа по нея.
– Жена ли? – запита.
– Жена ми! – отвърна кратко и тури точката. – Искаш ли още чай?
Чай, пфу! Слушаха идиотските му предкласици и пиеха някакъв специален чай. Толкова!
– Чудесна тераса си направил, със страхотен изглед към Витоша – каза Габриела, вместо да погали големите ръце, легнали на масата пред нея. И защото не искаше да пие чай. С мил глас, отреден да топи корави мъжки сърца додаде: Камината, дето подхващаш, и тя е много истинска.
– Да! – съгласи се той и се усмихна сухо: Ще я свърша някой ден – добър илач ще стане и от нея. Но не си давай труд да се подмазваш – сутрин тук няма алкохол.
– Има пълен хладилник! Само по глътчица, моля те! И то е илач, срещу махмурлук и тъпи среднощни илюзии – видя погледа му и се отказа. Неочаквано, неочаквано и за себе си, възкликна: А бе, хубаво ми е при тебе! – замисли се и продължи: Спокойно и истинско. Знаеш ли, сменях мъже, чуках се наред, но си казвах, че все някога някъде ще срещна нещо свястно.
– И?
Тя отметна назад косите, дето ги нямаше.
– Това е. Нищо повече – каза рязко. – А ти? Какво видя, защо беше истинско?
– Видях едно малко, уплашено и храбро момиченце, оплетено между лъжа и истина …
– И то, според теб, заслужаваше всичко, което ми даде?
– Да! – отговори убедено Кирил. – Заслужава много повече.
– Няма да съжалиш и все пак ще си кажеш: “А бе, мамка му, и на мен ми беше хубаво”?
– Да, горе-долу това ще си кажа.
Тя постоя загледана в планината, отпи от чая и попита без да го поглежда:
– Какво би направил на мястото на загадъчния анонимен възложител?
– Стигна ли до интервю, ще убедя всеки възложител да ме назначи – уверено каза Кирил, а тя кимна:
– Да, съвсем сигурно е – стигнеш ли до интервюто, ще го направиш – отново с решителен жест отметна глава назад.
Срещите им бяха определени през половин час. Първо Кирил, а Габриела след него. Пред входа на агенцията се вгледа в посърналото момиче. “Хей, стегни се! Вторият е винаги с предимство” – побутна я към стълбата:
– Кураж, моето момиче!
– Шансовете ми не са големи, нали?
– Хм, човек никога не знае – каза неловко. С облекчение видя как вдигнала брадичка пристъпи прага на проклетата агенция, беше се взела в ръце.
– Добър ден! – момичето се представи на агентката си от агенцията, все едно не я познаваше от сто години, и без протакане заби въпрос: “Смятате ли за възможно – попита като сочеше учудения си спътник, – двамата да си разменим местата?” Секретарката погледна Кирил – той кимна незабележимо, и отвори тежката врата. Габриела се обърна цялата към Кирил:
– Пускаш ме? – а когато секретарката затвори вратата след себе си, хвана големите ръце и притисна лице към тях.
– Викат те! – чу гласа му, но не помръдна.
После вратата се затвори зад нея.
Кирил изчака търпеливо съобщението, че е отпаднала нуждата от изслушването му.
– Съжалявам! – каза секретарката накрая.
Той кимна учтиво, подмина извинителната й усмивка, и си отиде. Мислеше за своето момиче от една нощ, което използва всичко, за да отвори пътя си – като препречи неговия. Мислеше и за милото, стъписано, смело момиченце, което плащаше всички сметки – своите, а повече чужди. Което обърка малките нормални стъпки към нещо хубаво с щастие и любов, защото не ги познаваше. Щеше да събере парите си, знаеше го. Усети болка, защото познаваше негостоприемните чужди небеса, които ще я посрещнат някъде на майната си, и любезните надменни иноземци, между които ще се срива и надига отново – готова на всичко, винаги чужда между чужди. А когато на висок глас процеди: ”Мамка му на всичко!”, защото във всичко това имаше и негова вина, вина на минувачите, които гледаха учудено, вина на всички от тая скапана страна – не му олекна.
“Едно трябва да призная! – каза си с кисела усмивка. – Животът у нас е наистина интересен.” Туй му беше и недостатъка, според китайската поговорка, която не пожелаваше никому да живее в интересно време. Иначе нищо особено, просто хлопнаха врата под носа му. Бе научил, че ако се огледа ще зърне друга. Отворена, ала на прага й няма да стои едно момиче и да тръска несъществуваща коса. Отворена врата с празна рамка. А преди да мине през нея, го чакаше работа – време бе да се захване с камината

Издигаше се високо над заскрежената, забулена в смърчове поляна. Гледахме се очи в очи; никой не примигваше. Лъчите му оцветиха дъната на зениците ми така както силен взрив осветява високите скали…
Може би се опитвах да го застрелям от упор, така както бях постъпвал хиляди пъти?
Отнякъде се чу тихо шумолене, високите смърчове протегнаха ръцете си към слънцето, тъмни птици разкроиха небето над мен. Очите ми отразиха блясъка на смълчаното небе и го удавиха в земята.

Неми езера – под слънцето на самотата.

Беше студено. Дъхът ми забулваше замръзналите клонки пред мен, а те блъскаха шапката ми и се закачаха по кожената шуба с цвят на есенни листа – цвета на очите ми. Не знаех на къде вървя, въпреки че бусолата ми показваше точно посоката на вилата, където живеех сега – наследство от баба ми, тя все още се крепеше и можеше дори да бъде уютна през лятото: близо до морето – което често ме будеше нощем със странния си, някак подземен, зимен тътен. Той се чуваше някъде далече и дълбоко под скалата, на която бе постройката. В такива нощи обичах да стоя в хола, пред малката камина, откъдето слушах пресипналия шепот на вятъра и тракането на клоните наблизо. Мислех си за света в мене и за щастието на самотата си… Разбира се, случваше се (особено лятно време) някой бухал да ме смути със самотните си викове, но това не се случваше често. А пък и по-често ме смущаваха хора…

Нещо черно изгрухтя пред мен. Нерезът бе на не-повече от тридесет метра и очевидно вървеше срещу ми. Почувствах хлад; морето продължаваше да шуми, само дето шумът на вълните, врязващи се в скалистия бряг стана по-близък и по-ритмичен. Имаше нещо велико в този далечен тътен и то се отразяваше в малките очички до мен. Зеленикавият пламък на лятната лагуна угасна и се размъти като в бурна вода; нещо се промени, нещо не беше наред в тези очи. Косматата лавина ме блъсна силно и ме събори; жълтите зъби опариха лицето ми; чух плътта си и видях очите си – отразени в неговите.

Ето това не беше наред.

Аз не бях от този свят, разбрах го. Скочих енергично и се хванах за един не-много дебел клон. Нерезът започна да ме гледа странно докато свалях остатъка от дънките си – като по чудо се бях отървал със драскотината по бузата (или поне само нея усещах в момента). Бялата ми плът ярко контрастираше на фона на обгърнатото с мъх дърво. Свечеряваше се. Сумрак обгърна високите дървета, вятърът почти спря. Подръпнах фалоса си – странно защо, той въобще не беше измръзнал, въпреки че ми беше хладно… Ръката ми механично извърши едно заучено движение; в този момент шопарът изгрухтя. Погледнах го отново в очите – странното ми отражение в тях бе придобило по-реални очертания… Червеното зарево на залеза проблясваше между дългите борове; розовеещото небе хвърли своите звезди върху черната земя – тя се раздвижи и отлетя нанякъде…

Останах сам на дървото. Полугол – полусвит на твърдата кора, размишлявах над това, което се случи. В мен се беше събудило нещо древно и велико, нещо забравено от света, от самотата ми:

Аз обичах природата, и тя също ме обичаше

Наскоро брат ми срещнал свой приятел от детинство, който отдавна не живее в България.
Разприказвали се за доброто старо време и от дума на дума… се скарали.
Онзи изтърсил някаква нелепица от сорта, че чакал нещата в България да се оправят, за да се върне.
Наглото изказване звучало по-точно така:
“Хайде, кога ще оправите тука тая държава, за да се върнем да живеем в нея?”Брат ми, като ултра националист, реагирал много остро, както всъщност и аз бих реагирала, макар да не споделям крайните му възгледи.Ей, Алан Кольооо, тази държава е и твоя, тя е нашата страна, България.
Ако ние сами не се погрижим за бъдещето и, няма кой друг да го направи! Далеч съм от мисълта, че българите зад граница разсъждават като въпросния нискочел тип. Напротив, познавам много хора, които, макар и в странство, живеят с проблемите на България и правят много повече за промяната към по-добро от живеещите тук. За съжаление по този начин разсъждават много българи, които независимо от факта, че живеят тук, си мислят, че “Богът от машината” ще слезе отгоре, като в древногръцка пиеса и ще им оправи живота с едно щракване на пръстите. Много безхаберници се намърдаха във властта точно заради тази глупава черта на българина да мисли, че ще се случи някакво чудо. Не знам наивитет ли е това, глупост ли, какво ли?!
Колко типична е за българина тази очаквателност ако може някой друг да свърши работата вместо него!
Мрънкаме за положението си, а какво правим, за да го променим?! Оставяме се хора в пенсионна възраст да предопределят бъдещето на България, като се оправдаваме, че и “едните и другите са маскари”. То спор за това няма, но съгласете се,че с отказа си да гласуваме, изразяваме не протест, а безразличие! За всичко това се замислих снощи докато гледах “Горещо” на Венетчето Райкова, с гост Митьо Пищова, който се показа в цялото си “величие”, подпомогнат активно от екипа на предаването. Разбирам, че това е комерсиално шоу и преследва единствено рейтинг и щедри рекламодатели, но не трябваше ли по някакъв начин да се търси гротеската в образа на Пищова?! Не можеше ли Венетка да го разобличи като аморален и безскрупулен човек, а не да го представя като “Любимец на народа”, че чак и да полягва на леглото му с тигрова кожа?!
Що за хора сме, щом човек като Митьо Пищова се радва на всенародно одобрение и щял, моля ви се, да се кандидатира за президент!!! Какви са тия дето харесват това жалко подобие на човек, тази низка твар, тази еманация на човешката простотия?!?!

Господи, имай милост над грешного българина!!!

Случва ми се за втори път и все под пълна упойка. Нямаше тунели, светлини и др. такива, даже понякога си мисля да не съм сънувала. Първия път се носих по коридора на болницата, съвсем до тавана, излязох на вън и отидох на пейката при съпруга и дъщеря ми. Казах нещо, но той не ме чу. Не помня кога съм се “върнала”, но после му разказах точно на коя пейка е седял, как е покрил бебето с пелената и му е дал вода, той потвърди и ме попита на шега да не съм мръднала. Втория път беше преди няколко дни. Усетих как ме хваща упойката и се отнасям. Но в същото време чувах шумове и говор, но нищо не разбирах. Не виждах нищо, все едно, че има гъста мъгла. През това вереме си мислех: “няма ли да ме хваща най-после тая упойка, че да ме режат и всичко да минава…” – мислех си, че щом чувам нещо, значи съм в съзнание. А те ме оперирали…В един момент чух вече ясно да ме карат да се оплезя, после ме накараха да се преместя от масата на носилката…и най-странното беше, че усещах физически допир и болка в раната, а съвсем ясно се виждах цялата отсрани и леко отгоре…И двата пъти никой лекар не ми е съобщавал да съм изпздала в критично състояние или нещо подобно. Някой знае ли какво става???

Незаздравяващата рана на моето сърце

Стоя в мрачната стая и гледам нанякъде. Правя се на съсредоточена над книгата, която започнах да чета, но всички разбират, че нещо ми има. Никои не смее да ме погледне в очите. Чувам шушукания зад гърба си. Натъжавам се – как може да има толкова зли хора, какво си мислят, че ми трябва съчувствието им ли? Защо дойдох изобщо тук? Една изгубена сълза се търкулва по бузата ми и като кристална се разбива в пода. Отново долавям шушуканията, които ме ядосват, обръщам се и всички млъкват, усмихвам им се небрежно и пак се „зачитам” в книгата си. Опитвам се да мисля за нещо хубаво и позитивно, но не се получава. Втора сълза се търкулва по бузата ми и отново пада на пода търсеща своята предшественица. Трябва да спра, трябва да съм силна, не трябва да плача повече. Отпускам се назад и потъвам в мекото кресло, затварям очи и после като опарена от нещо трепвам. Отварям очите си, но уплахата все още е в мен. Ставам и излизам от стаята, не мога да стоя по вече там. Решавам бързо да изтичам до вкъщи и да се затворя в стаята си. Прибирам се, но нямам сили да продължа, нямам сили за нищо. Строполявам се на земята и започвам да плача. Сълзите ми падат една след друга, големи и чисти като любовта, която изпитвам към теб. Т.е. изпитвах. Щом е изпитвах, защо плача? Опитвам се да се изправя, но не мога, нямам сили да го направя. Чувам, че вратата се отключва, събирам всички сили и побягвам. Затварям се в стаята си. Затискам устата си с ръце, за да скрия глухия звук от плача ми. Ставам и отивам до огледалото и се поглеждам. Очите ми са подпухнали и червен и,косата ми е разрошена,ръцете ми треперят. Изтривам с ръка очите си. Отивам до прозореца и се оглеждам, виждам усмихнати хора, забързани хора и… влюбени хора. Отново се натъжавам, но си казвам, че съм силна, че ще издържа. След секунда виждам и теб отдръпвам се от прозореца и отново падам на земята. Сълзите сякъш нямат край, ронят се една след друга и ме давят. Треперя и сякъш агонизирам на пода, агонизирам от самота. Сега когато пиша това отново се сещам за теб и отново се натъжавам. Очите ми отново се пълнят със сълзи и една отново пада. Някои ми беше казал, че не е срамно да кажеш „Обичам те!” – и беше много прав, но аз не го осъзнах. Знам, че навярно ще се влюбвам още много пъти, но споменът винаги ще остане в душата ми като една незаздравяваща рана.