Сънят

0

Началото беше трудно. Но той не спираше да носи камъка със себе си. Попитах го защо го прави, а той просто замълча и продължи напред. Мъкнеше своя камък като всички останали и вървеше упорито към заветния връх. А аз се бях спряла. Помислих си, че вече камъка е твърде тежък. За момент си припомних всичко.Проблемът не беше нито в камъка, нито в тежестта му. Просто все някой в тази верига от човешки души трябваше да спре да носи собствения си бич. И така всички съдби, събрани в тази илюзорна действителност, в тези равни условия, в тази палеща жега и този безкраен път си мислиха,че вървят нагоре, а всъщност накъде вървяха…
Всички преливахме от пусто в празно и пак така. И така до къде…

Събудих се цялата изнемощяла и страшно уморена от кошмара, който явно ме бе уязвил не само психически.
В главата ми отново нахлуха мислите от преди да заспя- проблема за доверието, за самотата, за погрешните думи и действия, за врага и приятеля.
Истината беше, че всъщност това беше моят камък, камъкът, който носех към нищото.
Разбрах че за разлика от действителността в съня ми, където можех да спра и да си почина, в реалния живот нещата стояха доста по-различно. Не можеш да избягаш от това което представляваш или това което мислиш. Не можеш просто да заповядаш на чувствата и мислите ти да те слушат.

И така, предъвквайки темите, над които немалко много по-умни хора от мен преди това си бяха блъскали главите се сетих, че всъщност ние хората нямаме предназначение. Но имаме инструмент, който ни помага да си го създадем- всеки сам за себе си. И че преливайки от пусто в празно все пак стигаме до някъде- осмисляме собственото си съществуване.И вече онзи заветен връх, към който всички се стремяхме, не ми се струваше толкова илюзорен и непостижим.
И така докато заспах отново.

Сънят беше друг…

Белязани

0

Белязани сме с обич,
свобода
и жажда.

Силата е в нас.
И слабостта е в нас.
Но прокълнати сме
с най-щедрото
и тежкото проклятие.
Във вените
пътеките кодирани пулсират
и булото в очите се надига,
щом познаем
силата на капката
да се откъсне от вълната
и да полети
или…
в пясъка да се стопи,
благословена в избора…
Благословена
с най-щедрото проклятие –
Ти можеш!

По разграфената земя
душата ни небето си събира…

Лирика от Рилке

0

* * *

СВЕЩЕНА моя самота,
богата, чиста в утринта,
като градина с рози свежи.
О, самота свещена, ти
Дръж здраво златните врати –
отвъд са буйните копнежи.

* * *

ПРИТИХНИ пред шума, мой живот съкровен,
Вслушай се в тишината.
Проумей какво иска ветрецът край мен,
Преди да потръпне брезата.

Щом самото мълчание пак зашепти,
Сетивата ти нека владее.
На всеки лек полъх отдай се ти –
Той влюбено ще те люлее.

О, душа, после ти се разлей, разлей!
За да намериш утеха,
над нещата замислени ти се развей
Като празнична дреха.

* * *

Какъвто да си, бягай вечерта
От стаята, която те гнети;
навън те чакат хиляди неща,
какъвто да си ти.
И с твоя поглед уморен – какво
че той към прага ти закотвен бе –
в пространството вдигни едно дърво –
самотно, стройно – под това небе.
Ти сътвори света. Той е голям,
узрял е като дума в тишина.
Ти вникваш в цялата му същина
и с поглед нежен го оставяш там…

МУЗИКА

Момче, какво засвири? Покрай мен
долавям в парка шепнати повели
и стъпки.Виж, сред тия цеви бели
на сиринкса душата ти е в плен.

Защо я мамиш? В звуците витае
и се оплита, без да разбереш;
по-силна от живота песента е
и с плач я ражда твоят луд копнеж.

Мълчание й дай, та пак душата
преливаща в обилие да блесне;
там ставаше и мъдра, и богата,
преди да я омаеш с нежни песни.

Чуй ме, мечтателю, преди целта
прахосваш полета й, тя ще страда;
с криле, прекършени от песента,
стените ми не ще прехвърли тя
след моя зов към вечната наслада.

АНГЕЛИТЕ

Те всички имат устни морни
с с грейнали души, над тях
понявга в сън цъфтят покорни
невям желания за грях.

Ни скръб, ни радости познали,
в градините на бога вън,
мълчат те, сякаш интервали
сред неговия звучен сън.

Щом само си прострат крилата,
те вихър будят сред нощта;
като че бог със свойта свята
ваятелска ръка прелиства
светата книга на Света.

ЕСЕН

Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.

Между звездите пада и Земята
и самотата й в нощта расте.

И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко,без да страда.

Но знам Един – това,което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.

ТРУДЕН ЧАС

Ако някой в света заплаче сега,
без причина заплаче в света,
той заплаква за мен.

Ако някой в нощта се смее сега,
без причина се смее в нощта,
той се смее над мен.

Ако някой в света се скита сега,
без причина се скита в света,
той пристига при мен.

Ако някой в света умира сега,
без причина умира в света,
той се взира и в мн.

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Думите на ангела

Бог е далеч от теб и нас.
От своя трон висок
ръката ти в прекрасен час
благословил е Бог.
У никоя с по-нежна плът
ръката не блести.
Аз съм росата и денят,
дървото тук си ти.

Пребит от път, сега не знам
какво ми нареди
Той, който в златна риза там
под слънцето седи,
за теб, вглъбена и до днес
в безименни мечти.
Чуй, аз пристигам с блага вест,
дървото тук си ти.

Безропотно прострях крила,
преминах дълъг път
и плащът ми с лъчи обля
самотният ти кът.
Ти си сама дори и с мен;
невидим съм почти.
Чуй: аз съм повей в лес зелен,
дървото тук си ти.

Помни,че развълнувани
са ангелите там,
че тръпнат от ликуване,
но и от смут голям.
Ще стане нещо, може би,
ще почне нов живот.
Аз те приветствам – не скърби,
защото носиш плод.
Ти си прославена врата
и се разтваряш днес.
Ти си ухо за песента,
която пея – в тебе тя
се губи като в лес.

Аз дадох дъх живителен
на твоите мечти.
Бог чака, ослепителен…

Дървото тук си ти.

ЛЮБОВНА ПЕСЕН

О, как душата си да спра така,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг –
докато в теб бушува глъбината…
Но всичко тук ни свързва – теб и мен,
тъй както цигуларят вдъховен,
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е, кажи?

О,сладка песен.

Из “СОНЕТИ КЪМ ОРФЕЙ”

III

Бог може. Ала как човешки стон
ще се провре през тази тясна лира?
В сърце, което само страст раздира,
не се издига храм на Аполон.

И песента не дири тук блага,
нито пък е мечта осъществима.
Живот е песента. И бог я има.
Ала кога сме ние? Той кога

ще ни дари звездите и земята?
О, юноша, недей мисли,че връх
е любовта,изгаряща устата.

Не, забрави я. Отминава тя.
Да пееш в истината е друг дъх.
И вихър. Божи дъх. Сред пустотата.

V

Не трябва паметник. Едничка роза
над образа му нека да цъфти.
Орфей е тук! Като метаморфоза
във всичко. И недей да търсиш ти

по-други имена за тази слава.
Орфей завинаги е в песента.
Нима, макар и с дни, не надживява
на розата прекрасните листа?

Той трябва да изчезне, разберете!
Макар да се страхува, че умира,
пред словото му млъкват гласовете.

Не ще го придружите в тоя път.
Разбил решетката на свойта лира,
притихва той – прекрачвайки Отвъд.

IX

Който с лира в ръце е вървял
между сенките в ада,
само нему безкрайният дял
да прославя се пада.

Който с мъртвите семе от мак
е изял, без да мрази –
той ще може всред глухия мрак
своя слух да опази.

Във водата все по-непознат
отразеният образ ще свети:
ала ти го познай!

Само Там,само в двойният свят
пълни с нежност ще са гласовете,
без начало и край.

XIII

Изпреварвай разлъката, нейната мъка е мнима,
като зима, която над твоето рамо вали.
Между зимите има една непреставаща зима,
но сърцето ти – щом презимува – ще спре да боли.

Вечно мъртъв бъди в Евридика – изкачвай се с лира
и, прославяйки, слизай в най-истинските си глъбини.
Бъди тук, между тленните, тук, дето всичко умира,
бъди чаша, която се счупва от туй, че звъни.

Ти бъди, но познай и закона на не-битието,
на безкрайното дъно, където трепери сърцето
и се сбъдва копнежът, макар и веднъж, но докрай.

Към запасите тихи на тази природа богата,
към съкровища, неизразими посредством числата –
причисли се ликуващ, и цифрата им зачертай!

Липсващите страници от Библията (откъс от книгата на Леви)

0

Глава 17
/Христос като дете още…/
“Христос говори с рабина на синагогата в Назарет.
Той критикува тесногръдието на еврейското мислене.
1. Рабинът Барачия от синагогата в назарет помагаше на Мария в обучението на нейният син. /Христос/
2. Една сутрин след службата в синагогата рабина каза на Христос, който седеше замислен в тишина. – Коя е най-голямата от 10-те заповеди?
3. И Христос каза: Аз не виждам една най-голяма от 10-те заповеди. Аз виждам една златна нишка, която преминава през всичките заповеди, която ги свързва в едно.
4. Тази нишка е Любовта и тя принадлежи на всяка дума от заповедите.
5. Ако човек е изпълнен с Любов – той не може да върши нищо освен да служи на Бога – защото Бог е Любов.
6. Ако човек е изпълнен с Любов – той не може да убива, той не може да лъже,
той не може да ламти….не може да върши нищо освен да слави Бог и човека.
7. Ако човек е изпълнен с Любов – той няма нужда от каквито и да било заповеди.
8. И рабинът Барачия каза:- Твоите думи са подправени със солта на мъдростта,
която е от горе. Кой е Учителят, който отвори тази истина за теб? 9. И Христос каза: – Аз не познавам някой учител, който да е отворил тази истина за мен. На мен ми се струва, че тази истина никога не е била затваряна, че тя винаги е била отворена. Защото истината е една и тя е навсякъде.
10. И ако ние отворим прозорците на нашите сърца за тази истина, тя ще влезе и ще се отзове у дома си, защото истината може да намери своя път през всеки процеп, всеки прозорец, всяка отворена врата.
11. Рабинът каза: – Коя ръка е достатъчно силна да отвори прозорците и вратите на сърцето – така че Истината да може да влезне?
12. И Христос каза: -Струва ми се, че тази любов, златната нишка, която свързва 10-те заповеди в една е достатъчно силна да отвори всяка човешка врата така че Истината да може да влезе и накара сърцето да разбере. “

Глава 58

Срещата на мъдреците продължава. Представянето на 7-те универсални постулата.
Сега, когато мъдреците се освежиха те отвориха Книгата на Живота и прочетоха:
2. Те прочетоха историята на живота на човека, всичките му борби, загуби, победи и в светлината на миналите случки и нужди – те видяха какво би било най-доброто за него през идващите години.
3. Те знаеха какви закони и предписания пасват най-добре за неговото положение. Те видяха идеала за висшия Бог, който човешката раса може да разбере.
4. Върху 7-те постулата, които тези мъдреци щяха да формулират, трябва да се опрат великата философия на живота и преклонение през вековете които ще дойдат.
5. Сега Meng-ste беше най-стария мъдрец. Той зае стола на шеф и каза:
6. Човек не е достатъчно напреднал, за да живее само с вяра. Той не може да си
обясни нещата, които очите му не виждат.
7. Той е още дете и по времето на всички идващи векове трябва да му се говори с картини, символи, обреди/церемонии и форми.
8. Неговият Бог трябва да е един Бог-човек. Той не може да види Бог чрез вяра.
9. И също той не може да се управлява сам. Един крал/цар трябва да управлява. Човекът трябва да служи.
10. Вековете, които следват ще бъдат векове на човека, векове на вярата.
11. В тези благословени векове човешката раса ще вижда без помощта на смъртните очи, ще чуе беззвучен звук, ще узнае Духът-Бог.
12. Векът в който сме навлезли е Век на Приготовление и всички училища и правителства и църковни церемонии трябва да бъдат направени по един прост начин, така че човек да може да си ги обясни.
13. Човек не може да създава. Той гради по модели, които вижда. Така че на този събор ние трябва да издяламе модели за идващите векове.
14. И ние трябва да формулираме висшето значение на Империята на душата, което почива на 7 постулата /нещо като закони-постановления….бел. прев./
15. Всеки мъдрец ще формулира 1 постулат и това ще е основата/базата на веруюто за човека, докато дойде векът на съвършенството.
16. Тогава Meng-ste написа първия постулат:
17. Всички неща са мисли. Целият живот е мисловна активност. Многообразието на същества обаче са нищо повече освен фрагменти на една велика мисъл която се манифестира. Ето, Бог е мисъл и Мисълта е Бог.
18. Тогава Vidyapati написа втория постулат:
19. Вечната Мисъл е Една. В основата си 2 – Интелект и Сила. И когато те дишат – едно дете се ражда. Това дете е Любовта.
20. И така се появява Тройният Бог, когото човек нарича Баща/Отец, майка, Дете.
21. Този троен Бог е Един. Но като направен от светлина – Той е 7.
22. И когато тройният Бог диша, седем духа се изправят пред лицето Му. Те са креативните атрибути.
23. Човек ги нарича по-малки богове и в своето въображение те направих човека.
24. И Kaspar написа третият постулат:
25. Човек бе една мисъл на Бог формирана в представата на Septonate/Седмината/ облечен в субстанцията на душата.
26. И неговите желания бяха силни, той е видян да се проявява на всеки план на живота. И за себе си той направи едно тяло от етерите на човешките форми и така се спусна на планетата земя.
27. В това спускане той загуби своето рожденно право, загуби своята хармония с Бог и направи дисхармонични всички ноти на живота.
28. Дисхармония и зло са едно и също нещо. Така че, злото е ръчна работа на човека.
29. Ashbina написа четвъртия постулат:
30. Семената не поникват на светло.Те не порасват докато не намерят почвата и да се скрият в нея от светлината.
31. В човека е посадено едно семе на вечен живот. Но в етерите на тройния Бог Светлината бе твърде силна за да пораснат семената.
32. И така човека намери почвата на карналния/плътския живот и в мрака на земята намери едно място, където може да покълва и да расте.
33. семената пуснаха корен и растат съвсем добре.
34. Дървото на човешкия живот се издига от почвата на земните неща и под природния закон достига до съвършенна форма.
35. Няма никакви свръхестествени действия на Бога да повдига един човек от плътски живот към духовна благословия. Той расте както расте едно растение, и с времето се усъвършенствува.
36. Качеството на душата, което прави възможно за човека да се издигне до духовен живот е – Чистотата. ”

Глава 59

Срещата на мъдреците продължава. Оставащите постулати. Мъдреците благославят Христос. Седемдневна тишина. /медитация/

Аполо написа петия постулат:
2. Душата е карана към перфектната Светлина от 4 бели коня и те са:
Волята, Вярата, Услужливоста и Любовта.
3. Това, което човек иска да направи има сила да го направи.
4. Едно познание за тази сила е вярата, и когато вярата се задвижи, душата започва своя летеж.
5. Егоистичната вяра не води към Светлината. Няма самотни пилгрими на пътя към Светлината. Човек постига извисяване чрез помагане на другите да постигнат извисяване.
6. Конят, който води по пътя към духовен живот е Любовта. Чистата всеотдайна любов.
7. Matheno написа 6-тия постулат:
8. Вселенната Любов, за която Аполо говори е дете на Мъдроста и Божествената воля и Бог я изпрати на земята в плът и кръв така че човека да узнае.
9. Вселенната Любов за която мъдреците говорят е Christ / Христос както
го наричаме в България, не е име а божествено състояние на съзнанието бел прев./ 10. Най-великата мистерия на всички времена е в начина, по който Христос живее в сърцата.
11. Christ/Христос не може да живее в низшата дълбина на плътските неща. Седем битки трябва да се проведат, седем победи спечелят над карналните неща – като страхът, и себе си, емоциите и желанията…се отстранят.
12. Когато това се извърши Христос ще завладее душата, делото е завършено и човек и Бог стават Едно.
13. И Фило написа 7- мия постулат:
14. Съвършеният човек! Природата бе създадена за да доведе е дно същество пред тройния Бог.
15. Това превъплощение е най-висшето откровение на мистерията на живота.
16. Когато всички елементи на карналните неща са преобразувани в в душа и всички елементи на душата се завърнат към Holy Breath / Святия Дъх/ и човек е станал съвършен Бог, драмата на Творението ще завърши. И това е всичко.
17. И всички мъдреци казаха: Амин
18. Тогава Meng-ste каза: Святият ни изпрати един просветлен от много усилия през безброй години за да води мислите на човека.
19. Този човек доказан от всички Учители на земята и небето, този човек от Галилея, този Исус, шеф на всички мъдреци на света – ние с радост познахме.
20. В признаване на тази мъдрост, която той носи на човека ние го окичваме с лотусов венец.
21. Ние го изпращаме с цялата благословия на 7-те мъдреци на света.
22. Тогава всички мъдреци си положиха ръцете над главата на Христос и казаха
в хор: Слава на Бога.!
23. Защото мъдроста, признанието, славата, силата, богатствота, благословията, са твои о Христос, за винаги.
24. И всички живи същества казаха: Амин.
25. И тогава мъдреците седнаха в тишина 7 дни.”

Глава 60
Христос се обръща към седемте мъдреци. Христос отива в Галилея.

“Седемте дни на мълчание изтекоха и Христос седейки всред мъдреците каза:
2. Историята на живота е кондензирана добре в тези безсмъртни постулати.
Това са седемте хълма на които ще се изгради святия град.
3. Това са седемте сигурни основни камъни на които ще застане Вселенната Църква.
4. Приемайки делото, което ми е приписано да изпълня аз съм в пълно съзнание
за пречките по пътя, чашата ще бъде горчива за изпиване от човек и човешката природа може да се отдръпне.
5. Но аз загубих своята воля в тази на Светия Дъх и така аз отивам по пътя си да говоря и действам както съм движен да говоря и действувам от Светия Дъх.
6. Думите, които говоря не са мои собствени – те са думите на Него, чиято воля върша аз.
7. Човек не е напреднал достатъчно в святи мисли да си обясни Вселенната Църква и така делото, което Бог ми даде да извърша е да съградя тази Църква.
8. Аз съм един който прави модела, изпратен да направи един модел на Църквата, който ще бъде един модел, който вековете ще могат да обяснят.
9. Моята задача като правещ модела лежи в природата на моята страна и там
върху постулата, че Любовта е Син на Бога, че аз съм дошъл да манифестирам тази Любов, модела на Църквата ще стъпи.
10. И от хората с нисък статус аз ще избера 12 мъже, които представят 12 безсмъртни мисли и те ще бъдат Модела на Църквата.
11. Къщата на Юда, мой кръвен роднина в плът ще обясни съвсем малко за моята мисия на света.
12. И те ще ме отритнат, отречат делото ми, обвинят в фалшификация, ще ме вържат, ще ме отведат до съда на смъртен, който ще ме обвини и убие на кръста.
13. Но човек никога не може да убие Истината. макар и изгонена тя ще се завърне отново с по-голяма сила защото Истината ще покори света.
14. Моделът Църква ще живее. Въпреки че смъртния човек ще проституира нейните святи закони, символични ритуали и форми, за егоистични цели правейки ги външно шоу, малцина ще намерят чрез нея Царството на душата.
15. И когато дойдат по-добри времена Вселенната Църква ще стои на седемте постулата и ще бъде изградена съобразно дадените модели .
16. Настъпи времето. Аз отивам по моя път към Ерусалим със силата на живата Вяра и със силата която вие ми дадохте.
17. И в името на Бога нашия Отец-Бог царството на душата ще се установи на седемте хълма.
18. И всички хора, племена и езици ще влезнат.
19. Принца на Мира ще заеме своето място на трана на силата, Тройния Бог тогава ще бъде Всичко във Всичко.
20. И всички мъдреци казаха: Амин!
21. И Христос тръгна по своя път и след много дни достигна Ерусалим и тогава
Той видя своя дом в Галилея.”

Приказка за Любовта

0

Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също – изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво – винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

– Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич. И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то – не понасяше чуждото страдание.

– Човече – извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, – тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

– Колко си наивно! – възкликна човекът. – Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

– Да, може би си прав – каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. – Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

– В дълбоко заблуждение си – строго каза човекът. – Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.

– Когато съм неуверено и объркано – започна отново то, – …

– Това обяснява всичко – прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. – Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

– … тогава запявам – продължи птичето, което не разбра думите на човека.

– Нима можеш да правиш нещо? – Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. – Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?

Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея – също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Ти си единственото същество, достойно за моята любов – успя да промълви той.

– Наистина ли? – със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

– От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

– Но аз имам дом! – възкликна птичето. – И нямам врагове!

– Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне – нетърпеливо каза човекът. – А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

– Да, да – обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

– Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината – и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. – Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

– Да, да – каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

– А сега ела, за да те заведа у дома – и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

– Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво – с много чувство в гласа продължи той.

– Не вярвай на думи! – каза вятърът и потегли отново на път.

– Не отивай! – зашепнаха листата на дървото.

– Ще ни липсваш! – чуха се гласове отвсякъде.

– Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света – добави човекът.

– О! – възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” – помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

– Ето ме! – изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

– Браво, браво! – пляскаше с ръце и се смееше. – Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше – просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

– Е, нищо – казваше му той в такива случаи. – Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

– Виж, миличко – каза му един ден, – ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

– Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратятя си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

– Ела с мен – прошепна му.

– Бягай, бягай! – подканиха го листата на дърветата.

– Спасявай се! – настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

– Чирик, чирик! – изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

– Върни се! Върни се! – извика човекът. – Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

– Болно ли си? – тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

– Миличко – обърна се човекът към него, облян в сълзи, – кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

– Само не умирай! – възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. – Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

– Моля ви, помогнете!

– Как, как!? – развълнуваха се те.

– Спасете моето птиче! – шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръ-щаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

– Направете нещо! – призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

– Какво, какво!? – питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

– Помогнете! – помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

– Всичко е наред – примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

– Моето птиче – прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. – Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

– Живо е! – каза си с облекчение, благодарност и смирение. – Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му – ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина

About Enlightenment

0

I had a dream…
The dream was that I’m dreaming.
And I knew that I’m dreaming, but I could not wake up.
Then I read somewhere that there is a fruit in the world, that can take me out of the dream.

I found it…
I found it in the hands of my Brothers.
They were staying in a circle and passing it to each other.
Every one of them when had it in his hand, took a bite from it, enjoyed it and leaved the circle.
When all of them left, the fruit was lying on the Earth with one only bite on it.I took it in my hand and I had a bite…
It was wonderful taste.
Sweet.
The juice flowed in me and It was unexplainable experience.
Then I Knew what is Love.
And I said to myself: I am Enlightened now.
I put the fruit on the Earth, and made a step to go.
But something stopped me.
Something inside of me was telling me, that it is only one bite that I had from that fruit.
“But isn’t it enough to know the taste” – I asked myself?
The answer was in the fruit.
I picked it again in my hand and had another bite.
Oh, it was not the same fruit…
No, it was the same, but the taste was not that sweet taste any more.
There was some bitterness and sorrow in it, mixed together with the sweetness.
And that strange mixture gave me some more knowledge about me in my dream.
I looked around and I saw all the same things, but now not as a dream, but as my own self.

“Now I Know” – was my thought.
And I wanted to put the fruit on the Earth, but when I laid eyes on it I saw two only bites…

Then I had my third bite, and some taste of Power came forth, and showed me that everything is the way that I wanted to be.
And the taste of Power made me to want to see different. And the things became different.
Then I went in the streets of my dream, and I showed to the people that it is not the way they see it, but the way I make it.
And then crowds of people came to me and asked me to be the way that they wanted to be.
And I made it for them.
But that did not bring Love about me, but only fear and hate…
Therefore I became their sin, and when I waked up, they were only memory from my dream.

Truden

P.S. You are asking me about my Brothers?
Which ones?
Those from my Father, or those from my Mother?
They all are selling the Sweetness in the world of my memory.
But how can you sell something that is not yours!?

Do not judge them.
Everything is the way that I want it to be.

Поръчай книгата Труден Бог

СЛУЧАЙНИ ПИСАНИЦИ

Добрата Новина

Топалов: Мно...

0
Веселин Топалов направи Б...

“България в ...

0
На 29.07.2006 г. от 11.0...