Убийството на Аджесиван
(ученик на Буда)
Изкусно ножа взе
Аджесиван. И в този час
душата му гълъб снежнобял.
И както нощем звезда се откъсва
от дълбините на небесния свод,
както ябълков цвят се отронва от кротък повей,
тъй излетя от гърдите дъхът му.
Такава смърт не е напразна.
Защото само който е обичал
живота в мистичната му изначална същност,
да овършей ще може сам
на съществуването си класа голям
вече склонен с божествено смирение!
В АкрокоринтАнгелос Сикелианос
Залезът се спускаше над Акрокоринт
възпламенявайки скалата. Уханен
полъх на водорасли откъм морето започна
да опиянява напетия ми буен ат…Запенени юздите; святкаше
бялото на очите; бореше се да се изтръгне
от десницата ми, поводите стиснала,
и да се втурне към ширта безкрайна…Ударил ли бе часът? Бяха ли безброй уханията?
Беше ли дълбок соленият дъх на морето?
Далечният полъх на леса?Ах! Още малко само да траеше мелтемът
аз знаех как да стискам юздата
и слабините на митичния Пегас!От гръцки:
Здравка МихайловаНА МАРИЯ ПОЛИДУРИ
Ангелос Сикелианос
Превод от гръцки: Цветанка Еленкова
Не мисли, че късно съм дошъл при теб. Скрит е
пътят ми за другите необозрим;
но от години, твой незнаен брат съм и в нощите
ти глася възглавницата невидим…Но виждаш ли, че се задавам от брега, връвта
на своя лък скосил
с упорство срещу леността навред и низостта,
то наистина съм превалилоткъм брега, където боговете самородни асфоделии цъфтят
където се поклаща
онзи образ несъзрян, дордето слънцето не изкачи върхът
на болката животрептяща…При Тебе идвам аз, където и живота, и смъртта ми
двойна звезда озари;
но сякаш едно вътре в мен са и дъхът ги примами
както дланта ми дланта ти покри,и мисля, че не съм дошъл при Тебе късно (с мрака
или светлината в този час)
от брега направил ме твой брат да съм достоен всякак,
и да съм до Теб отново аз…НЕПИСАНО
Ангелос Сикелианос
Превод от гръцки: Цветанка Еленкова
Възлязоха отвъд стените
на Сион Иисус и учениците му,
малко преди залез слънце,
приближиха неочаквано към мястото
дето си изхвърляше градът боклука от години,
изгорени постели на болни, счупени съдове,
дрипи, дъски и отпадъци…А там, връз най-високата купчина,
подуто, със крака извити
към небето, мършата на куче,
над което – както чуха отведнъж, гарвани
се спуснаха, газеха го и го изоставиха –
такава смрад се носеше, че
всички ученици до един
със длани на устата, се повърнаха…А Иисус, пристъпяйки самичък
сред купчината спокойно, приближи до мършата
и тъй я гледаше; че не изтърпя
един от учениците и се провикна
отдалеч: “Равви, нима не сещаш тази
страшна смрад, че тъй стоиш?”А Той, без дори глава да вдигне
от нещото, където бе се взрял, отвърна:
“Страшна смрад за онзи с
дъх възчист, но вдишва го от селището,
от което идем… Ала днес душата ми
се чуди на онуй, което се показва
иззад таз развала… Видите ли
как са блеснали на слънцето зъбите кучешки;
градушка сякаш, сякаш крин,
далеч от гниенето, обещание голямо,
на Вечността отблясък и надежда, ала и
светкавица сурова на Правдивостта!”Тъй рече Той, и сетили или пък не
словата, учениците му заедно
като един, последваха отново
тихия Му път…И ето на
посетен аз в ума си подир тях
към думите ти Господи се връщам и мисъл
целият пред Теб заставам: “О!… дай ми
дай ми и на мене, Господи, докле вървя
безспир, като отвъд града Сион,
до края на земята чак, дето
всичко е развала, всичко е боклук
и труповете непогребани затлачват
извора Божествен на дихание, в селището
или вън от него; дай ми, Господи,
сред таз непоносима смрад, отдето отминавам,
Твоя Свят покой,
да спра невъзмутим и аз сред
труповете и да уловя
със своя поглед някъде един бял
знак, градушка сякаш, сякаш крин;
да блесне в мен дълбоко отведнъж,
отвънка гниенето, надалеч от гниенето
на света, подобно кучешките зъби,
които, о Господи, на свечеряване видейки,
беше се учудил, обещание голямо,
на Вечността отблясък и надежда, ала исветкавица сурова на Правдивостта!
ГЪЛЪБИТЕ
Ангелос Сикелианос
Превод от гръцки: Цветанка Еленкова
Не бяха тези гълъби от Пафос,
да се виждат бяловезани, докато прелитат
над вълните, игри
на ветровете, да проблясват, да изгасват,
пяна бързокрила. Не бяха знаци
на копнеж, които денем извисяват се
до облаците на небето пролетно и синьо,
а пък привечер пламтят, стопявайки се
в сенките най-първи и изчезват надълбоко в тях!Тъй както ги съзрях в това пътуване, пленени,
неспособни още да летят, но черни,
черни като Мрака на Орфей, и от
Нощта по черни, едно с тъмата
безначална на Олтара, дето никой не проглежда
без сляпата Любов дълбоко в него,
взех ги и Ти ги донесох, взех ги
и Ти ги подадох, белег на Скръбта ми,
която почна от Олтара, и в Олтара
се възвръща още по-дълбоко
да воюва там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!Взех ги и Ти ги донесох, белег
на Скръбта ми, в себе си затворила
Смъртта, донесох Ти ги във градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, макар и гробище
двулико и разделно, ала нито прави,
нито хвърля сянка уединена връз живота,
но с огромни кипариси
и далеч оттук простира сянката си,
царството си, чак до бездната накрая.
Взех ги
и Ти ги донесох, както никой досега
не бе ти носил двойка млади гълъби
във храма Соломонов, не жертва тайна във
уречен час, а за да бдиш над тях и да се грижиш,
докато ядрото им се умножи дълбоко,
докато крилото им порасне щедро,
черното крило, да могат
клюновете си да преплетат, на воля
писъка им през деня гърдите
да раздува, да прострат крилото си
един над друг, тъмата
да затворят под крилата,
и с притворени клепачи, влезли
във Олтара на Светилището, да се слеят с
Бога, неразделни, Бракът!Тъй Ти ги подадох, както ги видях, и така
ги виждам да летят в градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, която вечно хвърля сянка
над Живота и Смъртта ни. Тъй
ги гледам и сега да литват, сякаш че са
нашите души, които извисени
пърхат над кипариси големи,
докато не влязат във Олтара на Светилището,
там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!Защото в себе си възславих
Ангелос Сикелианос
Превод от гръцки: Цветанка Еленкова
Защото в себе си възславих и повярвах на земята
и не към бягство разпрострях крилата нями,
но вкорених умът си цял сред тишината,
и ето, жаждата ми в извора е пак пролята,
изворът възжив, изворът игрив, изворът на радостта ми…Защото не пресметнах нивга докога и как,
но с мисълта си неуморно час по час дълбах,
като че крие се във нея неразчетен знак,
и даже буря лятос да надига прах,
в ума ми сякаш блеснал плод обрах,
вали от дълбините на небето и в мен едрее пак!…Защото не изрекох: “тук живота се начева, тук изтлява…”
но “светлината най-просветва подир дъжд…
и земетръс дълбокия градеж скрепява,
понеже пулсът на земята е стаен по шир и длъж…”
тъй че, мимолетното подобно облак се стопява,
и побратими се с мен Смъртта Велика отведнъж!…Йоргос Сеферис за Ангелос Сикелианос :
Смъртта на поета представлява завършването на едно раждане. Ангелос Сикелианос падна; сега делото му, освободено от сянката на големия мъж, се възправя цялостно, постигнато в абсолютната светлина,Като бадемово дърво цялото отрупано в цвят
без ни едно листенце,
бяло заслепление чак до дълбините на разсъдъка,
разцъфнало мълчание!Докато измерваме огромната празнота, която Ангелос Сикелианос остави, отивайки си от нас, мисля за това разцъфнало мълчание на едно раждане. Трудно е човек да обясни, когато се намира много близо до вълнението. Но докато се опитвам, доколкото мога, да задържа на земята неговото човешко присъствие, мисля и за това, че той беше онзи, вложил целия устрем на душата си, за да прегърне живота и смъртта заедно. Такъв го чувствах дори през последните години, колкото пъти съдбата ми позволи да го видя по време на дългото му единоборство със смъртта. Защото съдбата на този човек, който каза:”Единственият метод е смъртта!”, пожела той дълго време да живее на най-горното стъпало на Долната земя. Той преживя и това, както всичко останало, със същото сърдечно великодушие, със същата осанка, с която умееше да избере и да подари една роза. Спомням си го една вечер в дома му след тежък удар, който изглежда щеше да бъде последният за ранения лъв. “Видях”, каза той, “абсолютната чернота. Беше неописуемо хубава”. Аз потеглях на дълго пътуване; не знаех дали ще го видя отново. Почувствах крилата на един огромен ангел да пърхат из стаята. Сякаш ни докосваше дъхът на неща, които никога не сме виждали, но все пак обичаме повече от всичко останало в живота – стилът на една Гърция, която търсим с такава страст и до която толкова малко се доближават. Излизайки, прошепнах последната строфа от “Великото завръщане”:
Защото знам; по-дълбоко и от гъстата звездна светлина,
скрито като орел,
ме чака, там където вече започва божествената тъма,
м о е т о и з н а ч а л н о а з…Гледах възкресението на звездите.
Лондон, юни 1951
Йоргос Сеферис
Превод от гръцки: Здравка МихайловаКратки биографични бележки за Ангелос Сикелианос:
Роден през 1884 г. на йонийския остров Левкада. Във вените му освен гръцка, тече и венецианска кръв. Произхожда от род, пролял кръвта си и вложил състоянието си в националноосвободителните борби на Гърция. Следва право в Юридическия факултет в Атина. През 1903 г. издава първата си стихосбирка. Оженва се за известната американска интелектуалка Ева Палмър. През 1909 г. публикува поемата “Обладан”, която го утвърждава като един от най-значимите автори в Гърция. На него се дължи развитието на Делфийската идея в съвременността, която си поставя за цел да обедини човечеството в едно братство посредством поетичното слово и древногръцкия дух. Във връзка с това поетът и неговата съпруга се установяват да живеят постоянно в Делфи, считан за “пъпа на земята”, където се намира древното светилище на бог Аполон. В резултат на пламенната им посветеност на тази идея, през 1927 г. се осъществяват първите делфийски тържества, които имат за цел възраждането на античната драма. През 1946 г. Ангелос Сикелянос е предложен за Нобелова награда.
Ангелос Сикелианос
“България в моите мечти”
На 29.07.2006 г. от 11.00 часа в Киносалона на Министерството на външните работи се състоя награждаване на победителите в Х конкурс за есе и VІ конкурс за рисунка за деца от българските общности по света. Ще бъде открита изложба с най-добрите творби на участниците.
Седемгодишната Настя Яковлева от гр.Измаил в Украйна получи специалната награда в конкурса за рисунка “България в моите мечти”, в който участваха 394 деца от българските общности в 17 държави по света. Участниците в конкурса за рисунка бяха разпределени в 3 възрастови групи. В първата възрастова група /от 6 до 10 г./ с първи награди бяха отличени рисунките на Наталия Гребенюк и Михаил Соснов от гр.Измаил – Украйна. Първа награда сред децата от 11 до 14 години получи Кристина Кирилович от Дудещи Веки, Банат – Румъния.
Конкурсът за рисунка „България в моите мечти” е учреден от Държавната агенция за българите в чужбина през 2001 г. Право на участие в него имат деца от три възрастови групи: от 6 до 10 г.; от 11 до 14 г.; от 15 до 18 г. Жури от известни български художници класира победителите. В конкурса през 2006 г. участват 394 деца от 17 държави. Между изпратените 498 рисунки 138 са на деца от Западните покрайнини в Сърбия, а 39 – на малки художници от Канада.
Конкурсът „Стефан Гечев” за деца с литературни способности от българските общности по света е учреден през 1995 г. по идея на писателя, преводач от гръцки и френски и дипломат Стефан Гечев /1911-2000/.
Организатори на ежегодните издания на конкурса са Държавната агенция за българите в чужбина и списание „Родна реч”. В него се допускат за участие деца и юноши от І до ХІІ клас. Жури от авторитетни български писатели определя носителите на първа, втора и трета награда. През десетте години от съществуването на конкурса в него са взели участие 1181 деца от 24 страни от четири континента.
Темите на детските произведения през 2006 г. са: „Какви български празници и обичаи тачите и обичате?” и „Защо човек трябва да е добър?”. Получени бяха 197 есета от Австрия, Албания, Великобритания, Германия, Испания, Казахстан, Канада, Полша, САЩ, Словакия, Сърбия, Украйна, Унгария, Чехия, Швейцария, Швеция. Журито с председател Любомир Левчев отличи 26 деца с две първи, девет втори и петнадесет трети награди.
В конкурса за есе “Стефан Гечев” участниците се състезаваха в две възрастови групи – деца от 1-ви до 7-ми клас и деца от 8-ми до 12-ти клас. Сред 197-те участници от 16 страни с първа награда бяха отличени София Рьочке от Берлин, ученичка в 6-ти клас, и Стефка Ничева от Будапеща, ученичка в 12-ти клас. Журито с председател Любомир Левчев е отличило общо 26 деца с две първи, девет втори и петнадесет трети награди.
Като част от политиката на Държавната агенция за българите в чужбина за стимулиране на дейността на преподавателте в българските училища зад граница, на тържеството в МВнР Агенцията за българите в чужбина отличи със своя почетен знак “Знай своя род и език” и грамота 8 преподаватели от чужбина.
Източници: Дарик Радио, Нетинфо
Нептунова поща
06.10.1998. Доста неща се случиха. Колата е дадена за боядисване; до края на седмицата вероятно ще е боядисана. Венци Бъчваров ми нарисува върху листче официалния адрес на българското посолство в Париж и две имена на българи емигранти: някоя си Юлия Кръстева и някой си Цветан Тодоров, които нямам честта да познавам. Според госпожица Ичевска, колега от училището, която има по-близки отношения с университетските среди, тия двамата били светила в съвременната най-модерна линия в литературната критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева пак от същия извор научавам, че била “върла феминистка в парижките интелектуални кръгове”… “Върла феминистка” дали не значи грозна и с опак нрав, та мъжете я избягват, питам се.
Че какво са снобите!… Скучаещи заможни дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, сипано в кристална чаша, в случая: мадам, мадмоазел и мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан, толкоз по-занимателен си за тях. Значи, тая подробност относно “парижките интелектуални среди” мен, като клет българин! – допълнително ме амбицира.
Достойнствата на г-н Тодоров?… Доколкото ми стана ясно, син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който пък е близък приятел и съратник на “митичния” Александър Балабанов, с когото заедно списвали литературното издание “Развигор”, просъществувало от 1921-ва до 1926-та. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, и комай единствен засега, том от 1973 г. със статии на проф. Балабанов. А тоя том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво друго освен със своята разхвърляност и приятен интелигентски апломб (направо парадоксално съчетание).
Вестникарският стил на родения в Щип, Егейска Македония (1879 г.) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се струва, след като събитията – обект на внимание, са затрупани от дебел слой историческа пепел и прахоляк. Повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се съобщи нещо велико и съкровено за българското общество и самолюбие в малко по-високи дози. И все пак – простено да му е на професор Балабанов, защото е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.
Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника “Кардиф”, да го пратя тоя пакет до Франция, Париж – “столицата на разврата”, както твърди хлевоустият 23-годишен (през юни на 1871-ва) Христо Ботйов… Пък нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мене задава въпроси: “Това ли е Моментът, преминаването на Рубикон? Готов ли си за промяна на статута ти на анонимен говорител? Не си ли твърде изкушен от суета, след като трийсет години си подвивал опашка и се правеше на буболечка?”
Какво умея?… Знам да пиша. Усещам мокрите кокошки в литературното поприще, независимо с какъв ореол са обкръжени. Знам, че тоя народ си няма добри учители, в смисъл – мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и вълци в овчи кожи (айде, пак цитатче от г-н Ботйов!). Знам, че някой с думи прости трябва да подскаже на българина, че сам себе си не цени и му липсва самочувствие, и че да се промени това положение зависи пак от същия тоз обикновен българин. Ама да му се подскаже не смеешком и не ехидно, както си е позволил Алеко с мизерния образ на наш Ганя.
Какво искам?… Анонимността е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм. А наистина съм един от седеммилионната маса българи в границите на опоскана от хитрите си съседи България. Харесва ми това да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много – и най-различни! – българи. Моят собствен физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание всеки българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чийто мозък е промиван от най-ранно детство в условията на т.нар. “пролетарска диктатура” и “победил социализъм” с най-могъщия, най-съвършения (хе-хе!) инструмент на мисълта – “Капиталът” на г-н Маркс.
За много работи съм простил и съм готов да прощавам, но нямам намерение нито една от подлостите на реалния комунизъм да отмина с мълчание. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят Карл Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром, например, високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); моето далеч не тъй меродавно мнение по тоя въпрос е различно. И не заради себе си, и не заради някакви лигави интелигентски пози, а заради паметта на моите кръвни близки и познати, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. От тяхно име бих могъл да попитам: “Ако не беше вашият гениален Маркс, дали изобщо щяхме да имаме рядкото щастие да живеем управлявани от марксисти-комунисти?”
На себе си лично си пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да ме обича именно заради опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото се може по-дълго и да продължавам да правя това, което най го мога – да описвам мислите и настроенията, които ме връхлитат.
Много важно!… Ще си пратя посланията до “родолюбивите българи от Париж” като по Нептунова поща (т.е. – като писъмце в бутилка по капризите на световните модни философски и лингвистични, и всякакви течения около материците с накацали зиморничаво по тях милиарди хора. Ако е писано да видят бял свят – добре; ако ли не – и това е добре: мен то не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен човек от Източна Европа. Важно е за мен тия мои “графомании” да се съхранят… Ако не сега – в някой друг, бъдещ живот тия семенца ще трябва, длъжни са… да покълнат, да дадат плод, за който мечтая и ми е топличко на сърцето с тая мечта.
Наивността на Христо Ботйов, заблудите на Никола Йонков, театралностите на Пейо Крачолов са ми пример, обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-надалеч.
07.10.1998. Снощи по една студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие, на четиридесетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от книгата “Кардиф” отлетяха за Франция. Пакетчето – адресирано до г-н Стефан Тафров, българский посланик. Го-о-олеми работи!
Миналата вечер се обади Тодор Биков. “Прати книгата, за която си писал оная хубава рецензия – казва. – И една снимка твоя донеси!… Ти, Гьорги, все пращаш по разни хора… Що не дойдеш да се видим, да си поговорим!?” “В книгата, дето сте си я купили – казвам, – има снимката ми.” “А-а, така ли!” “Значи, не сте я отваряли тая книга…” – И приключихме въпроса. Попитах за откъса от “Ламски” (заглавието на тоя епизод от романа е “Главният прокурор на Републиката”, показва обаятелния Иван Татарчев). Ала Биков отсреща дава отбой, мрънка в слушалката: “На тоя етап няма възможност да го печатаме. Но ти пращай твои работи, въобще не се ограничавай!”
С Re. – пак край реката – обсъдих, и тя е съгласна: моя снимка не трябва да се появява във вестничето “Арт-клуб”. Портрет в рамка сред други портретчета на велики личности, застинали в интелектуални изображения???… Само това, точно това – категорично не! Хайде де, какво общо имаме ний с “Алеята на първенците”?! Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край реката в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем моя милост сегиз-тогиз скачаше чисто гол, както го е майка родила във величествено спокойната древна река.
Бележка: Това тук е от поредицата есета от ръкописа с работно заглавие “Въведение”, които от два месеца вече публикувам с продължение във форума “Език и литература” на all.bg.
Шри Рамакришна
Шри Рамакришна
ПРИТЧИ
Вие виждате много звезди на небето,
те изчезват, когато изгрява Слънцето,
но кой ще каже, че на дневното небе няма звезди?
И така, о човеко! Ако ти не виждаш Бога,
не казвай, че Той не съществува,
защото твоето неведение ти пречи да го съзреш. Напразно е живял този,
който, след като е получил рядката възможност
да се роди като човек, не е съумял
да реализира Бога в своя живот.
Лампата не може да гори без масло.
Човекът не може да живее без Бога.
Брахман – това е Бог безличностен, неизменен,
неподвижен, без атрибути.
Брахман не може да бъде описан с думи.
Ако човек никога не е виждал океана,
как да му разкажеш за него?
Можеш само да кажеш: “Вода. Отвсякъде – вода”.
Така и реализиралият Брахман
може да каже само
“Брахман, Брахман навсякъде!”
Брахман е над ума и речта,
над концентрацията и медитацията,
над знанието, познаващия и познаваемото,
дори над концепцията за реалното и нереалното.
Накратко: Той е над всичко относително.
Брахман е над знанието и неведението,
доброто и злото, добродетелта и порядъка, щастието и нещастието,
над всички проявления на двойнственост.
Какво остава, когато се отхвърли всичко двойнствено?
Остава Абсолютът, описан във Ведите
като Абсолютно постоянство, Абсолютна Чистота, Абсолютно Знание.
Човекът осквернява храната,
ако я сдъвче и после я изплюе.
По същия начин той осквернява Ведите, Тантрите, Пураните
и всички свещени книги на света с това,
че твърде много говори за тях,
и свещените думи излизат от устата му
като сдъвканата храна.
Но Брахман, Абсолютът,
не може да бъде осквернен,
защото човешката реч
е безсилна да Го изрази.
Има Бог, лишен от форма,
има Бог, притежаващ форма,
но Бог е над формата
и над безформеността.
Само Той самият може да каже
какво още е Той.
Богът във форма и без форма
прилича на леда и водата:
водата замръзва и получава форма,
ледът се стопява и формата изчезва.
Богът във форма и без форма –
това е една и съща Същност.
Представете си, че виждате безбрежен океан,
безкрайно водно пространство,
и само тук-таме виждате късове лед –
вода, получила форма
под действието на студа.
Както студът действа на водата в океана,
така и любовта на вярващия въздейства на Бога без форма:
Безкрайното се превръща в Крайно,
и се явява на човека, приемайки форма.
Изгрява слънцето, и ледът се топи,
така идва знанието и Богът във форма
се стопява, превръщайки се в безформеност.
Невидимият Брахман,
Чистото Съществуване-Знание-Блаженство
прилича на безбрежен океан,
в който аз пребивавам в пълна самота,
но когато виждам в този океан
Хари, Личностното Божество, вечно играещо,
аз намирам покой,
като човек, който потъва, но накрая достига брега.
Небето изглежда синьо, но то е прозрачно.
Същото е и с морската вода – морето е синьо,
но приближете се и вземете в шепите си
малко вода – тя е безцветна.
Личностният Бог, например моята Божествена Майка,
изглежда различен от Брахман,
но елате по-близо, реализирайте Я –
и ще видите, че Тя и Брахман са едно.
Бог е един, но има много аспекти.
Както един и същ стопанин на дома
за един от членовете на семейството е баща,
за друг – брат и съпруг – за трети,
така и Бог се явява в различни ликове
на различните вярващи в различните религии.
Знаете ли какво виждам?
Аз виждам Бога във всичко.
Хората и другите същества
ми се виждат като празни форми:
те движат своите ръце, крака, глави,
а вътре в тях е самият Господ.
Учителите са стотици и хиляди.
Почти всеки се стреми да стане Учител.
Но ще се намерят ли мнозина,
които да искат да станат ученици?
Един пътник седнал да си почине в сянката на голямо дърво.
Дървото било вълшебно, но той не знаел за това.
Той си помислил, че би било по добре да си почине в удобно легло,
отколкото да седи на земята.
В същата минута до него се появило легло.
Той се учудил, но легнал в него и се отдал на блажен отдих.
Но скоро нова мисъл се появила в ума му:
“Ако се сбъдва това, за което помисля,
то нека се появи млада слугиня,
и нека тя да гали моите уморени нозе.”
В същата тази минута се появила млада слугиня
и започнала да гали нозете му,
като му доставяла неизразима радост.
Тогава той почуствал глад и помислил за ядене,
и веднага бил обкръжен от най-вкусна храна.
След като се наситил, се върнал в леглото,
но в същото време вече се било стъмнило,
И той изведнъж със страх си помислил,
че може да дойде тигър
и да наруши щастливия му живот.
И в същия миг се появил тигър,
вкопчил се в него и започнал да пие кръвта му.
Такава е съдбата на човека.
Ако той иска от Бога здраве, пари и слава,
желанията му се удовлетворяват поне частично,
но тогава той се плаши от тигъра,
който се е скрил зад тези дарове.
Този тигър е загубата на здравето, богатството и славата.
Няма нищо по-трудно от това да се освободиш от идеята за тялото.
Най-лесният начин за концентрация
е съзерцаването на пламъка на свещта.
Неговата вътрешна светлосиня зона
е причинното тяло или Карана-шарира.
Фиксирайте ума си в тази точка
и бързо ще достигнете съсредоточеност.
Ярката зона около светлосинята
е укшма-шарира или финото тяло,
а най-външната изобразява плътното тяло.
Аз познавах човек на име Чандра,
който придоби сила, наречена Гутикасиддхи.
Имайки при себе си муска / Гутика /, той можеше да става невидим
и да прониква навсякъде, където си поиска.
Отначало той беше аскет и почиташе Бога,
но по-късно, когато разви чудотворната сила, той се отвърна от Бога
и започна да удовлетворява своята низша природа.
Оставайки невидим, той проникваше във вътрешността на къщи,
в които имаше забранени връзки с жени.
Аз го предупреждавах, но той не ме слушаше.
Свърши се с това, че той изгуби своята сиддхи и пропадна на дъното на живота.
В периода на моята аскетическа практика в Панчавати
там дойде човек на име Гириджа.
Той беше велик йогин.
Веднъж през нощта аз исках да се прибера в моята спалня,
и той, за да освети пътя ми,
вдигна ръка и цялото му тяло започна да излъчва силна светлина.
Аз го посъветвах да не прилага тази сила
и да обърне ума си към реализацията на Висшата Реалност.
Той изгуби силата, но напредна в истинската духовност
Крайпътен ресторант (разказ)
КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ
Двама души седяха на плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, почиваха под тънкия найлонов навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали върху земята и се разхождаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.
– Не разбирам как могат да търпят – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките. Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Беше дошла преди години откъм северните крайща на страната; не можа да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората още по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към двете келнерки, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:
– Аз да бях на тяхно място, щях да пукна от жега.
Беше спокойно и тихо. Само от време на време по пътя наблизо минаваше някоя кола и се чуваше как моторът й бръмчи, задъхвайки се от топлина. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тихичко звънтеше. Двамата отпиваха бавно от чашите, поглеждаха разсеяно и пак отронваха по някоя дума. Вече цял час!
– Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.
– Да – съгласи се мъжът. Отпи една глътка от чашата си и леко се усмихна.
Тя продължи:
– Мога да легна на земята и да спя гола, без да се страхувам.
– Не се страхувай! Не мисли… Имало едно умно патенце, което…
– Зная.
– Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели.
Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха и гледаха в далечината над застиналите в маранята пшеничени ниви.
– Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
– А там, където ще отидем, по-добре ли ще е?
Той не отговори.
– Слушала съм, че край морето имало спокойни градчета – каза тя неочаквано настойчиво. – Представи си например Поморие. Или – Балчик…
– Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тия градове през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после… оня натрапчив мирис на риба…
– Когато ми е топло, винаги си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с тебе. Нали така трябва да се каже?
– Да – кимна той.
Някакъв камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше в далечината. Почти неуловимо се разнесе полъх на речни тръстики. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя сложи ръка върху масата – внимателно, нежно:
– Нощем не спя.
Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:
– Два часът!
Жените движеха главите си; така си правеха хлад, без да се изморяват особено. Една от тях влезе вътре в помещението и изнесе три лимонади. От ръцете й се стичаха големи капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.
– Тия не са от тук – рече високо Роза.
Двете качиха краката си на столовете и се спогледаха.
– Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едновременно едно и също нещо.
Грамадна муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират. Колкото пътниците да се поразтъпчат. А после се спущат в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа. Те са запотени и мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше… Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите летни костюми и по изписаните физиономии с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят тия двамата?…
Чу се гласът на момичето:
– Как смяташ? Ако се махнем, ще бъде ли по-добре!
Но той мълчеше и тя повтори думите си леко раздразнена.
– Трябва да се пръждосаме най-после – каза мъжът. – Това няма значение за теб, нали!
– Не – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна…
– Ако ти тежи, махни се.
Тя се изчерви от вълнение. Сплете ръце между бедрата и помъчи да се усмихне.
– Иди си! – продължаваше той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това…
Тя започна да трие ръцете си една в друга. Бедрата й се затресоха от движението:
– Не трябваше да се връщаме. Не, не трябваше да се връщаме…
– Да – рече унило мъжът, – нямахме никакъв шанс.
Слабичките й рамене потрепераха, тя извърна глава и отново се загледа в далечината.
– Можехме да минем Балкана – каза, като че съжаляваше за нещо. Пое си дъх и го погледна по-смело: – И въпреки всичко, искам да имам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще бъде вече късно, ще бъде безвъзвратно… Нали така трябва да се каже! Нощем не спя. Само мисля.
– В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от горещините…
Тя се напрегна цялата:
– Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш? – Зашептя: – Да си вървим! По-скоро да си вървим.
– Какво бълнуваш – попита мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?
– Чувствам някакъв страх, не се сърди!
Мъжът щракна с пръсти към келнерките.
– Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.
– Имате ли вино?
– Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.
– А “Гъмза”? – намеси се момичето.
– Освен бяло друго нямаме.
– Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.
Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът се отказа да разговаря повече. Беше такъв час на деня, когато слънцето сякаш застива неподвижно над равнината, пръскайки горещи потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият мирис на реката. В убийствената мараня писъкът на колелетата, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.
– Нали можем да отидем където си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина… Ще си намериш работа, която ти харесва, и непрекъснато ще пътешестваме.
– Да – кимна той.
– Ще печелим достатъчно, ще ни се роди дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си…
– Да – прекъсна я мъжът. По лицето му бяха плъзнали вадички пот и той тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!
Мина продължително време, докато тя вдигна глава:
– Добре, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
– И ще направиш най-добре! – отвърна той силно раздразнен.
Роза се обърна към другите две:
– Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.
– Така си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се двете. Те обичаха един и същи мъж, лягаха с един и същи мъж, може би затова мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!
– Колко е часът? – попита момичето.
– Беше два. Значи, отива към три.
Замълчаха. Седяха така върху плетените столове, изгубени и незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, сред нехайно подредените разноцветно боядисани дървени маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична и нежна, с дребно личице и тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен и мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка…
– Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми… Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
– Въобразяваш си. Няма нищо!
Но тя вече седеше настръхнала, опънала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се сливаше със земята. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше напълно спокоен, но пръстите му трепереха. Върна се и се изправи до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея. След това тя се надигна, като оправяше роклята си. Улови се за ръката на мъжа и той я поведе към пътя.
Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря замислена, загледана след тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.
Бележка от автора: Това е крайпътна кръчма до кръстовището, където пътят за Пещера има отбивка към пловдивския квартал Прослав. Дванайсет-тринайсетгодишни, катерехме се по дърветата да берем едва зарозовелите ранни череши. Специално назначен пазач бдеше над бахчите наоколо именно заради детските ни набези. Стреляше с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина. Ако имаш лошия шанс да те уцелят, гърбът и задните ти части под кръста подпухват и поне два дена луд сърбеж тресе цялото ти тяло, да не говоря какви страдания предизвиква пък вбитата в кожата четина!
Разбира се, през март-април ходехме вече по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм си и мечтал. Някакво момче от съседните махали, спомням си, беше убито, както тъпчело зелени круши в пазвата си… Тъй че бяха славни времена, за които просто едва се сдържам да не развържа торбата с приказките.
Край тая крайпътна кръчма или ресторант, дето женени мъже водеха най-често далеч по-младите си любовници или ставаха люти запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път за Дерменката. Тая рекичка иде откъм някогашното село Сотир (днешно Извор) и сме се къпали в бистрите й ледени вирове още преди началото на април. Така нетърпеливи бяхме в юношеския си стремеж към риск, авантюри, изобщо – към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.
В едно от есетата на “Младите хищници” споменах вече, че съм го писал тоя разказ, когато съм бил деветнайсетгодишен. Като видях датата накрая на ръкописа, сам се изненадах: леле, писал съм го ненавършил осемнайсет, т.е. – още ученик в “работническата” гимназия “Георги Димитров” и новооглашен поклонник на Хемингуей. Разказът си е мой, произтича от моя личен опит по онова време, тъй че с всичкото ми уважение към г-н Нобеловия лауреат, заел съм от него доста неща откъм формалната страна (лапидарния стил, например), съдържанието обаче си е работа на един най-обикновен филибелийски гамен, хаймана и неумел пакостник по чуждите зеленчукови градини.
Интервю с Ивайло Кирилов, стилист – Мадрид, Испания
Името Ивайло Кирилов или Иво, както го познават всички клиенти, дочух преди време. Имаше обява в разпространяващия се тук български вестник – „Нова дума”. Ставаше въпрос за първия български фризьорски салон в южната част на Мадрид, в квартала с най-много българи – Хетафе.
До тогава майка ми с неохота посещаваше такива мероприятия, станеше ли време за оформяне на прическата. Все нещо не я разбрали, по-късо я подстригали, отнели много отстрани, отзад нямало обем. Споменатото име във вестника, ако и за мен това да беше само още едно име на българин, за който си казах „Eвала на момчето”, за нея беше въпрос на „дар от съдбата”. Грабна вестника, записа си прилежно адрес и телефон и не се учудих, като се появи след два дни сияеща и с нова прическа. Оттогава насам, вече две години майка ми посещава само този фризьорски салон, въпреки че е на един час път от къщи.
С него се запознах набързо в един от случаите, когато майка ми имаше час при него. Още тогава ми направиха впечатление скромността и спокойствието, които излъчваше, при всякаква липса на агресия или негативност. Въпреки това в ателието имаше стегната организация и клиентите си заминаваха доволни и усмихнати. Тези мисли ми се въртяха на път за салона му. Не отивах с цел да седна на фризьорския стол, а да се заговорим, да направя интервю с него. Исках да разбера как един българин на 29 години е постигнал толкова неща в живота си и успява да се справи много по-добре от местната конкуренция, въпреки че е започнал от нулата, само преди две години в чужда държава.
Иво, от колко години си в Испания?
От четири.
Как се зароди идеята ти да дойдеш да живееш тук?
Точна и ясна причина не мога да кажа. Случайно. Изборът ми, преди за замина, се спря на Италия и Испания. За моята професия в България бях на доста добро ниво. Работех в националната телевизия за предаването „Фамилия ток шоу”, работил съм и в „7 дни”, ходил съм на участия по ревюта и с фолк звезди, но – малко е там за мен, тясно ми е. Решението да замина не беше нито от финансова гледна точка, нито от липса на работа, а просто имах нужда да сменя „амбиенте”-то (бел.ред.:от испански ambiente- среда), да отида някъде в чужбина.
Работил ли си нещо друго освен фризьор?
Раздавах листовки 3 месеца, същевременно търсих начини да започна работа в това, в което съм най- добър и което ми се удава. Разпитвах собствениците на салони на развален английски (защото тогава не знаех испански), дали имат нужда от персонал. След многократни опити и разговори със шефове започнах да работя в салон, намиращ се в близост до центъра на Мадрид. В началото ми беше много трудно, защото с колегите ми и клиентите които подстригвах, общувахме на английски. Като е известно, в Испания повечето хора не владеят този език и не разбирах какво ми казват, как да направя прическата им, а и самия аз не можех да им обясня какво правя. Беше някакъв кошмар, всеки ден след работа си казвах, че напускам, но на следващия продължавах да работя. Постепенно проблемите отпадаха един по един, и така продължих да работя това, което искам. С времето се зароди идеята да открия собствен фризьорски салон. Помогнаха ми приятели, без чиято финансова помощ трудно бих се справил.
Харесва ли ти професията, която упражняваш?
Да, занимавам се от 16-17 години. Работата ми харесва, защото не ме рамкира. Имам пълната свобода да правя каквото искам. Играя си с косите, с цветовете, въобще с външния вид на един човек и това ме амбицира. Когато работя, се чувствам свободен и професията не ме натоварва, не ми пречи, не ме депресира. Затова и може би не я сменям – защото тази свобода, която имам в нея, не мога да я намеря в друга. А и знам, че всичко зависи на 100 процента от мен, всичко е в мои ръце. По принцип съм свободолюбива личност, трудно се обвързвам с някакви каузи. Не ми се е случвало да имам шеф, който да ми налага стил или начин на работа, изобщо шефовете са ми давали тази свобода, която съм търсил от тях.
Имаш ли редовни клиенти испанци?
Да, разбира се – голяма част от клиентите ми са испанци.
И кое ги провокира да изберат теб, а не някой от испанските салони, които не са и малко в близост около теб?
Първо влизат с много страх, защото сме чужденци, но като видят как работим, с времето успяваме да спечелим доверието им и тях самите като клиенти. Хубаво е да си фризьор, но при нас натоварването и психическо, защото аз работя 95 % с жени. Имам четири колежки, и понякога всички искат да ти зададат въпрос, и трябва да им отговориш. Това, което ме изморява, е не толкова физическата работа, колкото психическото натоварване. Да си фризьор не е толкова розово, трябва да си психолог. Да изслушваш всеки, който ти се доверява, а има хора с много тежки проблеми. И отначало, като започнах да работя, това много ме натоварваше. Бях като умрял. Сега вече съм си изградил една преграда и не допускам, не приемам толкова навътре нещата. Опитвам се да запазя неутралност в това отношение. Хубавото е, че човек като споделя, му олеква. Повечето клиенти за това и сядат на фризьорския стол и като почнат, разказват цялата си история.
Професията фризьор ми изглежда много интересна?
Интересна е, да, защото всеки ден е различен. Знам, че като отида на работа, и няма да е като предния ден. Рутината е навсякъде, в смисъл, че ще направя 10 подстригвания, 5 жени на кичури и т.н., но хората са различни, техните истории са различни.
Как реши да избереш тази професия ?
Много случайно. Кандидатствах в Икономическия в София, и изкарах на изпита по математика двойка. Взимайки си документите от училището, на връщане срещнах една съученичка, която отиваше да си подаде документите в техникума по фризьорство и реших да отида с нея да подам и моите. И така – записах се и започнах.
Каква е ролята на учителя за теб?
Аз съм много благодарен на учителите си, защото те наистина са ми дали всичко. След дипломирането на практика нямам въпроси по работата си. А виждам хора, които дори след 1-2-3 години обучение продължават да имат затруднения.
Спомняш ли си първата прическа?
Не, спомням си обаче първият бакшиш, който беше 5 стотинки. Работехме в учебни салони, като клиентите ни в повечето случаи бяха баби, на които се упражнявахме. Спомням си първото участие в НДК – пълен провал. Тогава минавахме като млади стилисти, объркаха програмата и ние вместо за 40, трябваше да направим всичко за 20 минути. Това за един непрофесионалист е просто тотален провал. Беше нещо страшно, това Капанов го организира, 92-ра или 93-та година. Това беше едно от първите състезания между фризьорите в България.
Каква скрита информация намираш в прическата?
Определено намирам такава. Не мога сега да ти дам конкретни примери в това отношение, но като влезе една клиентка, дори и да не си е поддържала определен тип линия на косата от пет месеца, аз знам какво ще поиска. А това се подсказва от самия й характер и начина й на поведение. Човек се възпрема външно така, както се възприема вътрешно. Прическата издава самата вътрешна насоченост на човек към себе си. Едни по тъмни тонове на косата показват стремежа му да се скрие от нещо, да оправдае нещо в себе си. Хората, които са по-открити и освободени, се ориентират към по-светли тонове, не говоря за червено или платинено.
Според теб определя ли модата избора на прическа в чисто индивидуален план?
Според моята практика, смятам че не. Изборът се прави според вътрешното състояние на човека, как иска да се види самият той. Разбира се, че има тенденции, налагани от големите фирми, но това са основни идеи. Клиентът винаги е изобретателен и добавя нещо индивидуално в прическата си. Българката ходи небрежно, обаче това е свързано с икономическото й състояние. В България е един абсолютен хаос, и като наблюдаваш българките на улицата, те са облечени много шик, но косите им не изглеждат особено добре, и това пак е един хаос във външния вид. Докато тук испанките, тъй като се чувстват спокойни, в по-голямата си част са добре направени, в смисъл без много обеми, без „хвърчащи” елементи. Особено възрастните жени проявяват добър вкус в тази насока. При тях е като ритуал веднъж в седмицата да се отбият при мен за един сеанс.
Доверяват ли ти се клиентите за това каква прическа да си направят?
О, във всичко ми се доверяват – не само за прическата. Не искам хората да са напрегнати, защото това се отразява и на мен и работата ми. Искам всички клиенти да са щастливи и да общуваме на по-хубави теми, а не само да съм слушател на проблемите им. Има дни, в които така се получава, че още с влизането в ателието е напрежение и тишина, защото се събират повече хора с отрицателна енергия и става много трудно, а има дни, в които просто работиш и пееш.
Има ли случаи да усещаш негативни емоции в хората?
Много често.
От страна на българи или от страна на испанци?
Испанецът е много отворен човек, испанецът е един прекрасен човек. Тук хората са открити един към друг. На мен ми харесва да вървя по улиците и някоя баба да ме срещне и да ми каже “Здравей!”, или да ми каже, че времето е хубаво или лошо.
И според теб на кое се дължи този факт, българинът да съхранява тази емоция, въпреки че тук средата предразполага човек да отхвърли това от душата си?
Това е от народопсихологията ни според мен, при нас това е вродено. По-голямата част от българите тук не искат да се интегрират в обществото. Повечето от нашите сънародници, идвайки тук, не се опитват да осъществят социални контакти в средата, която живеят, а напротив – търси се фалшив патриотизъм, търсят оправдание за грешките си в тукашната система и в лицето на другите. Не сме искрена нация. Необработени планински камъни и чукари просто…За да обработиш един такъв камък, трябват толкова усилия и труд, и пак не е сигурно какво ще се случи, дали няма да има пукнатини някъде. При нас не стои въпросът какво имам аз, какво мога да дам на света, до къде мога да се развия, а защо Пешо е направил това, той да не е повече от мен и т.н. Една приятелка – асистент в тукашен университет, направи изследване за позитивизма в българина, за да защити научна степен, и се оказа, че ние сме най черногледата нация, освен всичко друго, и съумяваме да преобърнем нещата в отрицателната насока, колкото и положителни да са. Аз за това им се възхищавам на испанците, защото първо работят в колектив, умеят да живеят в колектив и търсят позитивното в живота. Дали ще излязат да се забавляват, дали ще е в работата, просто са с различно възпитание от нас.
А какво ти харесва в българина?
Ако срещнеш добър българин, той наистина е много добър.
Какво си представяш, като чуеш думата България?
Представям си всички най прекрасни места, които можеш да си представиш, като природа, където можеш да отидеш, да ги докоснеш, и чак от там нататък вече приятели, политика, управление и т.н. Част от причините, заради които напуснах България, бяха непосилните данъци, които трябваше да плащам, осигуровките отделно. Имах собствено ателие, и с мен работеха още 2 жени, но в края на краищата се оказваше, че разходите са повече от приходите. Този хаос в данъчната система в България не мога да го проумея на какво се дължи.
Коя е най- голямата ти издънка в кариерата?
Най- голямата ми издънка… Имах един клиент, много известен диригент, няма да му споменавам името, с концерти в цял свят. И така точно преди един коледен концерт в зала „България”, трябваше да му оформя прическата. Идва, подстригвам го, той говори с колежката, а аз му оформям брадата. И в един момент той се обръща към колежката да й каже нещо, и както се обръща, аз му отрязвам ухото точно в най-месестата долна част. Ама направо през средата, кошмар… На следващия ден гледах концерта да видя дали е жив (смее се).
И жив ли беше?(смея се)
Жив беше, да. Камерата го даде в близък план отзад, имаше на ухото една голяма лепенка на ухото. След този случай спря да идва при мен.
Определяща ли е цената на една прическа за нейното качество?
Цената не винаги е определяща, защото има салони, в които работят непрофесионалисти. Аз нямам нищо против тях – предполага се, че един ден те ще достигнат до по-добро ниво. Според мен тогава, когато си доволен от стилиста, който ти прави косата, цената трябва да е последното нещо, с което да се съобразяваш.
Какви са амбициите ти?
Те са в по-дългосрочна перспектива. В момента се стремя да задържа това ниво и да го развия още малко, за да мога да се отдам на личностното си и професионално изграждане, а тук за мен такива възможност има. В България, за съжаление, все още няма такива възможности, там все още властва шуробаджанашката история… Ето пример – Ина Григорова, тя водеше предаването 1002 нощи, пишеше в Егоист, много хубав човек. Аз я обожавам тая жена, тя ми е приятелка, клиентка и т.н. Първите две предавания в 1002 нощи излезе с главата, която аз направих, аз я правя, разбираш ли. Но предаването й излиза с надпис, че е правена от един друг колега, всички мои уважения към него, много добър фризьор е, но просто не е етично…
И защо се получи така?
Ами защото въпросният колега е приятел на продуцентката на предаването, и така… Део също ми е приятел, прическата, с която е в момента, аз я направих преди 7 години. Като работиш се изграждаш и наистина в процеса на работа виждаш плодовете от труда, който си положил.
Как се ориентира да отвориш фризьорски салон тук в Хетафе?
Заради българите, които живеят тук.
Мадрид ли е градът, който най много ти харесва?
Аз съм влюбен в Мадрид. Израснал съм в София, и уж най голямата мода е там, всичко е там, но се оказа, че идвайки в Мадрид, аз открих себе си. Стъпвайки тук, все едно се гмурнах в мои води, сякаш нещо се обърна в мен. След известно време, прибирайки се в България… ми вече не, не искам да виждам нацупени физиономии, хората да се мусят един на друг, не искам да се разминават, като че ли се мразят. Съседът под мен, прибирайки се, го поздравих с „Добър ден” – човекът не ми обърна внимание, обърна се на другата страна – все едно, че ме нямаше. Вярно е, хората са бедни и нямат пари, трудно се живее у нас, но толкова ли ни коства да кажем един другиму „Здравей, как си, как я караш”? Още една случка от България ще ти разкажа. Отиваме на кафе с майка ми, поръчваме си. Кафето е 1,01 лева. То е глупава случка, но това са неща, които ме вбесяват. Давам на сервитьорката 10 лева и тя ми връща 7, а сметката ми е 2 лева и 2 стотинки, не е 3 лева, разликата е огромна. И аз съвсем нормално й казвам, че сметката ми е 2 лева и 2 стотинки, а не 3. И тя ми вика: „Е, ти за толкова ли си?”. Обяснявам й, че ако искам да й оставя бакшиш, мога да й дам и 5 лева, не е там въпросът. И вследствие на това сервитьорката ми донесе една шепа стотинки и демонстративно ми ги изсипа на масата…
Виждам, че ти харесва да живееш в Испания, мислиш ли да се прибереш в България един ден?
Не… засега не. Казвам засега, защото така, както съм категоричен, че никога няма да се прибера, точно утре може да променя решението си и да се върна и обратното. Дали ще се върна или не – на мига ще го решавам, не е някаква ясна и точна задача.
Иво, благодаря ти, че се съгласи да дадеш това интервю за читателите на трудния сайт.
Разбира се, удоволствието е и мое.
Мадрид
15 Юли 2006
Георги Петров – planinara
